logo

Кухня за бедни при църква "Св. Николай Мирликийски Чудотворец", Благоевград

Тропар на Пасха
Христос воскресе из мертвих, смертию смерт поправ и сущим во гробех живот даровав.
Кондак на Пасха
Макар Ти, Безсмъртний, да си слязъл в гроб, но Ти си разгромил силата на ада и си възкръснал като Победител, Христе Боже! На жените мироносици си казал: "Радвайте се!" и на Твоите Апостоли си дал мир, а на падналите (в грях) човеци – възкресение!

Днес почитаме светите равноапостолни цар Константин и неговата майка царица Елена

Житие на светите равноапостолни цар Константин и неговата майка царица Елена

  Св. Константин Велики - детайл от мозайка в храма "Света София" в Константинопол. VI век. По времето, когато езическият свят, въоръжавайки се против християнството с огън и меч, в края на III и началото на IV столетие замислял напълно да изтрие от лицето на земята самото име християнин, Божият Промисъл приготвил за Христовата Църква, сред самите императори - гонители на християнството, царствен покровител в лицето на Константин - цар, който още приживе получил името, утвърдило се в християнската история, - Равноапостолен, а в световната история - Велики. Роден в 274 г. от родители, които, макар и не християни, покровителствали християнството, Константин от дете странял от езическите суеверия и се приближавал към Христа, истинния Бог. Сама Божията десница постепенно го подготвяла и по най-различни начини го очиствала, като избран съсъд на Божията слава. Младите си години Константин трябвало да прекара не сред семейството си, а при двора на Диоклетиан в Никомидия, където бил взет почти като заложник, макар и почетен, за осигуряване верността на неговия баща Константин към по-старшия император Диоклетиан. По това време се разгоряло най-ужасното гонение срещу Христовата Църква, надминаващо всички други гонения и със злобата на гонителите, и с разнообразието на мъченията, и с числеността на мъчениците, и с тържеството, победното тържество на Христовата вяра над езическите козни. Константин, поставен от Божия Промисъл до самото огнище на езическата злоба, не можел да не види напразността на всичките й усилия да победи непобедимото -непосредствено, с очите си той съзерцавал силата Божия, проявяваща се в немощ и покоряваща всичко на себе си. Във всеки изповедник християнин, във всеки мъченически подвиг пред погледа на Константин се явявал неоспорим свидетел на правотата на Христовата вяра, на превъзходството й над езичеството, на Божествения й произход. И Константин запазил в душата си залога на доброто, посят в детството - съхранил чистотата и невинността на сърцето, и уважението към Божия закон, макар и да се движел сред нравствено развратена среда. Но тази вътрешна отчужденост на Константин от гнилата придворна среда, любознателният му ум и духовната му благоустроеност, скрита от скромността, естествено възбуждали срещу него злобата на заобикалящите го царедворци; а величествената му, красива осанка, високият ръст и забележителната му физическа сила, привличащи към него погледите на народа и предизвикващи разположението на цялата войска, били причина за завистта на мнозина, и особено на цезаря Галерии, който замислял да го погуби, и даже съставил заговор, за да не допусне Константин до царското достойнство, на което имал право по рождение. Животът на Константин бил изложен на опасност, но ръката на Промисъла спасила своя избраник и му дарила това, което искала да му отнеме необузданата, коварна завист. Константин заминал за Галия при баща си, когото заварил вече на смъртно легло, и който скоро починал.

  След смъртта на Констанций Хлор войската, която била при него, провъзгласила (в 306 г.) за император на Галия и Британия Константин, който тогава бил почти на тридесет и две години, като любим син на уважавания от всички кесар. Под живите впечатления от ужасните гонения на християните на изток, Константин, след като наследил властта от баща си, сметнал за свое първо дело да потвърди всичките му разпореждания в полза на християните - обявил свобода на изповядването на християнството в своите области. Така се приближил часът на победата на Христовата вяра над езическото суеверие! Но настъпването на по-добри времена за Църквата предшествало времето на Божия съд над гонителите й. - Императорите Диоклетиан и Максимиан, уморени от собствената си злоба срещу непоколебимите страдалци за светата истина, се решили да търсят покой за себе си в отстраняването от царските престоли; но отказът им от властта, не давайки мир на самите свирепи гонители, послужил и като повод за обществени неуредици. Галерии, възцарил се на Изток вместо Диоклетиан и недоволен от възцаряването на Константин на северозапад, не го признал за император, а признал Север, който управлявал Италия и Африка; междувременно в Италия за император бил провъзгласен Максенций, син на Максимиан (наричан също Максентий, бел. ред.). Поддържайки Север, Галерии излязъл на война срещу Максенций, който търсел защита при баща си - последният отново бил приел управлението. Север се предал на Максимиан и бил умъртвен. Тогава Галерии провъзгласил за император своя пълководец Ликиний, а армията поверил на цезаря Максимин. Така се оказало, че в Римската империя царували шестима императори едновременно и всички те враждували помежду си. По отношение на християните, по примера на баща си, той се придържал към политика на мир, защото ги ценял като усърдни и верни поданици. Константин разбирал, че християнството е велика сила, можеща да пресъздаде света. При това той още не бил християнин; при всичкото си дълбоко уважение към Христовите раби, не можел с лекота, без вътрешна борба, да се откаже от староезическите завети. И само стеклите се страшни и трудни обстоятелства го разположили открито да се преклони пред величието на "Разпнатия Бог", Който по дивен начин го извел от състоянието на колебливост и го утвърдил в решението му да стане християнин.
  След Галерий , починал (в 311 г.) от тежка и люта болест, и Максимин - управителя на Сирия - завършил живота си с позорна смърт - самоубийство, в Източната половина на империята останал владетел единствено Ликиний, който след това се оженил за сестрата на Константин. А в западната половина - в Италийската област, след повторното царуване на Максимиан, отново се възцарил Максенций, противно на желанието на римския народ. Константин го признал за цар и даже изпратил при него мирна делегация. Но Максенций не само не пожелал да има мирни отношения с Константин, но даже не поискал да го нарича цар, желаейки единствен да бъде цар над всички земи и страни на Римската област. Укрепил се на престола, той проявил цялата им пълнота присъщата си коварна жестокост и користолюбие не само по отношение на християните, но и към единоверците си езичници. Като прелъстил, при възцаряването си, нужните му хора с дарове и обещания, той започнал да преследва и измъчва почетните сенатори, разграбвайки имуществото им, похищавайки жените и дъщерите им за задоволяване на животинските си страсти, а също и страстите на любимците си. И той бил непоносим и омерзителен за целия Рим, поради жестокостта си и скверния си живот. Римляните, страдайки под тежкото му иго, се решили тайно да търсят защита при Константин, молейки го да дойде и да ги избави от мъчителя. По този повод Константин преди всичко изпратил писмо до Максенций, с което добронамерено го убеждавал да прекрати насилническите действия. Но Максенций не само не приел неговия добър съвет и не се изправил, но още повече се озлобил. Ожесточението му стигнало дотам, че започнал да се готви за война срещу Константин. Като чул за това, Константин в 312 г. се решил да предприеме военен поход срещу Римския император. Походът, предприет от Константин за освобождаване на Рим от жестокия тиранин, не вразумил последния. Злочестивият Максенций, като принесъл обилни жертви на боговете с тържествени церемонии, като изслушал предсказанията на гадателите по вътрешностите на бременни жени, с многочислена войска излязъл срещу Константин, но не успял да предотврати достойното възмездие за нечестието си. Закрилян от спасителното знамение на Кръста, след три сблъсъка с противника Константин се приближил към самия вечен град и тук му нанесъл решителното поражение. Максенций, спасявайки се с бягство през река Тибър, загинал при разрушаването на моста, както древният фараон със своите избрани конници в морската дълбочина. Победителят тържествено влязъл в Рим и бил посрещнат от народа с голяма радост.
  Като станал по такъв начин владетел на цялата западна половина от Римската империя, Константин пръв от цезарите с указ (в 313 г.) обявил на подвластните му народи пълна веротърпимост: на езичниците оставил правото да извършват обредите на своето богопочитане, а на християните разрешил свободно да се покланят на Единия истинен Бог. Но в същото време, когато на Запад християните благоденствали под управлението на Константин, съвсем различно било на Изток, където царувал Ликиний: възпитан при двора на Диоклетиан, пълководец при Галерии, той, достигнал цезарско достойнство, в душата си ненавиждал християните. Като се сродил с Константин, Ликиний на първо време не се решавал да се противопостави на своя могъщ шурей - даже подписал издадения от него указ (Миланския) за веротърпимостта; но скоро след смъртта на император Максимин, пълновластен владетел на целия Изток, започнал да притеснява и унижава християните. Отношенията на Ликиний с Константин не били, а и не могли да бъдат, приятелски. Ликиний проявявал коварство и двоедушие в тях; той уверявал Константин, че му е приятел, а тайно в себе си го ненавиждал, стараел се да му причинява всякакво зло; козните не му се удавали и неведнъж между тях започвали раздори, завършващи с войни. Константин оставал победител, но измамен от лъжливите уверения на зетя, сключвал мир. Но с течение на времето отношенията между императорите придобивали все по-изострен характер. Угнетяваните поданици на Ликиний и гонените от него християни не виждали края на страданията си. Накрая Ликиний престанал да скрива замислите си против Константин и влязъл в открита борба. В 323 г. между тях се разгоряла жестока война. Тази война трябвало окончателно да реши съдбата на християнството в Римската империя, обхващаща "цялата вселена". Езическите жреци и гадатели предвещавали победа на Ликиний, но Бог я дарил на Константин. Ликиний се покорил, а след време бил умъртвен в Солун, тъй като, предавайки се на победителя, съставил заговор против Константин. В 323 г. Константин станал единодържавен управител на цялата Римска империя.
  След като станал самодържавен владетел на цялата Римска империя и обявил веротърпимост "по цялата земя", Константин обаче не бил "топлохладен" в царския си живот. Отказал се от езичеството и застанал начело на християнското общество, той виждал в християните важна опора на империята, основен залог за могъществото и преуспяването на държавата, която, според неговата мисъл, трябва да прокарва път към към свободното, без насилие, установяване на Царството Божие на земята, - да посочва и дава средства за възпитанието и усъвършенстването на човешкия род в Христовия дух. Константин, като явен покровител на християнството, не бил много обичан в Рим, където още оставали много езически обичаи и нрави. И сам той не обичал Рим с неговия Пантеон, където, така да се каже механично, били събрани езическите богове на всички покорени народи, и рядко и неохотно посещавал старата столица. На Константин се харесало положението на Византия, на древния неголям град на бреговете на Босфора, ознаменуван с морската победа над Ликиний, и той го избрал и го направил столица на империята; той сам с тържествено шествие отбелязал границите на новия град и започнал да строи великолепни здания. Просторни дворци, бани, театри украсили столицата; тя се изпълнила със съкровища на изкуството, донесени от Гърция, Италия и Азия. Но в нея вече не се строели храмове, посветени на езическите богове, и вместо Колизеума, където ставали битките на гладиаторите, бил устроен цирк за конни състезания. Главно украшение на новия град били храмовете, посветени на истинния Бог, в устройването на които живо участие вземал сам царственият покровител на християните. Новата християнска столица, получила името си от името на своя основател - "град на цар Константин", Константинопол, заемаща средно положение между предишните столици на империите - Рим и Никомидия, както някога Йерусалим - "града на цар Давид", непринадлежащ собствено на нито едно израилско коляно, по своето благоприятно географско положение, и поверена на покровителството на Божията Майка, бързо процъфтяла и затъмнила славата и величието не само на пищната Никомидия, но и на самия велик Рим. Благоговеейки пред знамението на Кръста, Константин пожелал да прослави самото живоносно Дърво, на което се е разпънал Царят и Богът. Но като воин пролял много кръв, той смятал себе си за недостоен да извърши това лично. Това благочестиво намерение на императора изпълнила неговата равночестна майка, царица Елена, която той изпратил в Йерусалим, като й дал пълномощия и богати дарове. Елена, както разказва Евсевий, тази старица с юношеска бързина се устремила на Изток, за да извърши достойно поклонение на стъпките на Господа - по думите на пророка, "на мястото, където са стояли нозете Му". В свещената страна, ознаменувана с дивни събития, където всичко напомня за "великата Тайна на благочестието - явяването на Бога в плът", нагледно се проявило величието на смирената душа на царствената старица; там света Елена не се обличала в подобаващите на сана й одежди, а в най-скромна дреха се движела сред народната тълпа, стараейки се да не бъде узната, раздавала щедра милостиня; подражавайки на Господа Иисуса, тя в дълбокото си смирение стигала дотам, че в дома си събирала девственици, гощавала ги и сама им служела на трапезата като проста слугиня. Примерът на искреното благочестие на царицата правел дълбоко впечатление не само на вярващите в Христа, но и на невярващите. Пребиваването на царицата майка в "люлката на християнството" се ознаменувало и с изпълнението на предначертанията на нейния царствен син. Всички места в Палестина, осветени от евангелските събития, отдавна вече били опустошени. Езичниците, поради ненавист към християнството, се постарали да заличат и самия спомен за тях; - най-скъпото място за вярващото християнско сърце - пещерата на Господния гроб била засипана със смет и по този начин скрита от благоговейните погледи; нещо повече, като насмешка над "Разпнатия Бог" и Неговите почитатели, на хълма, насипан върху самата пещера, било построено капище на "сладострастния демон на любовта" (Венера). По указание на Елена идолските капища, поставени на свещени за християните места, били разрушени и на тяхно място били построени свети храмове. Така били построени прекрасни църкви, по желание и със средства на царицата, във Витлеем над пещерата на Рождество Христово, на Елеонската планина - мястото на Възнесение Господне; с храмове били украсени Гетсимания - мястото на успението на Пресвета Богородица, мястото на явяването на Бог на Авраам до Мамрийския дъб. Но най-главната грижа на царствената старица била да осъществи мисълта на нейния велик син, да намери самото това Дърво, на което бил разпнат Спасителят на света. Мястото, където бил скрит Господният Кръст, било неизвестно; за намирането му благочестивата Елена от своя страна използвала всички средства и царското си влияние. Това било първото Въздвижение на честния и животворящ Кръст; то се извършило в 326 г. Православната Църква всяка година празнува това събитие на 14 септември. Тогава много от езичниците и иудеите се обърнали към Христа. След това светият Кръст бил положен в сребърен ковчег за съхранение; на Велики петък той бил изнасян на Голгота (в наскоро построения храм, където се съхранявал) за поклонение. Но света Елена, напускайки Йерусалим, взела частица от живоносното Дърво, като дар за своя син Константин. Недълго след това блажената царица майка починала и била честно погребана.
  По време на своето управление Константин се решил да свика Вселенски Събор. Според царя, този Събор, "обявявайки се против главния враг", смущаващ тогава мира на Църквата, хулната арианска ерес, трябвало да разгледа и други въпроси и да даде отговори - определения по устройването на вътрешния живот на християните. Властта на Царя определила Вселенският Събор да се състои в град Никея. Той бил открит през юни 325 година в просторната палата на царския дворец и на него окончателно било осъдено арианството. След това Константин живял повече от десет години и през цялото време на своето царуване с неизменна вярност се държал към Никейското изповядване на вярата и ревностно се стараел да утвърждава духа на християнското благочестие в своето царство, представлявайки пример, достоен за подражание. Последните години и особено дни на цар Константин били достоен завършек на неговото християнско благочестиво устроение. Мисълта за смъртта станала за Константин предмет на напрегнат размисъл още щом започнал да чувства отслабване на физическите си сили. В 337 година Константин за последен път тържествено отпразнувал Пасха в Константинопол и скоро се разболял. Предчувствайки близката си смърт, той изцяло се отдал на свети упражнения: често прекланяйки колене, ревностно изливал горещи молитви пред Бога; по съвета на лекарите по това време той се преселил в град Елеонопол5, за да се лекува там с топли вани. Но Константин до този момент не бил кръстен! От млада възраст носещ в сърцето си Христа, отдавна станал християнин в душата си, той отлагал своето кръщение поради смиреното съзнание за своята греховност, желаейки с подвига на целия си живот да се подготви за това. При това в душата си имал искреното желание да се кръсти във водите на река Йордан. Като не получил облекчение в Елеонопол и чувствайки крайното отпадане на телесните си сили, Константин отишъл в Никомидия и тук, като извикал епископите, ги молел да го удостоят със свето кръщение. Като приел свето кръщение, Константин "ликувал духом, сърцето му било пълно с жива радост. Облечен при кръщението в бяла одежда, блестяща като светлина, той не я снемал от себе си до самата си смърт. Той починал на легло, покрито с бели покривала, а до багреницата - това царско отличие - Божият раб вече не искал и да се докосне.
Великият и равноапостолен Константин починал, завещавайки царството на тримата си синове, в самия ден на Петдесетница в 337 година, в тридесет и втората година от царуването си, на шестдесет и пет годишна възраст. С голяма тържественост тялото му било пренесено в създадения от него град Константинопол и положено съгласно неговия завет в църквата на светите Апостоли в гробницата, приготвена от самия него. Сега той живее безкраен живот във вечното Царство на Христа, нашия Бог, на Когото подобава чест и слава с Отца и Светия Дух во веки веков. Амин.
© Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски

Областно награждаване на участниците в конкурса „Бог е любов“

  В Благоевград се проведе областно награждаване на учениците от Благоевградска област, които се вкючиха в националния конкурс „Бог е любов“. Конкурсът се провежда за 17-та поредна година и е по инициатива на Българската православна църква и Министерството на образованието и науката.
  Награди на отличените в първо, второ и трето място връчи лично Негово Високопреосвещенство Неврокопският митрополит Серафим в общинската зала „22ри Септември“. На събитието присъства г-жа Текерска, старши експерт по обществени науки, гражданско образование и религия от Регионално управление на образованието в Благоевград, която предаде поздравите на началника на РУ в областния град г-н Златанов.
  Тази година в конкурса от областта са участвали 80 деца от различна възраст. Те са творили в четири категории: Проза/Eсе, Поезия, Рисунка, Приложно изкуство. Грамоти получиха и всички участвали и потрудили се деца.

Втора среща на добротворците в Благоевград

  За втора поредна година в Благоевград се проведе среща на хората, подкрепили благотворителните кампании на Православния информационен център към Неврокопската света митрополия и Общинския съвет по наркотични вещества в Благоевград. Събитието започна с поздрав на деца от I клас при II ОУ „Димитър Благоев“ в Благоевград. След което заместник-кмета по хуманитарните дейности г-жа Шопова се обърна към присъстващите, като им благодари за тяхната активност и съпричастност в проведените до сега кампании. В словото си Неврокопският митрополит Серафим разказа за Чудото с разслабления във Витезда, който си нямал човек да го спусне във водата, раздвижвана от Ангела Господен. След Архиерея кратки слова към дошлите отправи д-р Теменужка Любенова, председател на ОбСНВ Благоевград, тя призова аткивност на „малките хора“, които заедно могат да променят света.
  В подготвената от екипа на Православния център презентация, Мирела Кючукова представи обобщено резултата от общото дело в подпомагане на семействата на наркозависимите, болни, бедни и самотни хора – десетките кампании по събиране на храни, доброволческата кухня за бедни, базари и други.
  За насърчаване на благородната кауза на проявилите активност ученици и граждани бяха раздадени повече от 100 грамоти.

Храмов празник на църква „Св. Николай Летни“ в Благоевград

  На 9 май църква „Св. Николай Летни“ в Благоевград отбелязва своя храмов празник. В този ден са пренесени св. мощи на свети Николай от град Мира (Мала Азия) в град Бари (Италия), където се съхраняват и до сега. Организацията за празника започна още от предходния ден, като се включиха доброволци в почистването и приготвянето на празничната трапеза.
  Празничният ден започна с утринна служба, след която бе отслужена светата Литургия, оглавена от Негово Високопреосвещенство Неврокопския митрополит Серафим. В съслужение с него бяха свещениците Светослав Кючуков (предстоятел на храма), Стоян Бербатов, Велизар Голев и дякон Мартин Кременлиев. Клиросните песнопения бяха изпълнени от дякон Христо Паланков и Гриша Иванов, които допринесоха за молитвеното настроение на богомолците, изпълнили храма.
  По традиция бе отслужен празничен водосвет и подготвена тържествена трапеза за празника, на която всички споделиха радостта си от празничния ден.
  По времето на византийския император Алексий Комнин мощите на св. Николай били пренесени от град Мира в гр. Бари. През 1077 г. град Мира бил завладян от турците, като броят и благочестието на християните много намалели. Свети Николай се явил в съновидение на един свещеник от гр. Бари, заповядвайки му да пренесе мощите в своя град. Организирана група на три кораба незабавно се отправила за Мира и след преговори с местните християни светините били натоварени с благоговение и заминали за Италия. Там живеело многобройно гръцко население, като св. мощи били тържествено посрещнати от епископи, свещеници и множество народ на 9 май 1087 г. От тогава е установен този празник, който е известен у нас и като „Летен свети Никола“.

Излезе от печат Великденският брой на в-к "Кандилце"

Protokol

Отбелязахме Възстановяването на Българската патриаршия

  На 10 май Българската православна църква чества годишнината от възстановяването на Българската патриаршия, чието съществуване е прекратено в края на ХІV столетие при падането на България под петвековно турско робство.
  Още през възрожденската епоха започват целенасочени действия от страна на българските църковни дейци за възстановяване на Българската патриаршия. Нужни са години усилия, за да се осъществи постепенно този възрожденски идеал. Първата стъпка към което е учредяването през 1870 г. на Българската екзархия със седалище в Цариград.
  След края на Втората световна война в България е създадена възможност за възглавяване на останалата цели 30 години без редовен предстоятел Българска екзархия. Със съдействието на сестрите православни църкви на 22 февруари 1945 г. е вдигната схизмата, която няколко десетилетия възпрепятства нормалните междуцърковни връзки на Екзархията. Със специален томос Цариградската патриаршия признава автокефалията на Българската православна църква.
  През 1950 г. е изработен Устав на Българската православна църква, в чийто чл. 1 "самоуправляемата Българска православна църква" се назовава "Патриаршия".
  В заседанието си на 3 януари 1953 г. Св. Синод на Българската православна църква решава да свика на 8 май с. г. Църковно-народен събор, който да възстанови патриаршеското достойнство на родната Църква и да избере предстоятел-патриарх.
  За това голямо църковно-народно тържество в София пристигнали делегации на следните православни църкви: Руска, начело с Ленинградския (Санкт-Петербургски) и Новгородски митрополит Григорий; Румънска, начело с патриарх Юстиниан; Полска, начело с предстоятеля митрополит Макарий; Чехословашка, начело с предстоятеля митрополит Елефтерий. В тържеството участвали чрез свои представители или чрез телеграфски и писмени привествия още Александрийската, Антиохийската, Иерусалимската, Грузинската, Сръбската и Еладската църкви.
  Свиканият съгласно Устава Трети църковно-народен събор (8-10 май) възстановява патриаршеския статус на Българската Църква и на 10 май избира Негово Високопреосвещенство св. Пловдивския митрополит Кирил, наместник-председател на Св. Синод и председател на събора, за патриарх Български и митрополит Софийски.
  Интронизацията станава непосредствено след избора в Патриаршеската катедрала храм-паметник "Св. Александър Невски" в присъствието на представители на правителството и културната общественост, чуждестранните делегации и многочислен вярващ народ.
  Нововъзстановената Българска патриаршия е призната от всички православни църкви. Нейният предстоятел установява жива връзка с тях чрез взаимни братолюбиви послания и гостувания. Със своята първосветителска, църковно-просветна, пастирска и научна дейност той добива широка известност в християнския свят, сред широката културна общественост у нас и чужбина. Израства престижът на Българската църква както сред православните и инославните християнски църкви и организации, така и сред световната общественост.
  След блажената кончина на светейшия патриарх Кирил (7 март 1971 г.) негов достоен заместник става Българският патриарх Максим, който остана като най-дълго управлявалият Български патриарх в най-новата ни църковна история.
  На 24 февруари 2013 г. на Патриаршеския избирателен църковен събор за Български патриарх бе избран Русенският митрополит Неофит.
Източник: www.bg-patriarshia.bg

Зографският манастир на 1100 години!

  Манастирът „Св. Георги Зограф“ в Света Гора води началото си вероятно от IX-X век. Най-ранният документ за съществуването му е датиран от 980 година. Според легендата той е основан от трима братя – Мойсей, Аарон и Иван Селима от Охрид през 919 година. През тази епоха отшелничеството по българските земи вече има практика и традиции и е дало на света такъв свят човек като св. Иван Рилски.
  Когато обителта била основана, монасите не знаели кой от светците да изберат за покровител. Те приготвили дъска, върху която да изобразят лика на своя покровител и след като я оставили в църквата, се отдали на гореща молитва, с която призовали Господ да им открие името на светеца. На сутринта с голяма почуда монасите видели върху дъската лика на Свети Георги, когото те нарекли „Изограф“ – т.е. „Самоизобразил се“! Преданието разказва, че в мига, когато ставало това чудо, в един сирийски манастир, нападнат от араби, образът от иконата на Свети Георги изчезнал ненадейно. Монасите чули глас от небето, който им казвал, че чудотворецът си е избрал нов манастир и те трябва да го последват там. Това се оказала Зографската обител в Света гора. А Фануилската чудотворна икона (от Фануилската обител), и до днес се съхранява в главната съборна черква.
  Манастирът „Зограф“ притежава още две чудотворни икони. Едната е т.нар. Аравийска или Сарацинска икона, също на Св. Георги, дошла по море до манастира „Ватопед“ и оттам пренесена на гърба на необучено муле. Според преданието то спряло близо до българския манастир, на мястото, където днес се издига параклисът „Св. Георги“. Датира от XIII-XIV в. В празнични дни ризницата от нея се снема и тя участва в литийни шествия извън манастира. Това е изключителна икона, в която наситените, удивително звучни топли тонове по неповторим начин се съчетават с високия спиритуализъм и духовното излъчване на образа. В манастира се пази и друга икона на Св. Георги, подарена от молдовския владетел Стефан Велики в началото на XVI в.

  Както и другите манастири, нашият също представлява укрепен комплекс, защитен от крепостни стени. „Ограждането“ от околния свят има както символичен, така и чисто практически смисъл. Някои постройки са издигани на изключително труднодостъпни места и човек като че ли не може да търси рационално обяснение за това как са съграждани. Най-впечатляващият пример е вероятно манастирът „Симон Петър“, издигнат на скалиста основа над морската шир.
  Масивни входни двери, които се затварят в определени часове на денонощието, откриват прохода към манастирския двор. Разположението следва логиката на отделните съставни сгради и помещения на манастирите – централна черква (в нашия манастир те са две – главната „Св. Георги“, завършена и изографисана през 1817 г., и по-малката „Св. Успение Богородично“, построена през 1764 г.), трапезария, часовни, кръщелня, крила с килиите на монасите. Атонският тип църковна архитектура като правило представлява многокуполна сграда с двоен нартекс и часовни (за разпев) от север и юг. В осмоъгълната куполна мраморна водосветница в двора на „Зограф“ на Богоявление монасите освещават вода. Построени са също така множество параклиси – в самата черква, между жилищните помещения, извън манастира. Има и немалък брой български скитове, разпръснати на различни места из полуострова.
  В двора на манастира „Зограф“ е и паметникът на 22 монаси и 4 миряни, изгорени живи на 10 октомври 1275 година в кулата, издигната от Иван Асен II. Тези мъченици за вярата, отказали да предадат православието, са загинали вследствие на нашествието на каталански наемници (кръстоносци), които нападат и опустошават манастира. По това време Солунското деспотство е за латинизиране на манастирите чрез приемане на уния с Римокатолическата църква. Паметникът е издигнат на мястото на кулата през 1873 година. В стенописите в черквата „Св. Георги“ сцената, изобразяваща мъченията и гибелта на праведниците, е една от най-внушителните и вълнуващите.
  Според оскъдните документи, които могат да се открият днес, в нашия манастир се е подвизавал легендарният Пимен Зографски, живял на границата на XVI и XVII в., канонизиран след смъртта си, който е известен с изключителния си творчески размах в изографисването на манастирите около София – т. нар. Мала Света Гора. За съжаление нищо от него не е запазено на Атон.
  Основните сцени в съборната черква „Св. Георги“ са дело на Митрофан Зограф. Наред с каноничните сцени и сюжети от Светото писание правят впечатление присъствието на български светци, както и многобройни ктиторски портрети. Много важна е фигурата на хаджи Хаджи Вълчо – брат на св. Паисий Хилендарски, дарил средства за изграждането на малката черква и на една част от жилищните помещения на манастира – т. нар. Банско крило, отделил също така и значителни суми за Хилендарския манастир. Великолепният иконостас е завършен през 1834 година. Той разгръща пред нас невероятно богатство от геометрични и растителни мотиви, фантастични и животински фигури, сцени от Стария и Новия завет.
  В българския конак в столицата Карея има малка черква „Преображение Господне“, където се пазят едни от последните икони на Захарий Зограф. Той е автор и на стенописи в гръцкия манастир „Великата лавра“ – най-големия и един от най-старите манастири на Атон, основан през 963 година.
  В музея на манастира „Зограф“ се пазят изключително ценни икони, чийто основнен масив датира от XVIII – XIX век.
  Многобройните паметници на архитектурата, живописта (стенописи, икони, миниатюри), скулптурата, т. нар. декоративно-приложни изкуства (произведенията на църковната утвар и светините на литургията) буквално пронизват Света Гора, осигурявайки всеприсъствието и „разливането“ на художествените форми в храмовото пространство. Онова, което сме привикнали по условие да наричаме „изкуство“, всъщност тук придобива много по-широк и обхватен смисъл, разкриващ се чрез ръкотворната дейност на велики безименни „майстори-занаятчии“ в най-високия смисъл на думата, чиито усилия са били движени от благодатта на вярата. Внушителната изложба „Изкуството на Атон“, която се състоя през 1997 година в Солун, съпроводена от обемист научен каталог на английски и гръцки език, дава само относителна представа за великолепието на атонското изобразително изкуство и архитектура. Всяко впечатление, получено от репродукция или дори от филм, е непълно най-малкото поради факта, че тези форми функционират органично в духовното поле на храма. А усещанията от храмовото пространство, допира до иконите, трепетът на променящата се светлина, всичко това може да се постигне само посредством личното присъствие, съзерцание и вглъбяване, което е невъзможно да се опише с думи.
  Трудно е да се намери в историята на изкуството друг пример за толкова органичен „синтез“ на изкуствата. Иконите, фреските, миниатюрите и ръкописните шрифтове на богослужебните книги, каменните релефи по външните стени, дърворезбените иконостаси, кандилата, свещниците, мощехранилниците, облеклата на свещенослужителите, мирисът на тамян, песнопенията, светлините на свещите (защото няма електрическо осветление в храмовия интериор) – всичко това създава атмосфера, която е наистина неповторима!
  Уникалната мяра в съчетаването на фигуративната и предметната нагледност, при всички условности на изображението, които съставляват самата сърцевина на византийската естетика, от една страна, и трансцендентната духовност, която струи от изображенията, от друга – прави от византийското и поствизантийското изкуство един от върховете в историята на изкуството.
  Многобройните безценни икони от времето на Палеолозите, от т.нар. Критска школа, фреските (главно от XVI – XIX в.), мозайките (много ценни са например тези във Ватопедския манастир), ръкописните книги с миниатюрите в тях, най-старите от които датират от IX – X в. – всичко това съставлява безценна съкровищница на световната култура. Неизброими са богатствата и на т. нар. изкуство на малките форми – от камък, емайл, дърво, слонова кост, метал, тъкани. Металните произведения – ризници на икони и на евангелия, дарохранителници, ковчежета, кръстове, чаши, потири, светилници, мощехранилници, оформят далеч непълната картина на тези несметни богатства. Изкуствоведът може да извлече за себе си много важен урок на Атон. Преди всичко – с разбирането за изкуството, схващано в по-широк мирогледен и антропологичен контекст. Той сякаш започва да прозира, че анализът и оценката на духовното съдържание са не по-малко важни от художествените, семиотичните или социологическите аспекти на творбата. Ако бъде в състояние да формира по-точен и по-задълбочен поглед, който се постига с много труд и търпение, с постепенно преодоляване на невежеството и с изостряне на вътрешния взор, а така също и със смирение, той вероятно би могъл да установи, че поне малко се е доближил до същността на разглежданата и изследваната от него област.
Източник: www.dobrotoliubie.com

ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!

Възлюбени в Господа братя и сестри, православни християни, чеда на богохранимата Неврокопска епархия,
  Отново изгря всепобедния ден на светоносното Възкресение. На кръста Христос пострада за нас като човек и след смъртта бе положен в гроб. Той обаче възкръсна като Бог всесилен и безсмъртен и ни увери в истинността на Неговите слова: „Аз съм възкресението и животът” (Йоан 11:25). Това велико и чудно събитие е прославено от ангелите, проповядвано от апостолите и непрестанно се възпява от Църквата. В това искрено вярваме и ние, защото чрез него се спасяваме, духовно се възраждаме и обновяваме. Светлината на Христовото Възкресение озарява пътя, който води към истинския, вечния живот.
  По Своята благодат и човеколюбие Господ ни удостоява да празнуваме славното Му Възкресение и като го преживяваме с радостно вълнение, с любов и признателност Му се покланяме. С изпълнени от благодарност сърца възпяваме жертвата, която Христос извърши за нас, защото „чрез Неговите рани ние се изцелихме” (Ис. 53:5). С готовност следваме светлината, която възсия от живоносния гроб Господен, защото както Иисус излезе от гроба прекрасен и нов, така и ние, като чеда на Възкръсналия, сме призовани да заживеем един нов и прекрасен живот. Живот – над и отвъд смъртта и тлението.
  Колко скъпа и ценна е победата, която нашият Господ и Спасител ни подари! Затова като празнуваме светлото Христово Възкресение да не оставаме паднали в греха и страстите, но, укрепявани с Божията благодат, да се вдигнем и изправим. Мисълта ни да се просвети и насочи от суетното и лъжовното към славното и истинното, от греховното и несъщественото към святото и истинското, от тъгата към радостта и от земното към небесното.
  С Възкресението Си нашият Господ обнови повредената ни природа и откри пътя, който води към оправданието и нетлението. Христос възкръсна, победи смъртта и ада и ни удостои с истинската наслада на живота с Него. Многократното произнасяне на църквовния химн: „Христос воскресе из мертвих, смертию смерт поправ...”, изразява безмерната ни радост и непреклонна увереност, че Христовата победа над смъртта и над греха е и наша победа. В тази истина вярваме безрезервно и чрез нея живеем. Тя ни утешава, окуражава и вдъхновява. Тя ни възражда „за жива надежда, за наследство нетленно, чисто, що не увяхва” (1 Петр. 1: 3 – 4).
  Обични във Възкръсналия Господ братя и сестри, Нека никой от вас никога да не се страхува. Дори грехът да ви задушава и тежестта на множеството немощи да ви потискат. Дори скърбите и изпитанията да ви притесняват и притискат. Помнете, че Възкръсналият Господ е близо до всеки един от нас! Той стои тържествуващ и все¬си¬лен, готов да ни съвъзкреси и със Своите думи: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Мат. 28:20) ни вдъхва твърда увереност, че и ние можем да сме победители в доброто и да бъдем истински духовно щастливи.
  Прочее, нека се веселим и тържествуваме, да вземем участие в този пир на вя¬рата, както ни призовава и свети Йоан Златоуст.
  В деня на славното Възкресение Христово молитвено изпросваме от Въз-кръс¬на¬лия Жизнодавец Христос за вси¬чки наши духовни чеда в пределите на светата Неврокопска епархия душевен мир, радост и всяко бла¬го¬по¬лу¬чие. Възкръсналият Господ да облагороди сърцата на всички чо¬ве¬ци в света, да озари всички ни с дивната светлина на светото Въз¬кре¬се¬ние и ни приобщи към Себе Си, та с възторг да възклицаваме: „О, велика и най-свещена Пасха, Христе! О, мъдрост и Слово Божие, и Сила! Давай ни ис¬тин¬ски да се причащаваме с Тебе в невечерния ден на Твоето царство”.
Христос воскресе! Воистину воскресе!
† Неврокопски митрополит Серафим

Нови книги, които може да закупите при нас

„Кръстен съм, но дали съм обърнат към Бога“ от митрополит Антоний Сурожки

  Сборникът под заглавие „Кръстен съм, но дали съм обърнат към Бога“ е четвъртото заглавие под авторството на митрополит Антоний в каталога на издателство „Омофор“ след книгите „Началото на молитвата“, „Бракът като подвижничество“ и „Молитвата и животът“. Преводът от руски на новата книга е на Евгения Николчева, а редактор е Венета Дякова.
  Новото издание съдържа беседи на митрополит Антоний Сурожки (1914 – 2003), изнесени пред негови енориаши в Лондон в периода септември – декември 1994 г.
  Беседите са посветени на светото Кръщение и на нашите вътрешни основания, с които пристъпваме към него. Днес, когато духът на времето сякаш е пропит от формалистично отношение към Тайнството, тази книга е особено необходима. От една страна, тя е насочена към онзи, който прави първите си стъпки във вярата. И от друга – към всеки, който е отдавна в Църквата, но от водовъртежа на житейските стихии е изгубил хоризонта за това, че „нашата надежда и спасение се намират там, където е Христос, тоест в онзи център, където всички сили на бурята се срещат и където вълнението стихва, защото там е Бог, Който е несъкрушим“.
  Митрополит Антоний Сурожки (19 юни 1914 – 4 август 2003 г.) е един от най-обичаните духовници за поколения вярващи и един от най-четените православни автори на съвремието.

„Разширяването на сърцето“ от архим. Захариас (Захару)

  В книгата „Разширяването на сърцето“ отец Захариас разглежда естеството и целта на човешкото съществуване и неговото възстановяване в Христа. В своя подход той стъпва на аскетическото предание на Православната църква, като се позовава по-конкретно на вдъхновените учения на св. Силуан Атонски (1866–1938) и архимандрит Софроний Саха­ров (1896–1993), основател на патриаршеския ставро­пигиален манастир „Св. Йоан Предтеча“ в Есекс, Ан­глия. Заради онези, които не са запознати с техните творения, отец Захариас започва своите беседи с под­робно изложение на живота им.
  Книгата е съставена от беседите, изнесени от архимандрит Захариас в Уичита, Канзас (САЩ), през 2001 г. на свещеническа конференция на Антиохийска­та православна църква по покана на Средноамерикан­ския епископ Василий. Разговорите са допълнени от две лекции, изнесени на еднодневен семинар за мона­шеството, проведен след конференцията. Всяка бесе­да беше последвана от въпроси и отговори, които са включени в изданието с надеждата, че ще помогнат на читатели­те по-добре да разберат потребностите и проблемите, повдигнати тук.

„Разговори за православната вяра“ от архим. Клеопа (Илие)

„Разговори за православната вяра“ на архим. Клеопа (Илие) е дългоочаквано и дълго подготвяно заглавие, разкриващо личността и словото на един от най-обичаните православни духовници на нашето време, почитан не само в Румъния, но и в целия православен свят, старец на румънския манастир „Сихастрия“. Няколко пъти е арестуван от тайните служби на тоталитарния режим, но комунистическите гонения не успяват да прекършат апостолския му дух и благодарение на духовното му ръководство десетки манастири в Румъния се възраждат за нов живот. Сред неговите духовни чада са някои от най-именитите богослови и духовници на Румъния. В продължение на десетилетия хиляди хора идват в „Сихастрия“ при стареца, за да потърсят от него духовен съвет и упование за вярата си, а след кончината му през зимата на 1998 г. скромната му килия и гробът му се превръщат в благодатно място за поклонение.
Никога от никого не съм искал да вярва слепешком. Ако го исках, това би означавало да дам право точно на онези, чиято цел е да накарат хората да вярват в тях без да им поставят никакви въпроси. Напротив, винаги съм смятал, че дискусиите – като се изложат идеите от едната и от другата страна, са най-полезните, ако те се водят честно и с единственото желание да се достигне до истината. И не съм се лъгал. Имах щастието да видя плодовете от подобни разговори в душите на тези, които идваха с разкъсвана от съмнения вяра, а си тръгваха с вяра, избистрена като планински извор.

“Библейско богословие” от Димитър Попмаринов

“Библейско богословие” от Димитър Попмаринов съдържа академични есета в областта на православната библеистика (изследване на Свещеното Писание). Книгата се състои от четири раздела – “Произход и развитие на библейското богословие”, “Библейското богословие и Старозаветното откровение за Единия Бог”, “Библейска антропология” и “Божието откровение и историята”. Изданието е ориентирано към всички, които биха искали да задълбочат разбирането си за основния текст на нашата вяра – Библията. Рецензенти на книгата са проф. протопрезв. д-р Николай Ст. Шиваров и проф. д-р Иван Ж. Димитров.
Димитър Попмаринов преподава в Православния богословски факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ от неговото основаване до днес. Бил е два мандата декан на факултета, зам.-декан, ръководител катедра, член на Академичния съвет на ВТУ, заемал е и други административни длъжности. Областта на научно-преподавателската му дейност е библеистиката. Членува в международни християнски организации, участва в богословски конференции в страната и чужбина с научни статии и доклади. Сред по-важните негови публикации са книгите: Между вярата и разума. Първи въпроси (второ преработено издание), Фондация „Покров Богородичен“, С., 2016; Orthodox and Wesleyan Spirituality. Lectures (In Korean), Republic of Korea, 2011; Съвременни богословски проблеми (второ допълнено издание), „Омофор“, С., 2004; Кратко въведение в Свещеното Писание на Стария Завет, „Фабер“, В. Търново, 2001; Синът човешки, Фондация „Покров Богородичен“, С., 1999; Религиите (кратък речник, в съавторство), Фондация „Минерва“, С., 1994. Един от основателите и председател на Управителния съвет на фондация „Покров Богородичен“.

„Свети Яков Цаликис“ от Стилянос Пападопулос

  Тази пролет „Омофор“ поднася на своите читатели нов тираж на една от най-обичаните книги от каталога на издателството – труда на Стилянос Пападопулос, посветен на делото и личността на стареца Яков Цаликис. За първи път на български език книгата излиза през 2006 г., но ето че днес имаме радостен повод отново да си припомним удивителната история на стареца и това е неговата канонизация през ноември 2017 г. Св. Синод на Вселенската патриаршия провъзгласи Яков Цаликис за светец. Успението му е на 21 ноември, но поради празника Въведение Богородично паметта му ще се чества на 22 ноември.
  Старецът Яков Цаликис (1920 – 1991), наред със светите Паисий Светогорец и Порфирий Кавсокаливит, е сочен за един от тримата велики духовни старци на нашето време.
  „Неизкоренимата му вяра и преданост към светата Православна църква, свръхчовешките му подвизи и повече от всичко – дълбоката и гореща любов към Бога, отреждат на стареца Яков заслужено място в паметта на нашата Църква и в сърцата на хиляди вярващи, имали щастието да се докоснат до този избран съсъд на благодатта на Светия Дух.
  За стареца важи онова, което сам той е казвал за преподобния Давид: „Чудесата на преподобния са толкова много. Трябва да се напишат много книги. Нито хартия ще стигне, нито мастило…˝, пише Стилянос Пападопулос.

„Кореспонденция с прот. Георги Флоровски“ от архим. Софроний (Сахаров)

„Кореспонденция с прот. Георги Флоровски“ от архим. Софроний (Сахаров) предлага кореспонденцията на архимандрит Софроний (Сахаров; 1896 – 1993), изтъкнат аскет и писател, известния автор на книгата „Старецът Силуан Атонски“, с един от най-великите православни богослови на миналото столетие – протойерей Георги Флоровски (1893 – 1979). Публикуваните писма представляват както исторически, така и богословски интерес. Преводач на книгата е Венета Дякова.
Архимандрит Софроний (Сахаров) и протойерей Георги Флоровски – това са две различни съдби, два християнски пътя. И двамата обаче са представители на поколението, отличаващо се с изключително висока догматическа култура… Дадено им е било особено строго да живеят Православието като вселенска истина, явяваща на целия свят истинния Бог. За тях Църквата е била пазителка на тази Всеистина, а не някаква „добавка“, придатък към националната култура. Йеромонах Николай (Сахаров)

„Свещеното Писание. Херменевтика – Богослужение – Диалог“ – сборник

  Сборникът „Свещеното Писание. Херменевтика – Богослужение – Диалог“ включва студии, посветени на старозаветната и новозаветната библеистика. Авторите са специалисти от катедра „Библейско и систематическо богословие“ на Православния богословски факултет на Великотърновския университет: доц. д-р Димитър Попмаринов, преподавател по старозаветна библеистика, д-р Павлин Събев, свещеник и преподавател по Нов Завет, и д-р Стефка Кънчева, преподавател по Стар Завет.
  С актуалните интерпретации на любопитни теми, сборникът е насочен не само към специализирана аудитория – студенти и преподаватели по богословие, но и към по-широката читателска публика.

Св. Иван Рилски Чудотворец

Житието на обичания български светец е адаптирано и преразказано за деца, проследява живота му от детството до успението, а накрая и кратък стихотворен вариант на неговия завет. Текстът е богато илюстриран, шрифтът е подходящ за четене и от деца. Книгата е с твърди корици, формат А4.

Схиигумения Мария

  Ловчанска Епархия пусна на българския книжен пазар нова детска книга от поредицата "За децата на България". Изданието е посветено на приснопаметната подвижница на благочестието схиигумения Мария (Дохторова), под чието духовно ръководство е бил и Ловчанският митрополит Гавриил. Книгата се издава в навечерието на 40-годишнината от блажената кончина на майка Мария и е създадена по книгата на митрополит Гавриил "Схиигумения Мария (Дохторова)".
  Получила при монашеското си пострижение във Велика схима името на равноапостолната Мария-Магдалина, майка Мария се уподобява на великата Христова последователка и по своя живот още от ранна възраст - живот, изпълнен с добродетел, напрегнат духовен труд и беззаветна любов към Господа и хората. По Божия милост стъпките на великата подвижница на благочестието освещават и българската земя в периода 1954-1978 г., когато майка Мария е игуменка на Клисурски манастир "Св. Петка" до гр. Банкя. Именно там тя завършва своя равноангелен живот на 8 май, 1978 г., в деня на възлюбения ученик и апостол на Господа св. Йоан Богослов, когото приживе особено е почитала.

Да заслужим вечния живот

  Авторът на изданието е Ловчанският митрополит Гавриил. Книгата обхваща проповеди, интервюта и беседи на Негово Високопреосвещенство и излиза по повод на 20-годишнината от неговата епископска хиротония. В сборника авторът засяга широк кръг от теми, касаещи проблемите и събитията в съвременния живот, излага светоотеческия подход и разбиране за тях и споделя своя духовен опит, придобит през дългите години на общение със съвременни старци и подвижници на благочестието. Книгата е разделена в 5 части. Първата съдържа проповеди на Ловчанския митрополит Гавриил за големите православни празници. Втората обхваща негови слова и послания за различни църковно-обществени събития. Третата част включва доклади на Негово Високопреосвещенство, посветени на духовно-нравственото възпитание на децата и въвеждането на задължителното обучение по Православие в българските училища. Четвъртата част е съставена от интервюта, давани през годините за различни обществени и църковни медии. Последната част на сборника представлява фото албум, проследяващ едни от най-важните събития в живота и служението на архиерея.

"Думи за живот" т. 3

Казват, че прекрасно нещо е хубавата история, разказана с подходящ език. Но няма нищо по-хубаво от красотата на Православието, разкрита с правилните думи, които заради евангелската мъдрост, съдържаща се в тях, са думи за живот - живот вечен. С трети том на "Думи за живот" Ловчанска Епархия поднася на своите читатели нови непубликувани дори и в Интернет пространството беседи на Лимасолския митрополит Атанасий.

Настолна книга за монаси и миряни

Книгата е на големия руски подвижник на благочестието архим. Йоан Крестянкин. Според свидетелството на светите отци на Православната Църква духовният живот е наука на науките, свещена тайна. За онези, които желаят да се приобщят към живота в Христос и да вкусят колко благ е Господ, Той е запазил в писанията опита и наставленията на отците, чертаещи пред нас пътя към вечния живот. В предстоящото издания о. Йоан предлага светоотеческите отговори на множество въпроси, неминуемо възникващи по пътя на възхождането на човешката душа към Бога. В тази наистина настолна за всеки православен християнин книга и монаси, и миряни ще почерпят много божествена мъдрост и знание, духовни ориентири и подкрепа.


placeholder