logo

* Преп. Ефросиния Александрийска. Преп. Сергий, Радонежки чудотворец

Обръщение на Негово Светейшество Българския патриарх и Софийски митрополит Неофит в деня на Независимостта на България

ВЪЗЛЮБЕНИ В ГОСПОДА БРАТЯ И СЕСТРИ,
  В хилядолетната история на обичната ни Родина България има събития, които остават вечни, и с особена почит и тържественост, биват отбелязвани. Такъв е днешният ден, когато преди 113 години в престолния град Търново, българският княз Фердинанд провъзгласи Независимостта на освободената и съединена единна българска държава, която, макар и обединена териториално, все още бе под чужда управленска власт.
  Велик е Божият промисъл! Старославният Търновград бе пристан на последния български патриарх св. Евтимий Търновски, преди падането ни под османско робство. Точно там бяха изречени из устата на славния предстоятел думите преди неговото заточение, отправени към боголюбивия български народ: „На Светата Троица ви оставям – сега и на веки!“.
  Пет века по-късно отново в Търново, българският княз Фердинанд обяви чрез манифест Независимостта на Българската държава и я провъзгласи за Самостоятелна и Независима.
  Това знаково за страната ни събитие, което, обявено близо 30-години след Освобождението от иноверско робство, доказва на целия свят, че България никога не е преставала да бъде държава на духа и майка на културно и духовно извисени личности.
  Благодарение на Божията благотна помощ, чрез единението на Църква, Държава и Народ, всички единомислено успяха не само да покажат единност, но и да засвидетелстват пред останалия свят, че страната ни е със славна история, в която народът е преминал през тежки изпитания, като злато в горнило.
  Днес съвремието ни е изпълнено с множество независещи от нас проблеми и изпитания, които ни поставят в сериозна зависимост: разпространяващо се безверие, отчуждение на човеците и в огромна степен безчувственост към другия. Забързани в ежедневните си терзания и житейски грижи, виждайки как наш събрат страда, пренебрегваме неговото страдание, вместо да вдъхнем надежда, утеха и подкрепа в момент на изпитание.
БРАТЯ И СЕСТРИ,
  Независимостта е Божи дар и национално постижение, но и изключителна отговорност, която днес е в нашите ръце! Съхраняването на този дар е възможно само, ако работим в единство за духовното и материално укрепване и въздигане на Отечеството ни, като загърбим всички свои пристрастия в името на Родината и народа. Най-сигурният залог за успеха, благополучието и просперитета на народа и страната ни, е в отдаването и упованието в Онзи, Който „е същият вчера, и днес, и вовеки“ (Евр. 13:8) – Господ Иисус Христос, защото пълната ни свобода и независимост са „...в свободата, която Христос ни дарува” (Гал. 5:1). Към това ни призовава и затова всякога се моли Светата Православна Църква – към единение и мир на земята, към благоволение между човеците (Лука 2:14). И днес Църквата е стожер и неотменен пристан, чрез който ще постигнем градивност в обществото и просперитет на държавата ни, такива, за каквито са отдавали живота си нашите предци.
  Честит празник! Да пребъде Свободна и Независима България!
  Божието благословение и Христовият мир да бъдат над благочестивия ни народ!
† НЕОФИТ
ПАТРИАРХ БЪЛГАРСКИ

Откриване на новата учебна година в Православния информационен център

Канонизация на новомъченици и изповедници от ХХ в. в Руската православна църква

  Актът по причисляване на хора, угодили на Бога със своя живот, в лика на светиите в една поместна църква, често пъти наричано канонизация, е важно и може да се каже дори – историческо събитие за нея.
  От една страна то показва, че в нейните недра и в близкото, и в далечното минало са живели християни, които с живота си са придобили благодатта на Св. Дух, а от друга – че процесът по причисляване в лика на светиите е не само човешка работа, но е и дело, което се направлява от Св. Дух, учещ човека на всяка истина. И ако Църквата, водена от своята пастирска грижа, снизходително протяга ръка за необходимата икономия към човешката немощ и слабост, то тя, ръководейки се от същата тази пастирска загриженост за спасението на човека, в подхода си към процеса на канонизация, се ръководи от принципа на акривията. Това ще рече, че Църквата се стреми да причисли в лика на светците само онези лица, за които свидетелствата за святост по време на техния живот, а и след смъртта им, показва, че те действително са Божии избраници.
  При всяка канонизация преди приемането на официалния акт, трябва да бъдат изпълнени няколко задължителни условия.

  В своята „Истории канонизациии святых в Руской церкви“ Евгений Евсигнеевич Голубинский (1834-1912) обобщава, че в Православната църква причисляваните в лика на светиите могат да се разделят на три големи групи – мъченици, изповедници и подвижници на благочестието.[1]
  Мъчениците, които са пострадали и са приели мъченическа смърт за Христа, се причисляват сред светците по силата на самия факт на изповеднически подвиг и мъченическа кончина. Изповедниците – т. е. тези, които са умрели скоро след претърпените страдания, се прославят като мъченици. Онези изповедници, които останали живи за по-дълъг или по-кратък период от време след претърпените страдания при прославянето им били приравнявани с подвижниците на благочестието, въз основа на свръхестествено свидетелство за тях от Самия Бог, Който и едните, и другите удостоявал с дар на чудотворство, както още докато били живи, така а и след смъртта им. Подвижниците на благочестието, т.е. това са епископите, свещениците, монасите и миряните, които са завършили живота си с мирна кончина, се причисляват в сонма на светиите въз основа на техния праведен християнски живот, народната почит и чудесата след смъртта им, което е свръхестествено свидетелство за тях от Самия Бог, независещо от субективните човешки съждения.[2] Подвигът на изповедничеството се отличавал от подвига на мъченичеството по това, че не съдържа в себе си дара на мъченическата кончина, която се разбирала като увенчание, прослава на мъченика от Бога, като приемане на благоприятната жертва.
  От покръстването на св. княз Владимир през Х в. до Октомврийската революция в Русия през 1917 г. Руската православна църква се радвала на сравнително добро отношение от страна на управляващите държавници. Мъченичеството било почти непознато като историческо явление; то имало спорадичен и индивидуален характер. След Октомврийската революция, последвалата след нея гражданска война и победата на болшевиките в нея, новата власт, която споделяла идеите на крайния материализъм и атеизъм, подела мащабно и системно гонение срещу Църквата. Християните счели за жизнено необходимо да отстояват своите религиозни възгледи, своята вяра, своето право да живеят в съответствие с убежденията си, макар и с цената на живота си. До това ново диоклетияново време към лика на светиите в Руската църква били причислени едва 27 светци-мъченици, прославени главно заради тяхното следсмъртно чудотворене, а не поради факта на изповедническия им живот и мъченическа кончина. Един от последните канонизирани мъченици в дореволюционна Русия – св. Ермоген, патриарх Московски и на цяла Русия, бил причислен в лика на светиите след решението на Св. Синод на РПЦ на 14.04.1913 г. Извършените множество чудеса по неговите молитви бил основен аргумент в просителното писмо, изпратено от жителите на Москва до Светейшия Синод.[3]
  Анализирайки натрупания исторически опит в процеса по канонизацията в Руската православна църква и след като взема под внимание непознатия до този момент феномен на масови гонения и репресии, родили новомъченичеството и изповедничеството за Христа, Комисията по канонизация на светии в РПЦ стигнала до заключението, че при акта на канонизация на новомъченици РПЦ следва да се опира много повече на опита на древната Църква, отколкото на своя десетвековен опит. Налице била обаче съществена разлика. В Римската империя самото изповядване на християнската вяра се квалифицирало като държавно престъпление, което можело да доведе изповедника до мъченическа смърт. В Съветска Русия, обаче с Декрета за отделяне на Църквата от държавата от 23.01 (5.02) 1918 г., на съветските граждани се предоставяло правото да изповядват всяка религия. Въпреки това, на Църквата не се предоставяло правото на юридическа легитимност.[4] Това положение на практика станало предпоставка за повдигане на обвинение от страна на държавната власт към свещенослужителите и миряните в политически престъпления – контрареволюционна дейност и антисъветска пропаганда. Ето защо властта се стараела да се сдобие с признание за виновност във враждебна на държавата политическа дейност от хора, принадлежащи към по същество аполитична обществена организация.
  Тоталитарната държава имала в своя арсенал множество инструменти за оказване на натиск върху човека – от гражданска дискриминация, като невъзможност да заема една или друга длъжности, до затвор и принуда християнинът да потъпче Божиите заповеди, като бива въвлечен в лъжесвидетелство или предателство.
  Това, разбира се, не означава, че представителите на репресивния апарат не се опитвали при разпит на християнина да се сдобият с неговото отречение от вярата, но за разлика от действията на властта в Римската империя, механизмите за натиск в Съветска Русия, бидейки сами по себе си незаконни, не се вписвали в протоколите, водени по време на разпитите на изповедниците, за което и свидетелстват съхранените изложения в тях. И ако в Римската империя държавната власт се стараела да принуди заподозрените в принадлежност към Църквата лица да се отрекат от християнската вяра, то по време на Големия терор (1937-1938) в СССР, когато гонението срущу християните достигнало своята връхна точка, дори самото отречение от християнската вяра не било достатъчно, за да избави жертвата от разправа и разстрел.[5]
  През този период били арестувани повече от 160 000 свещенослужители и миряни, от които над 100 000 били разстреляни.[6]
  Освен в юридически аспект, положението на ранномъчениците се отличавало от това на новомъчениците от ХХ в. по продължителността на гоненията. Ако в Римската империя периодите на гонения били кратки, то гоненията на християните в СССР продължили яростно цели 30 години (1918-1948), след което, още в продължение на 40 години репресивният режим не спрял преследването, като прилагал всякакви способи за притеснение на вярващите.
  С политическите промени от началото на 90-те години, които довели до промяна на правната основа, регламентираща достъпа до секретните следствени дела на преследвани от съветската власт лица, се започнала задълбочена и продължителна изследователска работа по проучване на изповедническия подвиг и мъченическата кончина на хиляди репресирани свещенослужители и миряни на Руската православна църква. Изучаването на материалите било съпроводено с големи трудности при установяване на достоверните факти. В резултат от продължителната работа с документи постепенно се стигнало до формулиране нуждата от прилагане на индивидуален подход и задълбочено изучаване живота на всеки пострадал свещенослужител и мирянин. Всички открити факти за малодушие и отстъпничество свидетелствали за това, че актът на насилствената смърт все още не определя пострадалия като изповедник.
  В една кратка и обобщена форма критериите за причисляване на новомъченици и изповедници в РПЦ могат да се формулират по следния начин: лицата, които са предложени за канонизация трябва да притежават нравствена чистота, образцово поведение не само в живота и пастирското служение, но и по време на следствието.[7] Базирайки се на опита от изучаването на съдебно-следствените дела, Синодалната комисия по канонизация на светии на РПЦ стигнала до заключение, че при представяне на материали за канонизация е необходимо да се даде отговор на следните въпроси:
Не е ли бил свещенослужителят или мирянинът лъжесвидетел?
Не е ли бил обновленец или григориевец?
Не е ли имал препятствия от каноничен характер?
Не ли имал препятствия от нравствен характер?
Не е ли ставал свидетел, давайки показания против други?
Не е ли бил секретен сътрудник на силовите ведомства?[8]
  Под лъжесвидетелство се разбира не само даването на лъжлива и невярна информация на лицето, с което следственият е имал контакт, но и предоставянето на сведения, които въпреки че са верни, стават основание за преследването на други лица, имената на които са разкрити от разпитвания. Ако се обърнем към древните исторически източници за мъченията от II-III в., то ще открием истински примери за това как християните-мъченици са давали информация за техните събратя християни. Например в „Мъченичеството на Агапия, Хиония и Ирина“ съдията изисквал от девойките да издадат своите приятели. На въпроса: „Кой ви даваше убежище?“, те отговорили: “Бог, Който покрива всичко, Той ни даваше убежище.“[9] Под лъжесвидетелство също така се разбира съгласяването с повдигнатото обвинение в контрареволюционна дейност и антисъветска агитация. При наличие на лъжесвидетелство против себе си Комисията по канонизация отхврърля възможността лицето, предложено за канонизация, да получи положително становище.
  Въпреки че животът на свещенослужители и миряни, привлечени към обновленческия разкол и към други разколнически групи, последователно създавани от силовите ведомства на съветската държава през 20-те години на ХХ в., бил отнет с насилствена смърт, не би следвало този факт да се счита като основание за канонизирането им за новомъченици на РПЦ.
  Снемането на духовния сан, което често пъти бива обявявано и чрез средствата за масова информация, както и съзнателното скриване за принадлежност към Църквата при заемнето на граждански длъжности, са престъпления с каноничен характер. Нарушение от такъв характер има и когато свещеник или епископ е приел ръкоположение от лица, принадлежащи към разколническа група. За онези духовници, за които в процеса на изследване се установи, че са допуснали канонични нарушения, не може да бъде дадено положително становище за причисляването им в сонма на руските новомъченици и изповедници.
  Препятствия от нравствен характер са всички нарушения на етичничния християнски закон, като кражба, неморален и несъвместим с духовния сан живот, прояви на алкохолизъм, отричане от родителите. Като пример в това отношение може да се посочи случаят с протойерей Алексндър В., който служил в Успенската църква на с. Гжел, Московска област. Свещеникът бил арестуван през 1930 г. и изпратен на заточение за три години в Казахстан; през 1937 г. бил отново арестуван и тройката на УНКВД го осъжда на смърт чрез разстрел. След екзекуцията отецът е погребан на Бутовския полигон в Подмосковието. При по-задълбочено изследване на живота му се изясниоло, че той страдал от тежка форма на алкохолизъм и дори имало случаи в свещенничеството му, когато се опитвал да извършва богослужение в пияно състояние. След детайлното изучаване на всички обстоятелства в живота на протойерей Александър В. Комисията стигнала до заключението, че негово име не може да бъде записано в събора на руските новомъченици и изповедници. [10]
  Друго препятствие за канонизацията на свещенослужител или мирянин, е когато се установи фактът, че същият се е явявал като свидетел по дело на други свещенослужители и е свидетелствал за тяхната антисъветска агитация и контрареволюционна дейност.
  Непреодолимо препятствие за причисляването към сонма на руските новомъченици и изповедници може да се посочи и установяването на наличие на данни за секретно сътрудничество със силовите структури на тоталитарната държава. Много често съвременното християнство общество смята, че когато бива употребен натиск върху човека от страна на репресивния апарат за отстъпление от религиозно-нравствените принципи, основаващи се на вярата в Христа, няма нищо притеснително в това той да му сътрудничи, аргументирайки поведението си с различни мотиви, като например: необходимост да бъде оказана помощ на ближния, да бъде извършена важна дейност в полза на обществото, страната и дори на Църквата.
  При всички, изброени по-горе примери, става ясно, че всъщност изборът се прави в полза на своето „аз“, вместо в името на Господа; вместо вечният живот с Христос, се избира временният земен живот, който има нужда от продължение, за да бъдат изпълнени поставените от човека задачи. Не такъв избор са правели новомъчениците от ХХ в. Тук може да бъде приведен следният пример: Когато на Патриаршеския местоблюстител – Крутицкия митрополит Петър (Полянский), на когото Господ отсъдил да възглавява Руската православна църква в нейните най-тежки години – от 1925 до 1937 г. властта нееднократно предлагала „да се договорят“, той оставал непреклонен, заради което бил „награждаван“ със заточение в Сибир и затворническа килия в затвор. Обещавали му свобода в замяна на това да стане осведомител на ОГПУ, т.е. да бъде доносник, но архийереят категорично отказал, като твардо заявил, че подобен род дейност е несъвместима с неговото звание и характер. [11]
  Като се опира на богословско-каноническите основания за причисляване към лика на светите новомъченици, Комисията по канонизация достига до заключението, че в делото на канонизация не външните обстоятелства в живота са от значение, дори да е налице насилствена смърт по време на гонение, но под внимание трябва да се вземе и вътрешният живот на християнина, неговата праведност в очевидното и ясно изразено изпълнение на Христовите заповеди.
  Мъченичеството е духовен подвиг, който се извършвал в благодатна свобода, въз основа на всепобеждаващата любов към Бога. То е най-висшият израз на вярата, любовта и надеждата:“Никой няма любов по-голяма от тая да положи душата си за своите приятели“ (Йоан 15:13). Ярки свидетелства за проява на тази пламенна любов на новомъчениците са старателно събираните през 70-те и 80-те години на ХХ в. от църковници-ентусиасти устни сведения на хора, познавали техния живот. От писмените свидетелства – проповеди, съчинения и писма на новомъчениците разбираме за благодатната любов към Бога, горяла в техните сърца. С писмено или устно слово, а и на дело, тези Божии угодници свидетелстват, че страдат, защото желаят да бъдат с Христа. В едно свое писмо, малко преди да бъде разстрелян, свещеномъченик Вениамин Петроградски пише:
  „Страданията достигнаха своя апогей, но се увеличи и утешението. Аз съм радостен и спокоен, както винаги. Христос е нашият живот, светлина и покой. С Него винаги е хубаво. За съдбата на Божията Църква не се боя. Трябва повече вяра, повече да я имаме ние, пастирите. Да забравим своята самонадеяност, ум, ученост и други подобни, и да дадем място на Божията благодат. Трябва да не щадим себе си заради Църквата; а не да жертваме Църквата заради себе си. Сега е време на съд. Хората заради политически убеждения жертват всичко. Ние ли, християните, та още и йереи, да не проявим необходимото мъжество даже до смърт, ако имаме малко вяра в Христа[12], в живота в бъдещия век“.
  През 2006 г. в Руската федерация били приети редица закони („За архивните дела“, „За информацията, информационната технология и защита на информацията“, „ За личните данни“), с които се въвеждат ограничения за достъпа до архивните документи, което на практика ограничава възможността за всеобхватно изследване на подвига на руските новомъченици и изповедници и значително затруднява процеса на тяхната канонизация. За периода от 1992 до 2011 г. в Комисията по канонизация са постъпили документи за 2428 пострадали свещенослужители и миряни, от които 1556 получили са нейната положителна оценка, в резултат на което били причислени в Събора на руските новомъченици и изповедници.[13] На Архиерейски събор на РПЦ през 2011 г. бил приет документ „За мерките по съхраняване на паметта към новомъчениците, изповедниците и всички невинно пострадали от богоборците в годините на гонение“[14], в който е разгърната програма за разпространение сред руския народ на почитта към новомъчениците. Това показва, че стремежът на Руската православна църква към изследване на периода на атеистичните гонения в СССР през ХХ в. имат вектор, насочен и към настоящето, и към бъдещето на руския народ. На конференцията „100 години от началото на епохата на гоненията на Руската православна църква“, проведена в Москва през 2017 г., Руският патриарх Кирил произнася слово, в което казва:
  „Без злоба и в молитва за враговете много наши подвижници от миналото столетие се възкачиха на своята Голгота. Техните жития са драгоценни уроци за хората от всяка епоха, защото те дават ключ към разбиране на това, как земният път на човека, верен на Спасителя, се свързва с вечността. Новомъчениците убедително засвидетелстват на нашите съвременници, че не само в миналото, но и днес Христос е Път и Истина и Живот (Йоан 14:6). Молитвеното почитане на новомъчениците, задълбоченото изучаване на техните жития и духовно наследство имат огромно обществено значение; то способства за възпитаването на подрастващото поколение в дух на православна вяра и традиция, помагайки на младите хора да възприемат нравствените и патриотични ценности чрез личния опит на светиите от ХХ в.“[15]
  За Руската православна църква двадесети век станал период на гонение, на масово гонение и преследване на нейните верни чада. Под натиска на атеистичната държавна власт имало християни, които отстъпвали от своите религиозни идеали, като се отричали от Христа и Неговата Църква, приемали различни форми на сътрудничество с нейния репресивен апарат или преориентирали своя нравствен и житейски светоглед, изцяло съобразявайки се с полъха на новото време. Не били малко обаче и онези, които непоколебимо преминавали през горнилото на изпитанията, уповавайки се на Господа и горещо жадувайки да бъдат винаги с Него. От земята, пропита с новомъченическа кръв, израствали нови класове – новите Божии избраници, които в края на ХХ в. възродили Руската православна църква за нов живот и ново свидетелство.
  Руските новомъченици и изповедници засвидетелствали своята вяра в Спасителя Иисуса Христа пред лицето на атеистичните богоборци. С настъпилите политически промени в края на ХХ в. се открила възможността Руската църква да изследва и прослави подвига на новомъчениците и не само да поднесе пред управниците и обществото своето съвременно свидетелство за това, че нейните чеда са били гонени и избивани заради вярата си, но и да засвидетелства истинността на евангелските слова, че портите адови не могат да надделеят над Светата православна Църква.
Автор: йеромонах Йоан Пешев
БЕЛЕЖКИ:
[1] Орловский, Д.амаскин. Слава и трагедия русской агиографии, Москва, Региональный общественный фонд“Память мучеников и исповедников Русской православной церкви“, 2018, с. 237
[2] Пак там,с. 192-193
[3] Журнал Московской Патриархии(ЖМП), 2012, №.4 , с. 53
[4] Орловский, Д.амаскин. Слава и трагедия русской агиографии, Москва, Региональный общественный фонд“Память мучеников и исповедников Русской православной церкви“, 2018, с. 244
[5] Никулина, Елена. Агиология // Новомученики и исповедники Российские. (02.05.2021 г.)
[6] Мазырин,Александр. Смысл и значение подвига новомучеников и изповедников Российских// ЖМП, ,2016, с. 32
[7] Сазонов, Дмитрий, Сраму не имут// ЖМП, 2017, № 7, с. 65
[8] Орловский, Д.амаскин. Слава и трагедия русской агиографии, Москва, Региональный общественный фонд“Память мучеников и исповедников Русской православной церкви“, 2018, с. 302
[9] Виноградов, Андрей. Орянтиры святости// ЖМП,2012, № 11, с. 84
[10] Орловский, Д.амаскин. Слава и трагедия русской агиографии, Москва, Региональный общественный фонд“Память мучеников и исповедников Русской православной церкви“, 2018, с. 311-312
[11] Мазырин,Александр. Смысл и значение подвига новомучеников и изповедников Российских// ЖМП, № 6, 2016, с. 35
[12] Орловский, Д.амаскин. Слава и трагедия русской агиографии, Москва, Региональный общественный фонд“Память мучеников и исповедников Русской православной церкви“, 2018, с. 360-361
[13] Пак там, с. 381
[14] ЖМП, № 3, 2011, с.45-46
[15] ЖМП, № 7, 2017, с. 31

Нови книги, които може да закупите при нас

“Съвременни старци на Православието”

  На българския книжен пазар излезе книгата Съвременни старци на Православието, издание на Русенска митрополия и фондация „Двери“. Сборникът съдържа разкази за съвременни подвижници от Света гора и Гърция от техни духовни чеда, сред които има йерарси и богослови, монаси и миряни.
  Книгата представя разкази за преп. Софроний (Сахаров), Паисий Светогорец, Порфирий Кавсокаливийски, Ефрем Катунакийски, Филотей Зервакос, Герасим от „Малката св. Анна“, Филарет Констамонитски, Яков (Цаликис), Гавриил Дионисийски, Амфилохий (Макрис) и Йосиф Исихаст.
  Сред авторите са Верийски митр. Пантелеймон, Лимасолски митр. Атанасий, Навпактски митр. Йеротей (Влахос), игумените на светогорските манастири „Ватопед“, „Симонопетра“, „Св. Дионисий“, игуменът на манастира „Св. Давид“ на о-в Евбея архим. Гавриил, йеромонах Николай (Сахаров), монах Мойсей Светогорец.

"Изкуството да живееш със себе си"

  За вярващия човек е самопонятно усилието да открие Бога и да изгради своята лична връзка с Него, както и да намери своя път към ближния, а чрез него и към Христос. Като че най-трудно е да осъзнаем необходимостта да живеем в хармония със себе си, да превърнем състоянието на своето сърце в мерило и критерий за зрелостта на отношенията ни с Бога и с другите.
  „Да бъдем в мир със себе си и да имаме неосъдна съвест е голям Божи дар, който е условие да изградим едни истински и пълноценни отношения с нашия Творец и Спасител. Придобиването на този мир е наистина изкуство, на което са посветили живота си поколения аскети, завещавайки ни своя опит. Беседите на митр. Атанасий са истинска съкровищница на този опит, почерпан от общуването му със съвременни подвижници, както и от неговото лично пастирско служение, естествена харизма и срещи със стотици хора“, четем в предговора към българското издание.

"Образци на пастирско служение в Русия през 18 - 20 век"

  Книгата представя ярки личности от църковната история на Русия – митрополити, епископи, свещеници, известни със своя свят живот, плодотворна дейност и огромно влияние върху вярващите хора. Авторът се е постарал да акцентира върху особеностите на тяхната пастирска дейност, като е потърсил общите черти на всеки добър пастир и е посочил характерните особености на отделните духовници, описани в книгата. Ако за едни грижата за душите на пасомите преминава през книжовното богословско творчество, през наставления, писма и проповеди, то за други това е личната среща и беседа, постоянната молитва и ежедневно богослужение.
  Изследването на митр. Йосиф обхваща пастирското дело на руски духовници, които са живели в три столетия, но тяхното служение, посветено на спасението на човешките души и насочването им към Царството Божие, не зависи от времето.
  В изследването си митр. Йосиф включва пастирския опит на известните руски светители Московски митрополити Платон (Левшин), Филарет (Дроздов) и Инокентий (Вениаминов-Попов). Втората част е посветена на пастирския подвиг на преподобните: св. Серафим Саровски Чудотворец, епископ Теофан Вишенски (Затворник), старците от Оптинската пустиня и йеросхимонах Варнава (Вискунски). Третата глава от книгата представя пастирското служение на свещениците Йоан Сергиев Кронщатски, Алексий Мечов и Валентин Амфитеатров.

„Атеистичните делюзии. Християнската революция и нейните модерни врагове“

  „Тази книга в никакъв случай не е безпристрастен исторически труд. Пълната безпристрастност е невъзможна задача дори и за най-трезвия историк, тъй като писането на история по необходимост изисква изложението на причини и следствия, а това само по себе си вече представлява акт на интерпретация, който по своята природа никога не може да бъде напълно лишен от предубеждения. Още повече че аз дори не съм историк и не се и стремя към безпристрастност.   В моя текст предубежденията ми са видими и неприкрити, а аргументите ми в известен смисъл са преднамерено крайни (или поне такива биха могли да изглеждат). Намирам за благоразумно да призная това от самото начало – дори и само за да избегна опасността да бъда обвинен в претенция за пълна обективност или неутралност, с които да съм искал да подлъжа читателя, до състоянието на една податлива на внушения доверчивост. Написаното от мен в най-добрия случай представлява „историческо есе“, което в нито един от своите сегменти не е освободено от пристрастия и което принципно е замислено като апология на едно конкретно разбиране относно въздействието на християнството върху развитието на западната цивилизация.

„Солта на земята“ – сказание за живота на стареца йеромонах авва Исидор от свещ. Павел Флоренски

Авторът на това Сказание за живота на Стареца от Гетсиманския скит йеромонах Исидор…, озаглавено „Солта на земята“ – свещеник Павел Флоренски, е познат на нашия читател от забележителната книга „Стълб и крепило на истината“ (издание на „Омофор“, 2013 г., превод от руски на Андрей Романов) и от други издания на български език.

Иконата в съвременния свят

  Издателство „Омофор“ представя на своите читатели най-новото заглавие от своя каталог – сборника „Иконата в съвременния свят“.
  В него се съдържат текстове, посветени на църковната иконописна традиция. Авторите са съвременни богослови и изследователи на изкуството от България, Гърция, Русия, Сърбия, Германия, Франция и Великобритания.
  Сред тях читателят ще открие имена като Леонид Успенски, Павел Евдокимов, дякон Андрей Кураев, Юлия Станкова, Карл Кристиан Фелми, св. Софроний Сахаров… Представени са различни аспекти на темата за църковното иконопочитание: произхода и развитието на църковните изображения, богословското им осмисляне и споровете за иконите, художествените похвати в иконописта, символите и значенията в иконата, разяснения, свързани с понятието за каноничност на иконописните стилове и сюжети. Книгата търси отговор на въпроса защо иконата заема толкова важно място в църковното съзнание на вярващия човек. Част от този въпрос е и темата за бъдещето на иконата, за богословските перспективи на авторските търсения в иконописта.

„Царството вътре в нас“ от Диоклийски митрополит Калистос (Уеър)

  От печат излезе нова книга „Царството вътре в нас“ на един от най-обичаните и вдъхновяващи богослови и православни автори на съвремието – Диоклийския митрополит Калистос (Уеър). Това е втора негова книга в каталога на „Омофор“, след „Православният път“, която излезе през 2014 г.
  Преводът от английски на „Царствоте вътре в нас“ е на Борис Маринов, а редактор на книгата е Мариян Стоядинов.
  В книгата митрополит Калистос води читателя по пътя към скришните стаи на човешката душа, „тъй като царството вътре в нас и Царството на бъдещия век са едно и също нещо“, към тайнството на православния опит от покаянието, към чудото на вярата като усещане на удивление, но и към няки богословски проблеми, за които самият автор отбелязва: „Има въпроси, на които, поне при сегашното състояние на нашето познание, ние не сме в състояние да отговорим. И все пак, колкото и невъзможни за отговор да изглеждат те, ние не можем да избегнем тяхното поставяне.“ Книгата предлага размисли по теми, свързани с православния праксис, с богослужението на Църквата, с изпитанията на духовното наставничество, с молитвата и др.
  В книгата митрополит Калистос разкрива и историята на своя личен път към Православието: „В една малко по-различна тоналност, в началото на тази книга включих и разказ за това, как самият аз пристъпих прага на Православната църква. В този разказ се ограничавам до момента, в който бях приет. Може би в бъдеще ще имам възможността да напиша и за последващия си опит – като православен мирянин, като свещеник и като епископ.“

„Глобалната сексуална революция“ от Габриеле Куби

  На книжния пазар вече е дългоочакваното българско издание на книгата „Глобалната сексуална революция“ на немската социоложка Габриеле Куби.
  В контекста на обществения дебат около джендър идеологията книгата на Габриеле Куби е ценен ориентир за разбиране на произхода на съвременните схващания за пола. Написана в консервативен християнски ключ, книгата се радва на широка популярност и вече е издадена на 13 езика.
  Автор на предговора към бългаското издание е доц. д-р Свилен Тутеков – преподавател по християнска етика и антропология в Православния богословски факултет на Великотърновския университет. В него той казва: „Да се пред-говори е трудна и отговорна задача, особено когато трябва да се пише предговор за книга, която самата е предговор, но (надявам се) не и епилог на християнското говорене за тайната на пола и сексуалността, звучащо в наше време почти като дисидентско. А това говорене е автентично само когато е откровено и радикално, когато е промислено в дълбините на християнската идентичност, когато е глас на неподкупната християнска съвест. Такъв днес е пророческият глас на немския социолог Габриеле Куби, която с неумолима честност и дръзновение приема посвещението да бъде гласът на викащия в пустинята на квазилибералната деспотия.“

„Кръстен съм, но дали съм обърнат към Бога“ от митрополит Антоний Сурожки

  Сборникът под заглавие „Кръстен съм, но дали съм обърнат към Бога“ е четвъртото заглавие под авторството на митрополит Антоний в каталога на издателство „Омофор“ след книгите „Началото на молитвата“, „Бракът като подвижничество“ и „Молитвата и животът“. Преводът от руски на новата книга е на Евгения Николчева, а редактор е Венета Дякова.
  Новото издание съдържа беседи на митрополит Антоний Сурожки (1914 – 2003), изнесени пред негови енориаши в Лондон в периода септември – декември 1994 г.
  Беседите са посветени на светото Кръщение и на нашите вътрешни основания, с които пристъпваме към него. Днес, когато духът на времето сякаш е пропит от формалистично отношение към Тайнството, тази книга е особено необходима. От една страна, тя е насочена към онзи, който прави първите си стъпки във вярата. И от друга – към всеки, който е отдавна в Църквата, но от водовъртежа на житейските стихии е изгубил хоризонта за това, че „нашата надежда и спасение се намират там, където е Христос, тоест в онзи център, където всички сили на бурята се срещат и където вълнението стихва, защото там е Бог, Който е несъкрушим“.
  Митрополит Антоний Сурожки (19 юни 1914 – 4 август 2003 г.) е един от най-обичаните духовници за поколения вярващи и един от най-четените православни автори на съвремието.

“Библейско богословие” от Димитър Попмаринов

“Библейско богословие” от Димитър Попмаринов съдържа академични есета в областта на православната библеистика (изследване на Свещеното Писание). Книгата се състои от четири раздела – “Произход и развитие на библейското богословие”, “Библейското богословие и Старозаветното откровение за Единия Бог”, “Библейска антропология” и “Божието откровение и историята”. Изданието е ориентирано към всички, които биха искали да задълбочат разбирането си за основния текст на нашата вяра – Библията. Рецензенти на книгата са проф. протопрезв. д-р Николай Ст. Шиваров и проф. д-р Иван Ж. Димитров.
Димитър Попмаринов преподава в Православния богословски факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ от неговото основаване до днес. Бил е два мандата декан на факултета, зам.-декан, ръководител катедра, член на Академичния съвет на ВТУ, заемал е и други административни длъжности. Областта на научно-преподавателската му дейност е библеистиката. Членува в международни християнски организации, участва в богословски конференции в страната и чужбина с научни статии и доклади. Сред по-важните негови публикации са книгите: Между вярата и разума. Първи въпроси (второ преработено издание), Фондация „Покров Богородичен“, С., 2016; Orthodox and Wesleyan Spirituality. Lectures (In Korean), Republic of Korea, 2011; Съвременни богословски проблеми (второ допълнено издание), „Омофор“, С., 2004; Кратко въведение в Свещеното Писание на Стария Завет, „Фабер“, В. Търново, 2001; Синът човешки, Фондация „Покров Богородичен“, С., 1999; Религиите (кратък речник, в съавторство), Фондация „Минерва“, С., 1994. Един от основателите и председател на Управителния съвет на фондация „Покров Богородичен“.

„Свети Яков Цаликис“ от Стилянос Пападопулос

  Тази пролет „Омофор“ поднася на своите читатели нов тираж на една от най-обичаните книги от каталога на издателството – труда на Стилянос Пападопулос, посветен на делото и личността на стареца Яков Цаликис. За първи път на български език книгата излиза през 2006 г., но ето че днес имаме радостен повод отново да си припомним удивителната история на стареца и това е неговата канонизация през ноември 2017 г. Св. Синод на Вселенската патриаршия провъзгласи Яков Цаликис за светец. Успението му е на 21 ноември, но поради празника Въведение Богородично паметта му ще се чества на 22 ноември.
  Старецът Яков Цаликис (1920 – 1991), наред със светите Паисий Светогорец и Порфирий Кавсокаливит, е сочен за един от тримата велики духовни старци на нашето време.
  „Неизкоренимата му вяра и преданост към светата Православна църква, свръхчовешките му подвизи и повече от всичко – дълбоката и гореща любов към Бога, отреждат на стареца Яков заслужено място в паметта на нашата Църква и в сърцата на хиляди вярващи, имали щастието да се докоснат до този избран съсъд на благодатта на Светия Дух.
  За стареца важи онова, което сам той е казвал за преподобния Давид: „Чудесата на преподобния са толкова много. Трябва да се напишат много книги. Нито хартия ще стигне, нито мастило…˝, пише Стилянос Пападопулос.

„Кореспонденция с прот. Георги Флоровски“ от архим. Софроний (Сахаров)

„Кореспонденция с прот. Георги Флоровски“ от архим. Софроний (Сахаров) предлага кореспонденцията на архимандрит Софроний (Сахаров; 1896 – 1993), изтъкнат аскет и писател, известния автор на книгата „Старецът Силуан Атонски“, с един от най-великите православни богослови на миналото столетие – протойерей Георги Флоровски (1893 – 1979). Публикуваните писма представляват както исторически, така и богословски интерес. Преводач на книгата е Венета Дякова.
Архимандрит Софроний (Сахаров) и протойерей Георги Флоровски – това са две различни съдби, два християнски пътя. И двамата обаче са представители на поколението, отличаващо се с изключително висока догматическа култура… Дадено им е било особено строго да живеят Православието като вселенска истина, явяваща на целия свят истинния Бог. За тях Църквата е била пазителка на тази Всеистина, а не някаква „добавка“, придатък към националната култура. Йеромонах Николай (Сахаров)

„Свещеното Писание. Херменевтика – Богослужение – Диалог“ – сборник

  Сборникът „Свещеното Писание. Херменевтика – Богослужение – Диалог“ включва студии, посветени на старозаветната и новозаветната библеистика. Авторите са специалисти от катедра „Библейско и систематическо богословие“ на Православния богословски факултет на Великотърновския университет: доц. д-р Димитър Попмаринов, преподавател по старозаветна библеистика, д-р Павлин Събев, свещеник и преподавател по Нов Завет, и д-р Стефка Кънчева, преподавател по Стар Завет.
  С актуалните интерпретации на любопитни теми, сборникът е насочен не само към специализирана аудитория – студенти и преподаватели по богословие, но и към по-широката читателска публика.

Св. Иван Рилски Чудотворец

Житието на обичания български светец е адаптирано и преразказано за деца, проследява живота му от детството до успението, а накрая и кратък стихотворен вариант на неговия завет. Текстът е богато илюстриран, шрифтът е подходящ за четене и от деца. Книгата е с твърди корици, формат А4.

Схиигумения Мария

  Ловчанска Епархия пусна на българския книжен пазар нова детска книга от поредицата "За децата на България". Изданието е посветено на приснопаметната подвижница на благочестието схиигумения Мария (Дохторова), под чието духовно ръководство е бил и Ловчанският митрополит Гавриил. Книгата се издава в навечерието на 40-годишнината от блажената кончина на майка Мария и е създадена по книгата на митрополит Гавриил "Схиигумения Мария (Дохторова)".
  Получила при монашеското си пострижение във Велика схима името на равноапостолната Мария-Магдалина, майка Мария се уподобява на великата Христова последователка и по своя живот още от ранна възраст - живот, изпълнен с добродетел, напрегнат духовен труд и беззаветна любов към Господа и хората. По Божия милост стъпките на великата подвижница на благочестието освещават и българската земя в периода 1954-1978 г., когато майка Мария е игуменка на Клисурски манастир "Св. Петка" до гр. Банкя. Именно там тя завършва своя равноангелен живот на 8 май, 1978 г., в деня на възлюбения ученик и апостол на Господа св. Йоан Богослов, когото приживе особено е почитала.

Да заслужим вечния живот

  Авторът на изданието е Ловчанският митрополит Гавриил. Книгата обхваща проповеди, интервюта и беседи на Негово Високопреосвещенство и излиза по повод на 20-годишнината от неговата епископска хиротония. В сборника авторът засяга широк кръг от теми, касаещи проблемите и събитията в съвременния живот, излага светоотеческия подход и разбиране за тях и споделя своя духовен опит, придобит през дългите години на общение със съвременни старци и подвижници на благочестието. Книгата е разделена в 5 части. Първата съдържа проповеди на Ловчанския митрополит Гавриил за големите православни празници. Втората обхваща негови слова и послания за различни църковно-обществени събития. Третата част включва доклади на Негово Високопреосвещенство, посветени на духовно-нравственото възпитание на децата и въвеждането на задължителното обучение по Православие в българските училища. Четвъртата част е съставена от интервюта, давани през годините за различни обществени и църковни медии. Последната част на сборника представлява фото албум, проследяващ едни от най-важните събития в живота и служението на архиерея.

"Думи за живот" т. 3

Казват, че прекрасно нещо е хубавата история, разказана с подходящ език. Но няма нищо по-хубаво от красотата на Православието, разкрита с правилните думи, които заради евангелската мъдрост, съдържаща се в тях, са думи за живот - живот вечен. С трети том на "Думи за живот" Ловчанска Епархия поднася на своите читатели нови непубликувани дори и в Интернет пространството беседи на Лимасолския митрополит Атанасий.

Настолна книга за монаси и миряни

Книгата е на големия руски подвижник на благочестието архим. Йоан Крестянкин. Според свидетелството на светите отци на Православната Църква духовният живот е наука на науките, свещена тайна. За онези, които желаят да се приобщят към живота в Христос и да вкусят колко благ е Господ, Той е запазил в писанията опита и наставленията на отците, чертаещи пред нас пътя към вечния живот. В предстоящото издания о. Йоан предлага светоотеческите отговори на множество въпроси, неминуемо възникващи по пътя на възхождането на човешката душа към Бога. В тази наистина настолна за всеки православен християнин книга и монаси, и миряни ще почерпят много божествена мъдрост и знание, духовни ориентири и подкрепа.