logo

logo

БЕГЛИ СПОМЕНИ ЗА НЕВРОКОПСКИ МИТРОПОЛИТ БОРИС

  Първата ми среща с архимандрит Борис, протосингел на Софийска митрополия, бе през ноември 1923 г. Предстоеше да приема монашеско пострижение и за старец ми бе определен именно той. Както е прието, бъдещият ми старец, който дотогава не ме познаваше, тъй като аз не бях в България, искаше да ме опознае по-отблизо и да ми говори върху важността на стъпката, която предприемам в своя живот. Много пъти посетих архимандрита Бориса и той неуморно ми говореше със спокоен тон, но винаги задълбочено, върху трудностите на монашеския живот, върху необходимостта да се служи на Църквата предано и неотстъпно, да се пребъдва в послушание към църковната власт, защото върху послушанието почива цялата полезна дейност на Църквата. Силно впечатление ми правеше интелигентният поглед на архимандрита Бориса. Аз от ученичество проявявах интелектуални интереси, поради това личността на моя старец от 30 Неврокопски митрополит Борис ден на ден все по-силно впечатление ми правеше. Разбрах, че той гледа на църковното служение като на подвиг, а не като на кариера. Тая мисъл той старателно се трудеше да ми втълпи, за да не живея с някакви кариеристични илюзии. На мен ми се щеше обаче по-малко аз да разказвам за себе си, а повече да го слушам, защото ми разкриваше в едно хубаво морално и интелектуално осветление много проблеми на личния и на общоцърковния живот. А още повече исках да науча нещо за самия него. Той обаче старателно отбягваше да говори за себе си. Оттук-оттам бях подочул нещо за родното му място и за семейството му, за ученическите му години в Цариградската семинария, за следването му в Черновицкия богословски факултет и във Виена, за работата му като български свещеник в Буда Пеща. Узнал бях вече, че той е доктор по богословие, че говори много хубаво немски и френски; някои ми казаха, че говори още руски и унгарски. Знаех също така, че има грамадна частна библиотека, защото веднаж можах нещо да зърна от това книжно богатство. Той обаче никога не наклони разговора към себе си, макар че аз с деликатност, доколкото би могла да бъде свойствена за мене в оная възраст, все наклонявах разговора си към неговото минало.

  Давах вид, че проявявам голям интерес към неговото родно село Гявато (Битолско). Напразни бяха усилията ми; архимандрит Борис предпочиташе да мълчи. Факсимиле от първата страница на ръкописните бележки на патриарх Кирил за Неврокопски митрополит Борис (ръкописът е озаглавен „Споменни бележки за Неврокопски Бориса”, докато в машинописния препис заглавието е редактирано на „Бегли спомени за Неврокопски митрополит Борис”) 2016 / брой 8 (115) 31 Странно впечатление ми направи и едно друго обстоятелство, а именно че моят старец се интересуваше и от моето минало, от моите родители, от цялото ни семейство, от отделни лица на семейството, от мои роднини. Той като че ли ме проучваше такъв, какъвто съм, за да си направи изводи какво представлявам и какви надежди могат да се възлагат върху мен. На тогавашната ми възраст (едва завършващ 23 години) погледът ми бе идеалистичен и обхващащ всички области на живота. Архимандрит Борис ме слушаше с голяма сериозност и понякога с една слаба усмивка, смисълът на която тогава не разбрах, но по-късно, когато вече го опознах, добре ми стана ясна. Не беше възможно той да не знае, че аз в продължение на 4–5 години бях живял в чужди на Църквата идеологични среди, че имах едно минало, което можеше да се прецени отрицателно от един правомислящ църковен деятел. За това мое минало знаеха всички, защото началото му се отнася към последните години на моето следване в семинарията. Въпреки това от никъде не срещнах никакво отрицателно отношение, а бях приет радушно, дори без да бъдат поставени някакви съмнения относително искреността на моите намерения. Най-силно впечатление в това отношение ми правеше архимандрит Борис, който нито веднъж не ми зададе въпрос, засягащ моето неголямо по онова време минало. И тъй, той искаше да ме види добре. Доколко съм успял да му дам възможност за това, не зная, но почувствах, че разположението му към мен се засили, защото започна спокойно да ме привлича в съразисквания по някои църковни и богословски въпроси, а понякога като че ли случайно повеждаше разговор на социални теми и християнско осветление. Тия ми срещи с архимандрит Борис продължиха около месец и половина. Бяха ми много приятни, защото моят бъдещ старец се отнасяше към мен с доброта и ми внушаваше доверие като че ли сме равни. Моите първи впечатления, че архимандрит Борис е интелектуалец с много добра съвест, се оказаха верни, защото те се потвърдиха по-късно, когато вече израснах като клирик на Българската църква и имах близки връзки на съслужение с моя старец. Дядо Борис схващаше много сериозно своето задължение като старец. Едва ли някой други подобно на него се е отнасял толкова сериозно към своя дълг. Той прие в грижите си много млади клирици и се стара да разпалва у тях преди всичко идеализъм. В това отношение успяваше, защото сам бе идеалистично настроен, та някои го считаха за фантаст, откъснат от действителността човек, устремен всякога към непостижимото, макар и добро само по себе си. Той успяваше в различна мярка да разпалва идеализма у младите клирици, които имаше под непосредствена старческа грижа, защото сам бе за тях с голям престиж. Това, което в известна мярка наистина му недостигаше, бе чувството за реалност.
  Той вярваше, че добрата воля може да преодолее всякакви пречки, да осъществи високи цели, макар и морално и материално неподготвени. Тоя прекален негов оптимизъм му остана до края на живота. Вярата в доброто и в неговата безусловна сила го правеше много взискателен към ония, от които зависеше ръководството на Църквата. Мярката му бе много голяма и твърде малцина отговаряха на нея. Но той не осъждаше и тези, които не отговаряха на неговата мярка и бяха далече изпод схващането му за неотложния дълг на свещенослужителя. Той не ги осъждаше, но характерна бе за него усмивката (при 32 Неврокопски митрополит Борис която мустаците му се надигаха нагоре), с която преценяваше нежеланието им да се трудят. Доста беше да видя, че единият или двата мустака се надигат, за да разбера, че не е доволен от извършеното или от неизвършеното. Със своя голям оптимизъм обаче той силно действуваше върху младите клирици, които имаше под грижите си, защото и младостта е по-безкритична и леко се поддава на внушенията на максималистичния идеализъм. Тоя максимализъм, колкото и да бе сериозен подтик за творчество и колкото да бе силно внушение за младите клирици, а и известен коректив за по-старите, не малко огорчения причини на самия дядо Борис още като епископ и ректор на Софийската духовна семинария, а и подире като Невркопски митрополит и член в пълния състав на Св. синод. В намаления състав на Св. синод трябваше да влезе рано, но бе предпочетен един по-млад митрополит (Търновски Софроний), защото бил фантазьор, под което се разбираше неговият прекален оптимизъм и последователната му добросъвестност. Някои влиятелни архиереи бяха намерили, че това не го прави удобен за задружна работа, а самият дядо Борис, влизането на когото в намаления състав на Св. синод се считаше за сигурно, не само не се оскърби, но със свойствената му усмивка прие това решение като добра оценка на неговото поведение и изобщо на неговото гледище за църковното ръководство. Той спокойно обясняваше неизбирането му в намаления синодален състав с това, че в тогавашния момент са се търсили „аминоглаголющи” люде. А той наистина не бе от аминоглаголющите, т.е. от ония, които на всички казват „амин”. Той бе със свое мнение и умееше да го брани логично и не отстъпваше, докле не се убеди в противното.
  Протосингел на Софийската митрополия архимандрит Борис не остана дълго време, защото скоро бе назначен за началник на „Културно-просветния отдел” при Св. синод, а оттам в началото на 1926–1927 учебна година бе назначен за ректор на Софийската духовна семинария. Нямам непосредствени впечатления от дейността му като началник на „Културно-просветното отделение”, но много са живи впечатленията ми от неговото ректорство, защото в първата година на ректорството му аз бях назначен за учител-възпитател в семинарията. След като завърших Черновицкия богословски факултет в края на 1925 г., бях назначен за секретар на Рилския манастир, а от септември 1926 г. за учител-възпитател в Софийската духовна семинария. Тук няколко години бях помощник в учебно-възпитателната работа на ректора. Отначало той бе архимандрит, а след туй стана и епископ с титлата Стобийски.
Кирил, Патриарх български
Списание Християнство и култура, 2006 г., бр. 8

СПОМЕНИ ЗА НЕВРОКОПСКИ МИТРОПОЛИТ БОРИС

  Декември 1990 г. От 16 март 1935 до 19 декември 1936 г. в София излизаше седмичник за политика, литература и обществен живот. Наричаше се Обзор. Главен редактор беше Никола Коларов, един изключителен българин, журналист, оратор, публицист, политически писател, частен хоноруван доцент по международно право при тогавашния Свободен университет. През тия две години аз му бях нещо като помощник. Един ден в началото на декември 1935 г. Коларов ми поръча да ида в Светия синод, за да разговарям с митрополит Борис Неврокопски върху положението на епархията му. Щял да ме приеме. Коларов го бил подготвил. 34 Неврокопски митрополит Борис Срещата стана в стаята на митрополита в Светия синод. Завърза се непринуден разговор. По онова време той възглавяваше Неврокопската епархия в продължение на девет месеца. От година и половина населението в епархията страдаше от проюгославската политика на 19-майското правителство, всички македонски организации бяха разтурени и забранени. Впрочем правителствата след 19 май 1934 г. посегнаха на всички национални организации – западнопокрайнински, добруджански, тракийски. Забранени бяха и политическите партии. Въведена бе предварителна цензура. Всеки глас, вдигнат от българска земя в полза на поробените българи, се заглушаваше, понякога завършваше с лагер или затвор. Аз имах предвид това особено положение в Неврокопска епархия, та и въпросите ми към митрополита се въртяха около душевното състояние на паството, на вярващите. Борис Неврокопски отговаряше на драго сърце – много внимателно, за да не изостря политическите страсти и национални честолюбия, твърде осведомително, за да се чуят болките на населението поне сред читателите на седмичника Обзор. Един от проблемите на епархията бяха бежанците от Македония, които се бяха настанали там след бягството си подир Първата световна война. Един от въпросите ми гласеше: – Споменахте за бежанците. Те са наистина внушително число. Как те понасят раздялата си с роден край? – Фактът, че почти всички бежанци са се настанали все по границата, че те са дошли по неволя – заговори Борис Неврокопски, – живеят с надеждата за оня велик ден, когато правдата ще възтържествува и когато общочовешката съвест ще даде тая правда, за да се възвърнат по родни огнища. Населението изпитва мъка по братя и сестри отвъд, мъка по роден край. Телефонът звъни продължително. Посетителите не престават. Няма минутка свободна. Това, което казваше митрополит Борис Неврокопски, бе всеобща вяра по онова време, особено на моето поколение. Бяхме напълно убедени, че Парижките мирни договори ще претърпят основна ревизия. Как това ще стане, можехме само да гадаем. Достатъчно ни беше да знаем, че Парижките договори не са вечни. Тъй че думите на митрополит Борис Неврокопски не бяха някаква романтика, а вяра, обхванала цял народ, на първо място бежанците. Комунистите шашардисваха наивните с позиви за световна революция под ръководството на Съветския съюз, начело със Сталин, но това не ни правеше никакво впечатление.

  Моето поколение си беше поставило една реално осъществима задача: ревизия на мирните договори. Споменавам това сблъскване между интернационалистични мисловни подходи на комунистите и националните – не националистичните! – тежнения на голяма част от българското общество, за да доловят днешните българи дъх от онова време в изказванията на митрополит Борис Неврокопски. Тогава беше съвсем естествено един висш духовник да говори свободно по жигосващи българската душа национални въпроси. Подхванах отново въпроса за ролята на Българската църква и за задачите на духовника за епархията му и изобщо за българщината. 2016 / брой 8 (115) 35 По лицето на моя висок събеседник пробягва пламък. Та и как не! Питам го за нещо, на което той е посветил отзивчиво сърдце и благороден ум, живот – всичко. Това, което Борис Неврокопски бе казал за ролята на Българската православна църква, години наред не бяхме чували от устата на висш български духовник. Ето защо думите на Борис Неврокопски имат съвременно звучене. За тоя край и за целия народ ролята на нашата Църква и на нашите свещеници е определена. Нашата Църква е в истински смисъл народна – тоест божествен институт, който има за цел да служи изключително на благото на народа, да го издига в религиозно-нравствено отношение и да събужда най-висши човешки чувства, чувства на беззаветна преданост към род и родина. Така е действувала нашата Църква през вековете, така работи в днешните трудни времена, такава ще бъде нейната задача за винаги. Затова – подчертава Борис Неврокопски – всички, които милеят за нашия народ и неговото бъдеще, ще трябва да подкрепят Църквата, за да изпълнява тя по-добре своята велика мисия. Няма друга Църква на света, която да е така тясно свързана със съдбините на народа и която да е играла в неговия живот такава изключителна роля. В историческа перспектива думите на Борис Неврокопски може би отговарят на истината за Църквата и през периода на държавния атеизъм. Но кои от духовниците бяха вървели по стъпките на Борис Неврокопски? Още по-важно е да се знае кои от днешните йерарси, начело с Максим, Патриарх български, вече при свобода, биха проявили смелостта на Борис Неврокопски? Но да се върнем към декември 1935 г. в стаята на митрополит Борис Неврокопски в Светия синод. Питам го за обществения живот не само в епархията му, а в цялата страна във връзка с националните ни въжделения, тъй като владиката непосредствено чувства настроенията на народа, знае неговите съкровени въжделения, изживява най-болезнено нерадостните факти из обществения живот в страната във връзка, както обикновено се казваше тогава, с националните ни идеали. – Общественият живот у нас – подема той разговора – ще може да се проясни и установи само тогава, когато той бъде проникнат изцяло от обществено-националните идеали на нашия целокупен народ и на нашата единна Родина. В тия времена, па и всякога, най-важното нещо е да се създаде и поддържа живо единство между всички българи, които да представляват едно неразделно цяло, и да се пазят непоклатими великите национални ценности и опори, ония опори, върху които се крепи нашата националност и нашата държавност. И сега го слушам как говори отсечено, с приповдигнат глас, сякаш се обади един от старозаветните пророци: – Тези вековечни опори са следните: българската народна църква, българското народно училище, българската народна армия и българският царски трон! Посегателството върху тези велики национални и държавни ценности трябва да се счита за най-голямо престъпление. Трябва да се заклейми като предател и изменник всеки, който отслабва или разклаща по какъвто и да е начин тези опори. 36 Неврокопски митрополит Борис Това изказване трябва да се постави в рамките на политическия живот през декември 1935 г. Митрополит Борис Неврокопски говореше общо, но политически по-далновидните се досещаха на коя дъщеря говори митрополитът, за да разбере снахата. Народна армия по смисъла на Борис Неврокопски няма нищо общо с днешната комунистическа народна армия. Той има предвид българска армия, която не е политизирана. У комунистите „народна” пред армия значи „партийна”. И ако един ден стане народна по смисъл на това прилагателно у Борис Неврокопски, ще се направи голяма стъпка напред. Прилагателното народна пред църква и училище имат същото значение – свобода от всякакви партии. Размислите по онова време се отнасят съвсем актуално и за настоящето. Не е ли това откровение на Борис Неврокопски повеля и за нашето време? Но колцина разсъждават така? И колцина ще чуят мъдрите слова на тоя преизпълнен с чувство за историческа отговорност духовен пастир. Тия мисли ме обладаха в настъпилата пауза. И още: кой друг би казал с повече сигурност нещо за бъдещето на народа ни, освен моят събеседник – митрополит? Ами че той цял живот е бил сред народа! През дългогодишното си апостолство сред народа какви заложби сте открили у нас и въз основа на тях как ви се рисува неговото бъдеще?! Ето отговора на митрополит Борис Неврокопски от началото на декември 1936 г.: Без съмнение нашият народ таи светли заложби, които могат да му осигурят и светло бъдеще. Свещен дълг е на неговите служители да събуждат най-хубавото, което той има, да сподавят всичко отрицателно в неговата душа и със силата на великите му заложби да творят бъдещето му.
  Всеки син на родината да бъде готов всякога да служи искрено, честно и себеотречено на своя народ. В едно подобно себеотречение, което да бъде една истинска саможертва, е залогът на нашето преуспяване. Няма нужда от пояснения. Всеки българин, минал през стъргите на комунистическата идеология в продължение на десетилетия, не е чувал за светли заложби на народа, които трябва да се развиват върху най-хубавото, което той притежава, върху търпимост, върху подчертаване на положителното. Чувал е само за класова омраза, за класова ненавист, за отричане на всички, които оспорваха комунистическото всемогъщество. Дали затова комунистите виждат в Църквата най-големия си враг? Време е обаче Църквата да поеме старото си апостолство в духа на Иларион Макариополски, на екзарсите Антим I и Йосиф I, на митрополити като Натанаил Охридски и Пловдивски, Методий Старозагорски и толкова още други истински народни пастири. Мислих си тогава, в течение на разговора с митрополит Борис Неврокопски, че скромността му не би позволила да ми разкаже нещо за своето детство. Той е роден в село Гявато, Битолско. Затова се задоволих да го питам кои от негови- 2016 / брой 8 (115) 37 те учители са му направили най-силно впечатление и какви спомени има за тях. – Най-силни и незаличими спомени пазя от блаженопочившия екзарх Йосиф I, най-великия българин в онова време. В моето скромно пастирско служене неговият светъл лик стои като най-близък и чист образец, от който се старая да се уча през целия си живот и когато той е вече между великите покойници. Едва смогвам да благодаря на Негово Високопреосвещенство митрополит Борис Неврокопски за любезността му да приеме представителя на Обзор и за тъй ценните мисли, които чрез Обзор споделя и с читателите на вестника. Тогава чух от него една дума, която в настоящето е позагубила от своята възрожденска надъханост. – Бодърствувайте! – бе последната му дума. Наистина той е в състояние да ободрява, да окуражава, да води. Щастие е да говорите с него. Беше декември 1935 г. Навън падаше едър, пухкав сняг. Зданията, със смекчени очертания, изглеждаха като замъци в някоя приказка от Грим. Тогава си мечтаех, но не ми се вярваше, че и друг път ще говоря с митрополит Борис Неврокопски. Но Великият Промислител, както би ми възразил той, знае повече от нас двамата. Случи се така, че аз го видях още два пъти. (…) Януари 1991 г. В личността на митрополит Борис Неврокопски се съчетаваха няколко дарования. Още от основното училище в родното му село Гявато, Битолско, той се отличава с бързо възприемане на учебния материал, с явни признаци на млад интелект. Това продължава в по-нататъшното учение като семинарист, а после като студент по богословие в град Черновиц, където получава и докторат по богословие. От това първо стъпало той навлиза в попрището на преподавател и духовен възпитател. Стига и до положение на секретар на Св. синод. Нему Светият синод възлагаше тежки, деликатни задачи. Известно е, че Вселенската цариградска патриаршия на 16 септември 1872 г. бе обявила Българската православна църква за схизматична, разколническа. Прекъснаха се каноническите общения между Патриаршията и Българската църква. Това не попречи на Българската църква като Българска екзархия, начело с екзарсите Антим I и Йосиф I, със седалище в Цариград, да развие епохална църковно-народна, просветна и религиозна дейност. При все това Българската екзархия срещаше трудности в общението си с другите православни църкви. Схизмата, колкото и неоправдана, веднъж прогласена, имаше свои отрицателни последици. Тя все по-осезателно се чувствуваше като нещо ненормално и трябваше да се вдигне. 38 Неврокопски митрополит Борис Ето тук ученият богослов и дипломат вложи всичките си способности и такт, за да намери начин в преговорите с Цариградската вселенска патриаршия, да се премахне тази аномалия в лоното на Източното православие.
  И както се знае, схизмата бе вдигната през февруари 1945 г. Ученият богослов и дипломат Борис в качеството си на митрополит Неврокопски в продължение на тринадесет години просто преобрази епархията, даде  църковно-национален, религиозно-просветен тласък, какъвто не бе имала преди. От тия бегли указания за неговия живот и дело всеки ще очаква да намери името на митрополит Невропски в някоя Българска енциклопедия. Напразно! И най-внимателно да търси името му, няма да го открие. Редакторите от двете енциклопедии не са сметнали за достоен такъв българин, но разни дребосъци са почетени с несъразмерно големи текстове. Какъв позорен паметник на националния нихилизъм, на идеологически просмуканата, гнила партийна културна политика! Поне отсега нататък трябва да се надяваме, няма да се повтарят такива позорни явления! Но той бе и поет! И това знаеха малцина! Ако се беше изпълнила волята на митрополит Борис, никой не биваше да знае кой се крие зад псевдонима на една външно твърде скромна стихосбирка! Един ден, по средата на 1935 г., Никола Коларов, редактор на седмичника Обзор, ми даде една книжка и ми каза: „Прочети я, моля те, па напиши една рецензия за нея!”. Стихосбирката носеше заглавие Полет и бе издадена през 1934 г. Автор: Ивайло Орлин! Явно това беше псевдоним, но кой се крие зад него? … Трябва да кажа, че по онова време мярка за поезия бяха творбите на Елисавета Багряна, Атанас Далчев, Димитър Панталеев, Асен Разцветников… Чета и веднага долавям тонове от далечни времена. По тематика, по строеж на стиха, по поетическо слово, по съдържание. Вместо да се задълбоча и да ги приема такива, каквито бяха, да видя какво е ценното в тях, аз, още млад и зелен за житейските превратности, пък и бърза-бързица, си внуших, че не бих могъл да напиша един отзив. „Е, прочете ли стихосбирката? Как я намираш?” – пита ме Никола Коларов, уж от обикновен интерес, а долових и някаква привързаност към автора. Поясних му какво ме смущава, какво ме спъва да седна да напиша рецензия. Искрено казано: чувствувам се неподготвен за такава поезия. Сега пък Никола Коларов се показа озадачен… „Авторът е високопоставена личност, с безспорно поетическо дарование. Заслужава да бъде почетен по достойнство.” 2016 / брой 8 (115) 39 Гледам го виноват, безпомощен. И без да го питам, Коларов ми довери, че зад псевдонима се крие митрополит Борис Неврокопски! Но да съм запазел това за себе си. Всъщност не бивало да ми открива тайната. Това ме смути още повече: как да напиша рецензия за стихосбирка на митрополит, пред когото ние в редакцията просто благоговеехме? Не надмогнах задръжките си и … не написах отзив! Трябва да е имало и някаква младежка надменност, от която сега се срамувам. И в течение на цял полувек страдах от угризения на съвестта и все се питах как още веднъж да се добера до стихосбирката Полет от Ивайло Орлин. Не само по професионален дълг, но и от просто читателско любопитство, при прегледа на българските периодични издания – седмичници и списания, не отминавах и статии, сами по себе си интересни, но без отношение към моя Критичен преглед на българския периодичен печат. Върху такава статия попаднах през ноември 1958 г. в Църковен вестник, брой 38. Едно заглавие прикова погледа ми: „Покойният Неврокопски митрополит Борис като поет”. Едновременно изненада и радост! Най-сетне ще се върна към поета Борис Неврокопски! Най-сетне, 23 години след първата ни среща с него като поет, ще се доближа до него с чужда помощ! И може би ще поправя грешката си! Това не стана и през 1958 г. Осъществява се в началото на 1991 г, петдесет и пет години от първото ми съприкосновение с поетическите изповеди на Борис Неврокопски. Едва в тая статия се съобщава, че Борис Неврокопски като семинарист е имал приятел и съученик в Цариградската духовна семинария. Тодор Плочев беше известен печатар в София. Умира през 1957 г. По негови сведения сега знаем, че Вангел Симов, по-късният богослов и митрополит, е създал в стихове не само един акатист, едно песнопение за преподобния Богоносец Иван Рилски, а и много други стихотворения. От тях сам той е подбрал 76 стихотворения и ги е издал в стихосбирката си Полети под псевдонима Ивайло Орлин, отпечатана в печатницата на Тодор Плочев през 1934 г. Само че митрополит Борис Неврокопски го замолил да запази в тайна до смъртта му кой е авторът на тая творба. Тодор Плочев надживява жестоко убития си приятел и съученик с девет години. Очевидно, когато е чувствувал, че сам той скоро ще бъде повикан да мине през тясната врата, открил е тази тайна на йеромонах Нестор, който пък е получил от Бориса благодатта на дяконската степен. Тук случайно си дават среща трима почитатели на Борис Неврокопски: Тодор Плочев, духовният му син йеромонах Нестор и моя милост, който фактически пръв държи в ръцете си стихосбирката. На времето си Тодор Плочев помолил дядото именно йеромонахът да напише нещо за поетическото му творчество. Всички ние дължим благодарност на йеромонах Нестор, че не само ни запознава с ядката на неговата творба, но – слава Богу! – цитира стихове, които достатъчно говорят за себе си. „Наистина – пише йеромонах Нестор, – дядо Борис е поет, но толкова скромен, че едва след смъртта му по някои прекрасни негови стихове може да го признаем за такъв. По думите на друг един негов приятел митрополит Борис още при следването си в Богословския факултет в Черновиц пишел стихове и се подписвал така: Щолцберг, тоест горда планина, горд връх. И на много места в стиховете си митрополит Борис говори за „горди върхове”, 40 Неврокопски митрополит Борис към които душата му се стреми. Навсякъде от тия стихове лъха копнеж по „светли висини”, по „девствени пътеки”, по „предвечната светлина и прочее”. Тук йеромонах Нестор привежда първо два реда и след това четири стиха от различни стихотворения: Аз искам моя път нагоре да извежда – към горди върхове, към светли висини… На теб – Предвечна светлина, всегда смирено аз се моля: огрей Ти мойта тъмнина, разсей Ти моята неволя. Копненията на младини сякаш предизвестяват бъдния живот на поета, та когато ги четем в перспективата на изминалото жизнено поприще, те придобиват и силата на прозрения. Например по думите на йеромонах Нестор в друго стихотворение Борис Неврокопски моли „милото слънчице” да почака, да не залязва, да не хвърля така рано сянка върху неговия житейски друм, защото душата му копнее да извърви тоя благословен далечен път и да стигне: там, където се допират небесата със земята. Тия стихове може да се приемат като обичайна молба на млади поети, но нейде в подсъзнанието ни се обажда далечното предчувствие на младия Борис, че по престъпната воля на другиго слънцето ще залезе преждевременно, душата му ще бъде сразена насред път и преждевременно ще се влее в слиянието между небето и земята. Това, което навремето ще да ми е било чуждо, сега, в тълкуването на йеромонах Нестор, ми стана близко и ми става болно, че в простите стихове на младия Борис засияват богословски и философски истини. Известно е учението на Църквата, че всеки човек е получил от Бога даден му Ангел-Пазител. По трудния и стръмен житейски път човек може да падне и да зацари мрак в душата му. От кого ще търси подкрепа, ако не от своя Ангел-Пазител? И ще призовава: Ела при мене, ангел мой пазител! … Недей оставя нивга аз да падна, нито в душата ми мрак да зацари. Душата ми за светлина е жадна – и всмуква вече радостно-отрадна на своя образ светлите зари. У йеромонах Нестор четем: „Като на всички поети и нему, на младия Борис, е свойствено да се усамотява, да се губи из природата, да съзерцава гордите 2016 / брой 8 (115) 41 белоснежни върхове на Рила, където в Рилския манастир всяко лято прекарваше отпуската си, за да „кацва по скалите” все с тая единствена жажда: да вижда по-далече, да бъде по-близко до небесата: Въззет на горди връх студен, стоя аз кацнал на скалата – и впивам поглед уморен, нагоре жадно в небесата. И моята душа лети, ведно със облаците бели, и моята душа трепти далеч в безкрайните предели… В едно стихотворение йеромонах Нестор вижда същинско пророчество за неговата трагична съдба. Пак същият път – път на монаха, пътят на прокълнатия поет. Поетът върви по непроходими стръмнини. Под него зеят бездни. Той се въззема още по-нагоре, за да стигне „незнайни красоти”, но неочаквано мрачна нощ се спуска върху поета, и то по-рано, отколкото очаква. Измъчват го лоши предчувствия – може внезапно да бъде покосен от леден вихър. Пред погледа му се мярка мъченически венец, но всичко това той пак славослови, устремил поглед към Голготата Страдалец. Краят на тази песен е много тъжен, изтъква йеромонах Нестор, като самия край на неговата съдба. … И може би, не ще да се издигна до гордий връх, във облаци опрел, и може би не ща аз жив да стигна желаний край, мечтания предел. И може би аз тамо да изчезна, – в скала да вбия гордо си чело, и може би там нейде алчна бездна ще глътне жадно моето тело. Но там всегда духът ми ще витае, безспирно той нагоре ще лети… След мен орел-побратим ще чертае пътеката на моите мечти… Йеромонах Нестор възкликва: „Колко прелест, колко музика има в стиховете на тоя достоен български църковен поет – блаженопочиналия митрополит Борис – Ивайло Орлин! … Поклон пред тебе, смирений Божий каменоделец във вечно недовършения храм на словото! – Поклон пред тебе, „горди връх” на светли полети! – Синовна признателност на архиерея, от когото получих благодатта на дяконската степен!”. Аз пък благодаря на йеромонах Нестор, че бе измъкнал из забвението тази стихосбирка, която аз недооцених през 1935 година. Изпитвам чувство на изпълнен дълг към митрополит Борис Неврокопски великомъченик и поет на вярата!
Христо Огнянов

„ЕПИСКОП БОРИС СТОБИЙСКИ“

  Дарител е БОРИС СТОБИЙСКИ, епископ (светско име Вангел Симов) (1888 – неизв.) – висш духовник. Роден в с. Гявато, Ресенско. Образование получава в родното си село и в Цариград. Завършва с отличие Българската мъжка гимназия „д-р П. Берон“ в Одрин, Духовната семинария в Цариград (1910) и Богословския факултет в гр. Черновиц, Австрия. Следва философия във Виена. През 1910 г. приема монашество и е ръкоположен в йеродяконски чин. Учителства в Бачковското свещеническо училище и в Духовната семинария в Пловдив. Протосингел на Софийската митрополия (1923–1924), началник на Културно-просветното отделение при Св. синод на българската православна църква (1924–1926), ректор на Софийската духовна семинария (1926–1931). Ръкоположен за епископ на 14 дек. 1930 г.
  През 1931 г. прави дарение на Софийската духовна семинария, което вероятно възлиза на 5 хил. лв. Желанието му е от фонда ДА се дава парична награда на ученик, който завършва курса на семинарията с отличен успех и примерно поведение и който е проявил християнски добродетели и църковно-религиозен дух. От кандидата се изисква ДА е показал отлични резултати през цялото време на своето учение.
  Дарението е прието от ръководството на Софийската духовна семинария и фондът е образуван през 1931 г. Изработен е устав, одобрен от Св. синод. В него се фиксира волята на дарителя и се определя размерът на наградата. Предвижда се капиталът на фонда ДА се увеличава от помощи, лихви и други дарения. Управлява се от УС, чийто състав не е посочен. Волята на дарителя вероятно започва ДА се изпълнява веднага след учредяването на фонда. През 1944–1948 г. наградата възлиза на 300–500 лв.
  Други данни за фонда и благотворителната му дейност не са намерени.
  ЦДА, ф. 791 к, оп. 1, а.е. 4, л. 406–407; а.е. 115, л. 66; а.е. 116, л. 8–9; а.е. 181, л. 104–105; Софийска духовна семинария 1907–1932. Юбилейна книга. С., 1932, 108–110. (P. Стоянова)
Източник: www.daritelite.bg/%D0%B5piskop-boris-stobiyski-3/?fbclid=IwAR16kvVru5Z_sCW-jEnWLocQJmJ-aO3T9Um8daroifcN-wbAyHiWAB-3-EA

Митрополит Борис Неврокопски – пастирът и изповедникът

  И все нагоре се възземам ази, нагоре към незнайни красоти…
  Като духовно явление в живота на един народ мъченичеството не изниква от нищото – то има предшественици сред изповедниците на вярата, онези обикновени герои на духа, които са верни на своя Господар в малките грижи на всекидневието, във времена на социален мир и рутинност. Но и гонението срещу Христос не започва внезапно, а дълго се подготвя от духа на отстъплението, който, за съжаление, бележи целия ход на човешката история. Както отделният човек, така и всяко общество, следвайки своя присъщ само нему исторически път, съзрява или за свидетелството на Истината, или за отстъплението от нея. Ако вземе надмощие второто, то свидетелите на вярата биват възпети от Църквата като мъченици. В пантеона на църковната памет сред стотиците мъченици, пострадали у нас в периода на комунизма, с неподправен блясък свети името на един голям български архиерей – Неврокопският митр. Борис. В началото на тази година Св. Синод на Българската православна църква стартира процедура за събиране на сведения за неговия жизнен път с цел предстоящата му канонизация. По Божи промисъл това ще бъде първият български новомъченик и в негово лице християните у нас ще придобият нов небесен застъпник. Митрополит Борис ни е оставил малко лични сведения за своя живот, но затова пък изобилстват свидетелствата за него от хората, които са го обичали като ревностен пастир на Христовото стадо.
  На 8 ноември (ст. стил), в деня, в който Църквата ни чества паметта на един от най-големите Христови свидетели – св. вмчк Димитър Солунски, в едно от Битолските поселения – с. Гявато,[1] през 1888 г. се ражда бъдещият светилник на БПЦ митрополит Борис, със светското име Вангел.[2] Животът на Вангел напълно ще оправдае името на благовестник, дадено от благочестивите му родители в св. Кръщение. Вангел Симов Разумов е роден в семейството на вярващи българи, екзархисти.[3] Баща му е Симеон (Симо) Цвятков Разумов, а майка му е Мария Димитрова.[4] От малък родителите му го възпитават и наставляват във вярата. Те запалват у него любов към Твореца, която през годините ще се разгори с буен пламък. Немотията е постоянен спътник на семейството на Вангел, но въпреки нея родителите му се грижат той да получи подходящо образование. По-късно той успешно завършва българското основно училище „Св. св. Кирил и Методий” в Истанбул. През лятото на 1901 г. отиват с баща си в Одрин, където постъпва в прочутата Българска мъжката педагогическа гимназия „Д-р Петър Берон”, създадена от Екзархията и издържана със средства от завещанието на видния български възрожденец д-р Петър Берон.

  По време на ваканцията си през 1902 г. Вангел пътува до Истанбул, където пожелава да посети и види лично Българския екзарх Йосиф, който служи редовно в неделните и празнични дни в екзархийския параклис. Срещата им в много отношения се оказва съдбоносна за бъдещето на Вангел, който остава поразен от достолепието на този изключителен български първойерарх.
  Влезна екзарх Йосиф… Стори ми се, че в тоя миг благоговение изпълни параклиса и някакъв трепет проникна във всичко… Такъв поглед, такъв образ, такава фигура не бях виждал. Той съвсем не прилича на другите хора, казах си![5]
  След края на богослужението екзарх Йосиф вика при себе си Вангел и беседва с него близо час.
  Аз мислех, че пред него можем да стоим само благоговейно прави, без да гледаме и без да говорим, а пък той иска да седим до него, да го гледаме в очите и да разговаряме!… С най-жив интерес обаче и с най-големи подробности започна да разпитва… Той питаше за всичко… Аз само се чудех и си шепнех: какъв чуден човек!
  Така пише за впечатленията си от тази среща бъдещият митрополит.[6]
  Вангел завършва Одринската гимназия в 1904 г. с отличие. Там го застига вестта за героичната смърт на баща му, който в 1903 г. участва в Илинденско-Преображенското въстание под предводителството на войводата Георги Сугарев,[7] Баща му е убит на 16.9.1903 при Слепченския манастир, Прилепско,[8] а родното му село е опожарено от турците.[9]
  След завършването на гимназията Вангел се връща в Истанбул и отсяда при родственици. Какви ли мисли са кръжели в главата на младежа в тези несигурни дни? Семейната трагедия на Вангел обаче е отдавна известна на интересуващия се от всичко случващо се с чедата му екзарх Йосиф. По негово нареждане Вангел е приет като пълен стипендиант в Духовната семинария „Св. Йоан Рилски”, намираща се в кв. Шишли на Истанбул.[10] Така от есента на 1904 г. той започва и своето духовно образование, което отново завършва с отличие в 1910 г.[11] Лично турският министър на просветата изпраща златен часовник на Вангел, като награда за неговия отличен успех по турски език.[12] През целия период на своето обучение той винаги има и моралната, и материална подкрепа на екзарх Йосиф. В своя дневник екзархът отбелязва и разходите, които прави за подопечните си семинаристи. За 1 август 1906 г. лаконично е отбелязано, че е дал три златни наполеона за дрехи на Вангел Симов.[13] Тази голяма грижа, която екзарх Йосиф полага, не е насочена единствено към Вангел. По същия начин той се грижи за всички семинаристи, които знае по име, както знае и родните им места.[14]
  Четири дни след тържествения акт по връчване на дипломите, на 24 юни, Вангел се среща със своя благодетел и след продължителен разговор, определя своето бъдеще – да стане монах.[15] На 10 юли 1910 г. в параклиса на Екзархийския дом в кв. Шишли в Истанбул, първият Неврокопски митрополит на Екзархията ни – Иларион, постригва Вангел в монашество, като му дава името Борис.[16] На следващия ден е ръкоположен за йеродякон.[17] По предложение на екзарх Йосиф е отпусната една стипендия от фонда „Увалиев” за следване на богословие в Университета в Черновци (дн. в Украйна, тогава в пределите на Австро-Унгария). Конкурсът за стипендията е спечелен от йеродякон Борис, който през есента на 1911 г. заминава за Черновци.[18]Там вече от есента на 1909 г. се намира друг възпитаник на Духовната семинария в Истанбул и духовно чедо на екзарх Йосиф – йеродякон Паисий, бъдещият Врачански митрополит.[19]
  В 1915 г. йеродякон Борис успешно завършва Богословския факултет в Черновци със степен доктор по богословие.[20] Младият монах вече владее няколко езика: църковнославянски, руски, гръцки, немски, английски, турски, румънски, италиански, унгарски и др. езици, на брой общо 13.[21]
  През студентските си години не само се запознава и обиква творбите на големите български поети Ботев, Яворов, Славейков, Михайловски, но и сам започва да пише стихове.[22] Достигналата до нас единствена негова стихосбирка, която е подписана под псевдоним Ивайло Орлин, разкрива неговия голям талант и невероятна чувствителност както към проблемите на епохата, така и към вечните човешки търсения и въжделения.
Самин аз бродя в девствена пустиня – по пусти и самотни върхове, – душата ми е пленница-робиня на горди, непостижни бленове. [23] Или още: Вървя аз веч' без път и без пътеки по остри непроходни стръмнини, – страхотни бездни, зинали отвеки, поглеждат из бездънни глъбини. И все нагоре се възземам ази – нагоре към незнайни красоти… [24]
  След завръщането си от Черновци йеродякон Борис получава послушание да учителства в свещеническото училище в Бачковския манастир, както и в Духовната семинария в Пловдив, която се явява наследница и продължителка на Духовната ни семинария в Истанбул.[25] Тук, в Бачковския манастир, по време на Великия пост на 1916 г., го застига тъжната вест за кончината на неговата майка Мария, на дядо му Митре и на баба му Божана. От най-тесния му семеен кръг остава единствено жив неговият по-малък брат Йордан.[26]
  През есента на същата година заминава да учи философия във Виена и след това за кратко в Будапеща, но разгарящият се огън на Първата световна война го принуждава да се върне в България на следващата година.[27] С това напълно приключва студентският период на бъдещия митрополит.
  На 25 ноември 1917 г. Пловдивският митр. Максим го ръкополага за йеромонах и малко след това по поръчение на Св. Синод на БПЦ заминава за Будапеща, за да организира българската диаспора в Унгария. Там веднага проличава големият организаторски и църковно-административен талант на йеромонах Борис. Верен на духа на екзарх Йосиф, той за кратко време обединява около себе си българите, създава църковна община, а в 1918 г. отварят врати българско училище и първият български православен параклис.[28]
  След като полага здраво основите на българската църковна община в Будапеща, в 1922 г. йером. Борис е върнат в София, където новоизбраният Софийски митрополит и бъдещ български екзарх Стефан го ръкополага, на 22 юли с. г., за архимандрит.[29] В периода 15 май 1923 г. – 1 септември 1924 г. архим. Борис е протосингел на Софийската митрополия и председател на катедралния храм „Св. Александър Невски”. След това в продължение на две години, до 1 септември 1926 г. е началник на Културно-просветния отдел на Св. Синод.[30] Във времето на това му служение комунистите извършват своя кървав атентат в храм „Св. Неделя” (16 април 1925 г.). По повод на 40-ия ден от смъртта на жертвите на атентата архимандрит Борис пише забележителна статия – послание, в което показва истинското лице на комунизма и неговата богоборческа идеология:
  В този ден почувствахме и съзнахме най-дълбоко, че смъртта на мъчениците от Велики четвъртък спаси и осмисли нашия живот, че тя ще спасява и осмисля живота и на бъдещите поколения, че от техните свещени гробове ще се роди нов живот на нашата земя, – тая земя, на която тъй скоро изгасва истинският живот. Едва ли има друг народ, който тъй скоро и тъй дълбоко да е паднал от свест в безсъзнание, от светлина в помрачение, от ум в безумие, както сме паднали ние българите…[31]
  На 1 септември 1926 г. архимандрит Борис е назначен за ректор на Софийската духовна семинария – длъжност, която изпълнява до 23 ноември 1931 г.[32] Междувременно, в 1927 г. един от най-забележителните български архиереи в новата история на БПЦ – Варненският и Преславски митр. Симеон, го кани за свой викарен епископ. Архимандрит Борис се съгласява, но по здравословни причини моли това му назначение да бъде отложено във времето.[33]
  През втората година от своето ректорство в Духовната семинария дядо Борис публикува кратък, но забележителен труд: Кризата в нашето училище.[34] Това е най-вярната и безкомпромисна дисекция на българското образование, правена до онзи момент. В 15 кратки параграфа архимандрит Борис поставя точната диагноза за развитието и пораженията, които оказва върху българското общество кризата в образованието. И, независимо че написаното отразява ситуацията преди близо 100 години, днес то звучи още по-актуално. Без колебание можем да наречем този труд на дядо Борис пророчески:
  Нашият народ прекарва тежки дни. Той е подхвърлен на големи изпитания и стои пред още по-големи опасности. Неговият социален строй е подронен, неговата държавна сигурност застрашена, неговото национално чувство притъпено, неговата човешка съвест приспана. Във всички области на неговия живот се чувства една мъчителна криза. Обаче, най-тежка, почти съдбоносна, е кризата в душата на българския народ. През всичкото време на своето съществуване нашият народ е понасял много тежки удари и претърпявал страшни страдания. При все това, той е оставал почти всякога здрав и невредим и се е запазил като нация в продължение на вековете. Той е могъл да преодолява изпитанията и превъзмогва опасностите само затуй, защото неговият дух е бил здрав, бодър, твърд и непобедим. Сега обаче душата на нашия народ е болна и недъгава. Заблудени синове на тоя народ дигнаха отцеубийствена ръка и израниха неговата душа. Престъпни ръце вляха смъртоносна отрова в тая душа, която сега се разяжда и разлага. А щом един народ се разяжда и разлага вътрешно, неговата гибел става почти неизбежна. Най-големите врагове на нашия народ, негови собствени рожби, посегнаха на най-ценното съкровище и най-великата сила, която той имаше: посегнаха на неговата вяра – оная божествена творческа сила, която издига човека и човешкия дух до Бога и го прави твърд и непобедим, богоподобен и възвишен. Най-напред те разклатиха неговата вяра в Бога, а след това неминуемо биде разклатена и неговата вяра в себе си. Те го откъснаха от Бога и от всичко божествено в живота и в света… Най-напред те сподавиха неговото религиозно чувство, притъпиха неговата съвест и създадоха в неговата душа едно безразлично отнасяне към най-великите религиозни и морални ценности… Някои самонадеяни и полуинтелигентни хора у нас пожелаха да застанат отвъд доброто и злото и се опитаха да направят преоценка на ценностите. Всъщност настъпи пълно обезценяване на ценностите, защото безразличието е невъзможно за човешката душа. То не може да бъде трайно нейно състояние. То е само преход към друго настроение.[35]
… Първият основен недъг на нашето училище се състои в това, че то само обучава, а не възпитава. То обръща изключително внимание на ума и пренебрегва съвършено душата. То дава само познания и не отглежда почти никакви добродетели. То развива само способностите на ума и атрофира силите на душата. То изостря само студения разсъдък и сподавя топлото жизнено чувство. То взима само главата на ученика, тъпче я със сухи и мъртви познания, създава обикновено в нея един хаос от истини и заблуждения, и най-често, вместо да просвети ума, то го покрива с мрак…[36]
  Този негов труд вероятно е впечатлил някой високопоставен държавник, който не се е отнасял с безразличие към престъпленията, които образованието извършва спрямо българските деца, и малко след като на 14 декември 1930 г. дядо Борис е ръкоположен за Стобийски епископ, той е избран за член на Висшия учебен съвет при Министерството на народната просвета.[37] На 23 ноември 1931 г. е назначен и за главен секретар на Св. Синод. На тази длъжност остава до избора му за Неврокопски митрополит – 24 март 1935 г.
  С встъпването си в длъжност на епархийски митрополит дядо Борис още по-мащабно разгръща таланта на администратор, канонист, проповедник, благотворител и истински съработник Христов. За тринадесетгодишния период на управлението му в епархията са изградени над 20 нови храма.[38] Започва усилено изграждането на мрежа от православни християнски братства, които да станат гръбнак на благотворителната и религиозно-просветна дейност в епархията.[39]Израснал в немотия и получил прекрасно образование благодарение благотворителността на родолюбиви благочестиви българи, дядо Борис до последното си издихание подпомага бедните, сираците, малоимотните. Грижи се както материално да са задоволени елементарните човешки нужди на всички в паството, така и за образованието, въцърковяването и духовното им израстване.[40] С окръжно № 1200 от 8 май 1935 г. забранява да се дава на митрополита каквото и да е парично възнаграждение за извършени от него служби: св. Литургия, ръкоположение, тайнства, треби и т. н. Забранява на свещениците да искат възнаграждение за какъвто и да е вид обществено богослужение, както и да носят на митрополита подаръци от какъвто и да е вид.[41]
  На следващата година издава ново окръжно № 828 от 13 март 1936 г., в което са посочени изискванията към клириците от неговата епархия, които о. Я. Димов определя като граничещи с невъзможното.[42] С това окръжно категорично се забранява пиенето на алкохол от свещенослужителите под каквато и да било форма, дори и в домовете им, като се разрешава употребата на вино само там, където разрешава и богослужението. Забранява също посещението на кръчми и кафенета, както и тютюнопушенето на свещениците. Всъщност окръжното съдържа автентичните, изконни изисквания на Църквата към всеки един дръзнал да пристъпи към най-святото и възвишено служение на земята – да стане Божи свещенослужител. Строгите изисквания, изложени в документа, водят както до лишаването на някои свещеници от сан, така и до поява на негативни настроения сред част от клира срещу митрополита.
  Но владика Борис като истински пастир познава не само строгостта на акривѝята, но преди всичко любовта на икономѝята, и проявява и своята пастирска любов към падналите и немощни свои събратя, които не могат във всичко да се впишат в каноничната рамка. В своето писмо до наместник-председателя на Св. Синод на БПЦ от 17 април 1939 г., което се явява отговор срещу обвиненията на уволнения от него архиерейски наместник на Горна Джумая прот. Димитър Коцалиев, дядо Борис прави задълбочен анализ на нравствения облик на духовенството в Неврокопска епархия.[43] Като описва подробно в какво състояние е заварил епархията и мерките, които е взел за нейното стабилизиране, владиката казва:
  Провинените свещеници трябва да бъдат не смазвани, а вразумявани с разум, успокоявани с кротост, обкръжавани с обич, наставлявани с търпение, изправяни с добър пример, а не с пакостни внушения и съблазън.[44]
  Освен големите грижи, които митрополит Борис полага за обгрижваната с много любов от него Неврокопска епархия, той има немалка заслуга за издигането на авторитета на БПЦ на международното поприще. Огромен е неговият личен принос за вдигането на схизмата през 1945 г.[45] Макар и останал в сянката на митрополитите Стефан и Кирил, приносът на дядо Борис, както и на останалите български архиереи за спасяването на евреите в България е също неоценим:
  Ние трябва да защитим евреите, защитавайки не само едно малцинство, но и великото начало на християнското изповедание.[46]
  Личните качества и ерудиция на митрополит Борис са впечатлявали православни йерарси не само в България, но и в чужбина. Лично предстоятелят на РПЦ, патриарх Алексий, настоява пред съветските власти митрополит Борис да бъде включен в делегацията на БПЦ за съвещанието на предстоятелите на православните църкви в Москва през 1948 г. Срещу това решително се противопоставя тогавашният директор на вероизповеданията в България Димитър Илиев, който охарактеризира дядо Борис като ярък враг на Съветския съюз.[47]
  Така, този стълб и крепител на Истината (срв. 1 Тим. 3:15), и непоклатим стожер на православието в Неврокопска епархия, се оказва непреодолимо препятствие за комунистическата власт. Още в първите часове на Деветосептемврийския преврат комунистите започват физически и административни репресии над клирици на Неврокопска епархия. Свещ. Петър Дивизиев, архиерейският наместник на Разлог, изчезва безследно.[48] В неизвестност са свещениците Никола Атанасов от Неврокоп и Димитър Голев от Банско.[49] Освен убития о. Петър Дивизиев, още 11 свещеници са задържани в трудово-възпитателни лагери или осъдени от народния съд на различни срокове затвор.[50]Владика Борис разпорежда незабавното събиране на средства за подпомагане семействата на тези свещеници, както и за отделянето на средства от бюджета на епархията в тяхна подкрепа. Изряден във всичко, той държи средствата да бъдат възможно най-правилно разпределени. На семействата на осъдените от народния съд се изплащат по-големи помощи, защото присъдите на народните съдилища са свързани и с конфискация на имуществото и с парични глоби. Такива помощи се изплащат на семействата на пострадалите до самата смърт на митрополит Борис, независимо че като цяло БПЦ спира да изплаща помощи през 1948 г. поради тежкото финансово състояние, в което изпада.[51]
  На призива и натиска от страна на комунистите за включване на свещениците в ОФ организациите в страната се отзовават стотици свещеници.[52] Митрополит Борис обаче не се поколебава да забрани на своя клир подобно участие.[53] През следващата 1945 г. той забранява на своите клирици да участват в каквато и да било форма на политически и партиен живот.[54] През 1948 г. отново се противопоставя на натиска на комунистите да привлекат свещениците в ОФ с категоричния аргумент:
  За да имат духовните лица доверието на всички вярващи, не бива да членуват в отделни политически партии и в единната обществена организация на ОФ.[55]
  Същата решителност срещат и опитите на местната власт да затваря храмове, да пречи на богослужението, да отнема църковни имоти за „неотложните” нужди на държавата.[56] Митрополит Борис е непримирим. Непрекъснато пише писма-протести, среща се с представители на властта, настоява, умолява, но успява с много такт и търпение, дори и с цената на временни отстъпки да защити църковните интереси.[57]
  Енергичните му действия още от първите дни привличат интереса на ДС върху личността му и той става обект на непрекъснати наблюдения.[58]Службите обаче са наясно, че не съществува никаква възможност той да бъде привлечен за сътрудничество с тях и затова дори и не правят опит за подобна разработка.[59] Моралът на владиката е толкова безупречен, че всички опити за оклеветяване и пропаганда срещу личността му пропадат.[60]
  Решителният отпор, който той дава на предателската политика на Коминтерна за обезбългаряването и денационализирането на Пиринска Македония, е и последният решителен сблъсък между несломимия дух на владика Борис и слугите на Коминтерна от комунистическата власт в България. Комунистите бързат да го обявят за враг номер едно в Пиринска Македония.[61] Образът на митрополит Борис вдъхновява, окуражава, окрилява населението, а властта е безсилна да го пречупи. Смъртната му присъда явно е произнесена много преди нейното физическо осъществяване. Сам владиката чувства, знае това, но смъртта за него не е поражение, не е загуба, нито унижение, а награда.[62] Такава е тя за всички, готови заради Христа да жертват този живот, за да придобият вечния (Фил. 1:21).
  На своя 60-и рожден ден владика Борис бърза към своята Голгота. Бърза, защото знае, че след Голготата идва възкресението и срещата с Онзи, към Когото цял живот се е стремял. Предишния ден набързо е посетил дома на своя близка – Ангелина Петрова, за да се сбогува, защото имал чуден сън: Огън падна от небето и този огън ме грабна в небето.[63] На 8 ноември 1948 г., на Димитровден, владика Борис отслужва последната си земна божествена св. Литургия в току-що осветения от него храм на св. вмчк Димитър Солунски Чудотворец в с. Коларово. След Литургията, приобщен със св. Дарове, той за последен път наставлява паството си. Като говори за подвига на св. Димитър, той многократно акцентира върху смъртта, върху физическата смърт, от която не бива да се страхуваме, щом сме живели за Христос. Отвън го чака бившият свещеник Илия Стаменов, който поради многото си провинения е аргосан от предишния Неврокопски митр. Макарий, но чието расо след дълги съдебни спорове и отлагания през 1942 г. е свалено от митрополит Борис.[64] Стаменов настоява да бъде възстановен като свещеник, но дядо Борис категорично отказва.[65]Стаменов изважда револвер и убива от упор в двора на храма владиката. Стреля пет пъти![66] И получава от комунистите поощрителна присъда от 7 години затвор, като фактически излежава само няколко от тях при особено лек режим – грижи се за лозята в околностите на Горна Джумая…[67]
  След години Левкийският еп. Партений ще изрече на глас това, което отдавна е публична тайна:
  Убиха го агентите на Димитров в 1948 г. на едно служение в Петрич, понеже дядо Борис се бореше за голяма България. Тук го казваха митр. Пирински, голям противник на скопските ръководители. Убиха го на 60-годишния му рожден ден. Знаете ли какво значи ние днес да имахме него, представител на черквата по тия краища, за които сме вечно мечтали. Дядо Борис беше човек с рядка култура.[68]
  Така очертаните щрихи към неговата личност и житейски път разкриват образа на архиерей с ясно църковно съзнание, което се проявява както във възгледите му за същността на Църквата и християнския начин на живот, така и в практическата област на пастирското дело. Действената християнска любов и жертвена грижа за паството са неотменими характеристики на истинския пастир, а православната мисъл и трезва оценка на събитията в една смутна и объркана епоха свидетелстват, че митрополит Борис не живее сред сенките на полуистините, но различава духовете,[69] както подобава на един епископ на Христовата Църква.
  Митрополит Борис достойно извървя своята земна част от пътя и опази вярата…[70] Крайно време е и ние, нашата църква, да извървим своята част от пътя към неговата прослава. Добър повод за това е отбелязването през 2018 г. на 130-годишнина от неговото раждане и 70-годишнина от неговата мъченическа кончина.
________________________________________
* За първи път текстът е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 8 (115), с. 16-27 (бел. ред.).
[1] Повече за родното място на митрополит Борис и за спора дали граничното на две области с. Гявато принадлежи на Битолската или Ресенската кааза, както и дали то се числи към Пелагонийската или Охридската епархия, виж в: Темелски, Х. „Неврокопски митрополит Борис – родно място, детство и образование” – В: Богословски размисли: сборник статии, С. 2005, с. 147-149.
[2] За датата на раждането на митрополит Борис виж: Серафимов, Ц. Енциклопедичен речник за Македония и македонските работи, С. 2004, с. 48; срв.: Милчева, Я. „Живот – разпятие пред Божия олтар” – В: Път към Голгота, съст. Б. Христов, Благоевград 1998, с. 5.
[3] Според статистиката на Българската екзархия от това време, селото е населявано от 1500 души българи, всичките екзархисти (ЦИАИ, ф. 1., оп. 5, а. е. 13, л. 4 – цит. по: Темелски, Х. Пос. съч., с. 148-149).
[4] Милчева, Я. Пос. съч., с. 5.
[5] Цит по: Темелски, Х. Пос. съч., с. 150. Х. Темелски цитира: А. Б. [архимандрит Борис] „Един спомен за екзарх Йосиф” – В: Екзарх Йосиф в спомени на съвременници, С. 1995, с. 211-212.
[6] Цит по: Темелски, Х. Пос. съч., с. 150-151; А. Б. [архимандрит Борис], Пос. съч., с. 212-214.
[7] Повече за Георги Сугарев и неговата личност виж в спомените на о. Тома Николов: Николов, Т. Спомени от моето минало, С. 1989.
[8] Темелски Х. Пос. съч., с. 151; Силянов, Х. Освободителните борби на Македония, т. І, С. 1983, с. 365.
[9] Косев, Д., Л. Данаилов Илинденско-Преображенското въстание 1903, С. 1968, с. 38.
[10] Повече за това в: Цацов, Б. Архиереите на Българската православна църква, С. 2003, с. 215; Темелски, Х. Пос. съч., с. 151.
[11] Димов, Я. Не си прави кумир, ч. 2, С. 1996, с. 48. В книгата си о. Димов се позовава и на архивен документ, удостоверяващ отличния успех на дядо Борис, който посочваме тук, без обаче да сме имали възможност да видим съдържанието на самия документ: ЦДА, ф. 1318, оп. 1, а. е. 2642, л. 55-57.
[12] Темелски, Х. Пос. съч., с. 152.
[13] Български екзарх Йосиф І, Дневник, С. 1997, с. 606. Сведението е приведено в статията на Х. Темелски: Пос. съч., с. 152.
[14] Пак там, с. 151-152.
[15] Пак там, с. 152-153.
[16] Тук сведенията къде точно е постриган дядо Борис за монах малко се разминават. Според Темелски това става в екзархийския параклис в Шишли (Пос. съч. с. 153). Борис Цацов и др. посочват българската църква „Св. Стефан” в Истанбул (Пос. съч., с. 215; Милчева, Я. Пос. съч., с. 6). Всъщност Темелски е прав, защото на 10 юли 1910 г. дядо Борис е постриган за монах в параклиса на екзархийския дом в Шишли, а на следващия ден в църквата „Св. Стефан” става ръкоположението му за йеродякон.
[17] Виж предходната бележка.
[18] Подробности за самата стипендия и отпускането ѝ в: Темелски, Х. Пос. съч., с. 153.
[19] По-подробно в: Димов, Я. Пос. съч., с. 41-42.
[20] Милчева, Я. Пос. съч., с. 6; Темелски, Х. Пос. съч., с. 154.
[21] Николов, М. „Пътят към Голгота” – В: Църковен вестник, 10, 2003.
[22] Милчева, Я. ПОс. съч., с. 13.
[23] Ивайло Орлин Полети. Стихотворения, С. 1934, с. 10. Със съжаление трябва да отбележим, че липсва каквото и да е изследване върху поетичното творчество на митрополит Борис, което, макар и кратко – само 76 стиха, достигнали до нас в тази единствена негова стихосбирка, – е изключително дълбоко и съдържателно. Те ни разкриват не само големия поетичен талант на дядо Борис, но и богатия му вътрешен духовен мир. Без преувеличение можем да кажем, че стиховете му са един от най-добрите български образци на религиозна поезия.
[24] Пак там.
[25] Темелски, Х. Пос. съч., с. 154; Милчева, Я. Пос. съч., с. 7.
[26] Темелски, Х. Пос. съч., с. 154; Гяуров, Х. „Неврокопски митрополит Борис” – В: Църковен вестник, 13, 1935.
[27] Темелски, Х. Пос. съч., с. 154; Пимен митр, Неврокопски „Усърден послушник на словото. По случай 20 години от смъртта на блаженопочиналия Неврокопски митр. Борис (Симов)” – В: Духовна култура, 10-11, 1968, с. 34.
[28] Темелски, Милчева и др. допускат грешка, като казват, че дядо Борис е изградил църквата „Св. св. Кирил и Методий” в Будапеща. По времето, когато той е в Будапеща, се изгражда параклис, а едва след 1930 г. започва изграждането на църквата, при това на различно от параклиса място. По-подробно в: Темелски, Х. Пос. съч., с. 154; Милчева, Я. Пос. съч., с. 7; Друмева, В. Български свещеномъченици от най-ново време, С. 2007, с. 44; срв.: Петров, П. „Българският православен храм „Св. св. Кирил и Методий” в Будапеща” – В: История, 2, 2014, с. 190-198.
[29] Темелски, Х. Пос. съч., с. 154; Пимен, митр. Неврокопски Пос. съч., с. 34. Милчева е допуснала грешка, като посочва 22 декември 1922 г. за дата на това събитие (Пос. съч., с. 7).
[30] Димов, Я. Пос. съч., с. 48; Темелски, Х. Пос. съч., с. 154.
[31] Борис (Разумов), архим. „Мъченичеството” – В: Църковен вестник, 23, 1925.
[32] Димов, Я. Пос. съч., с. 48.
[33] Гяуров, Х. Пос. съч.; Темелски, Х. Пос. съч, с. 155.
[34] Борис (Разумов), архим. Кризата в нашето училище, С. 1928.
[35] Пак там, с. 5 сл.
[36] Пак там.
[37] Пимен митр. Неврокопски Пос. съч., с. 35; Темелски, Х. Пос. съч., с. 155; Димов, Я. Пос. съч., с. 49.
[38] Николов, М. Пос. съч.
[39] Георгиева, Д. „Православните християнски братства в Неврокопска епархия (30-те – 40-те години на XX век)” – В: Научни известия на Югозападния университет „Неофит Рилски”. Правно-исторически факултет, 1-2, 2010, с. 302-303.
[40] Пак там.
[41] Димов, Я. Пос. съч., с. 50.
[42] Пак там, с. 51.
[43] АКРДОПБГДСРСБНА, ф. 5, оп. 1, а. е. 5, л. 1-19.
[44] Пак там, л. 11.
[45] Още през 1938 г. митрополит Борис започва това епохално дело като специален пратеник на Св. Синод в Йерусалим за разговори с Йерусалимския патриарх. Йерусалимският патр. Дамян І е натоварен да води преговори с БПЦ за вдигането на схизмата и участие в събора още през 1930 г. на съвещанието по подготовката на Всеправославен събор в манастира Ватопед на Св. Гора. Един от първите и най-дейни участници в тези преговори е митрополит Борис. Заедно с Търновския митр. Софроний и еп. Андрей, той е човекът, който и финализира успешно тези преговори, довели до вдигането на схизмата в 1945 г. Виж по-подробно, например, в: Лазов, Д. Екзарх Стефан I. Живот, апостолство и творчество, С. 1947, с. 293-321. Тук е мястото да отбележим, че е необходимо да бъде направено едно цялостно и задълбочено изследване върху дейността на митрополит Борис в тези преговори и неговия действително неоценим принос за вдигането на схизмата.
[46] Бояджиев, Х. Спасяването на българските евреи през Втората световна война, С. 1991, с. 98.
[47] АВПРФ, ф. 074, оп. 37, а. е. 12, л. 37-38. Цит по: Власть и Церковь в Восточной Европе 1944-1953, т. 1, с. 702.
[48] ТД ДА Благоевград, ф. 198К, оп. 1, а. е. 228, л. 113, 123; срв.: Ангелов, В. Премълчани истини. Лица, събития и факти от българската история 1941-1989, С. 2005, с. 77.
[49] Пак там. Същата информация и в статията: Ангелов, В. „Разрушителни удари против Неврокопска епархия и народната ни Църква” – В: Път към Голгота, с. 32. Възможно е авторът Веселин Ангелов да е направил грешка и да е обявил убития от комунистите бивш кмет на Неврокоп Никола Атанасов за свещеник. Правим това уточнение, защото не намираме автентични сведения за съществуването на такъв свещеник в Неврокоп, който да е убит от комунистите. Същото се отнася и до Димитър Голев, чието име също не откриваме сред сведенията, които имаме за репресирани и убити свещеници от Неврокопска епархия. По-подробно за убитите и репресирани свещеници в Неврокопско виж в: Георгиева, Д. „Неврокопска митрополия в подкрепа на репресираните свещеници и техните семейства в периода 1944-1948 г.” – В: Балканистичен форум, 1-2, 2016, с. 173-176.
[50] Сведенията, които имаме за броя на репресираните свещеници от Неврокопска епархия в първите години след Деветосептемврийския преврат от 1944 г. се разминават – Д. Георгиева говори за 1 убит и 12 въдворени в ТВО или в затворите. От своя страна В. Ангелов посочва трима убити и около 20 свещеника, които още преди Рождественските празници на 1944 г. са арестувани и не се завръщат в енориите си. Впоследствие през всяка една от годините след 1944 г. броят на арестуваните нараства. Срв. Георгиева, Д. „Репресирани духовници от Неврокопска епархия през периода 1944-1945 г.” – В: Християнство и култура, 3, 2015, с. 89-100; Георгиева, Д. Неврокопска митрополия…, с. 173-176; Ангелов, В. Разрушителни удари…, с. 32-35.
[51] По-подробно за тези помощи и за това как са разпределяни в: Георгиева, Д. Неврокопска митрополия…, с. 168-178, както и литературата и архивните единици, посочени там.
[52] Виж: ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а. е. 3472, л. 89-102. Този документ, който е изложение на група свещеници до ЦК на БКП от 1 октомври 1957 г., съдържа потресаващи данни за случващото се в БПЦ и успеха, който са постигнали репресивните мерки на държавата към православния клир: „Ако речем да изразим всичко това в цифрови данни, картината би била следната: от общо 2200 души свещеници, към датата на закриването на Съюза, в Отечествения фронт са членували 1810 свещеници, в българо-съветските дружества – 2008, в кооперативни сдружения – 1605” (л. 92-93 от документа).
[53] Ангелов, В. Разрушителни удари…, с. 35.
[54] ТД ДА Благоевград, ф. 198К, оп. 1, а. е. 218, л. 47-48; а. е. 216, л. 8, 48; а. е. 228, л. 221; ТД ДА Благоевград, ф. 208К, оп. 1, а. е. 8, л. 132. Цит. по: Ангелов, В. Разрушителни удари…, с. 37.
[55] ТД ДА Благоевград, ф. 230К, оп. 1, а. е. 141, л. 112; а. е. 150, л. 6; ТД ДА Благоевград, ф. 198К, оп. 1, а. е. 228, л. 214. Цит. по: Ангелов, В. Разрушителни удари…, с. 37.
[56] Ангелов, В. Разрушителни удари..., с. 38-40.
[57] Пак там.
[58] По-подробно в: Методиев, М. „Документирайте незабавно противонародните изказвания! Личността на Неврокопски митр. Борис през погледа на ДС” – В: Християнство и култура, 2, 2014, с. 11-20.
Текстът е достъпен и в Живо Предание – тук (бел. ред.).
[59] Пак там.
[60] Ангелов, В. Разрушителни удари…, с. 41-42.
[61] Ангелов, В. Премълчани истини…, с. 76.
[62] О. Ангел Столинчев предава разговор с дядо Борис в навечерието на неговото убийство, в който онзи споделя, че опит за убийството му е имало преди време в София, в къщата в Банкя, където бил отседнал. По-подробно в: Столинчев, А. Църква. Летопис, т. І, „Синева”, с. 89-90.
[63] Друмева, В. Пос. съч., с. 49-50.
[64] За ДС досието на Илия Стаменов и за причините, довели до аргосването, му в: Методиев, М. Пос. съч., с. 16-17.
[65] По-подробно за този разговор в: Друмева, В. Пос. съч., с. 50.
[66] Това е първото убийство на митрополит, но не е първото кощунствено, демонично вдъхновено убийство на свещенослужител в храма от комунистите и техни симпатизанти. На 15 август 1912 г., по време на св. Литургия на празника Успение Богородично, о. Стоян Зимбилев, свещеник в неврокопското с. Либяхово, е разстрелян от Иван Коюмджиев от ВМРО заради десните си убеждения. Иван Коюмджиев принадлежи към лявото крило на ВМРО.
[67] Ангелов, В. Разрушителни удари…, с. 46.
[68] АКРДОПБГДСРСБНА-М, 3 р., а. е. 34236 (ДОН „Фанатик”), л. 35. Цит. по: Методиев, М. Пос. съч., с. 19.
[69] Срв. 1 Кор. 12:10; 1 Иоан. 4:1-3.
[70] Срв. 2 Тим. 4:7.
Автор: Венцислав Каравълчев
Изсточник : www.dveri.bg

Изложба, прожекция на филм и доклади, посветени на Неврокопския митрополит Борис

Заупокойна св. литургия, панихида и трисагий за Неврокопския митрополит Борис бяха отслужени в Благоевград

  "Уверен съм, че имате любовта в сърцата си към него, почитта към светлата му памет, не като издигане на култ, а като прослава на Бога в неговите светии. Това е което днес ни събира...", каза в словото си Неврокопският митрополит Серафим след като възглави Заупокойната св. литургия и панихида за приснопаметния и незабравим Неврокопски митрополит Борис.
  За да уважат паметта на загиналия мъченически архиерей, в пределите на Неврокопска епархия бяха Техни Високопреосвещенства митрополитите: Великотърновски Григорий, Ловчански Гавриил, Врачански Григорий, Видински Даниил и Адрианополски еп. Евлогий, игумен на Рилската св. обител, архим. Василий, протосингел на Софийска св. митрополия, множество духовници, монаси и дякони, както и десетки православни християни.
  Св. Божествена литургия в храм "Въведение Богородично" в гр. Благоевград бе възглавена от Негово Високопреосвещенство митрополит Серафим, който бе в съслужение с гостите архиереи и духовници. Песнопенията на богослужението, което бе излъчвано на живо на официалната страница на Св. Синод във Фейсбук, бяха изпълнени от митрополитския хор "Неофит Рилски" водени от проф. Йоанис Папахронис.
  "Всички, които сме се събрали имаме някаква лична връзка с Неврокопския митрополит Борис. Ние архиереите заемаме, било неговата катедра, било катедрите на неговите приятели, някои от нас са духовни чада на негови духовни чада. Други братя архиереи, които тук са положили своите обети като монаси... Всички Вие сте служили в храмовете в епархията, в която е служил и за която толкова всеотдайно се е трудил дядо Борис, било като игумени в манастирите в епархията, било в храмовете, които той е построил или поне основоположил, а други след него довършили", каза още в словото си митрополит Серафим. Той подчерта, че всички имаме някаква лична връзка с приснопаметния архиерей Борис. "Да се опитаме със скромните си и смирени възможности да направим нещо, поне мъничко, което да подобава за паметта на такава светла личност, на такъв свят човек, който Бог ни е проявил да имаме близко до себе се", завърши словото си Неврокопският митрополит.
  След тържественото богослужение бе отслужен и трисагий на гроба на митрополит Борис, който се намира от ляво на входа на църквата "Въведение Богородично". Десетките православни християни се поклониха на гроба на мъченически загиналия архипастир и се помолиха както за неговия блажен покой, така изпросиха от него в молитва да ги помене пред Създателя.
Източник: www.bg-patriarshia.bg

Втора сесия от конференцията в памет на Неврокопския митрополит Борис се проведе в гр. Благоевград

  Във втората сесия на конференцията в памет на Неврокопския митрополит Борис бяха засегнати етическите измерения на неговата личност, изявени в защитата на вярата, която убитият митрополит отстоявал в своята голготска Неврокопска епархия.
  Първият доклад бе на свещеник Стоян Бербатов, докторант в Великотърновския университет. По думите му митрополит Борис е започнал да усеща гибелните влияния, които ще нахлуят в страната ни – проповядвани от идващата нова атеистична власт. По тази причина именно митрополит Борис обръща особено влияние на училището и на обучението в него. „Училището се стреми да внуши на нашите деца, че нашите прадеди са били животни и са произлезли от животните”, казва митрополит в своята брошура, цитира отец Стоян.
  Митрополит Борис изобличава всяка идеология, която противоречи на изконните християнски ценности и добродетели. „Етиката на нашите училища се преподава анархистично”, смята митрополит Борис. Свещеник Стоян Бербатов изтъкна и борбата на митрополита против идеологията на анархизма и болшивизма. То завърши доклада си с думите, че тъгата ни по личността на дядо Борис не е голяма, защото „днес той пребивава тук сред нас и се моли за нас”.
  „Митрополит Борис е един от най-видните духовници и авторитетни митрополити на Неврокопската епархия”, започна доклада си Десислава Георгиева, докторант в Югозападния университет „Неофит Рилски”, която говори на тема: „Митрополит Борис – ревностен защитник на вярата в Неврокопска епархия, 1935-1948 г.“. Тя изтъкна инициативата на дядо Борис да ограмоти духовенството в епархията си, като им дава и постоянни насоки в това как те да проповядват словото Божие и как самите те да станат достоен пример за подражание. Десислава Георгиева обърна внимание и на социалната дейност, която митрополит Борис извършва в Неврокопска епархия, както и неговата дейност по отношение на строежа на храмове и прицърковни сгради.
  „Грижата на митрополита за репресираните свещеници и техните семейство продължава до края на живота му”, каза Георгиева.
  От Регионалния телевизионен център – Благоевград говори София Гълъбова за образа на митрополит Борис като вдъхновител на вярата. София Гълъбова сподели личния си контакт с архим. Сергий Язаджиев и това какво той й е споделил като спомени за Неврокопския митрополит. По думите й митрополит Борис бил особено работлив и не се притеснявал от различните послушания. „Той си спомня (архим. Сергий бел.р.), че първата им среща е била в Рилския манастир, където видял митрополит Борис да коси трева. Оттогава той остава с голямо впечатление за митрополит Борис”, каза Гълъбова.
  София Гълъбова сподели и голямото желание на архим. Сергий митрополит Борис да бъде канонизиран за светец от БПЦ-БП. По идея на самия архимандрит е направен и филма „Път към Голгота” на Марин Градинаров. „Силата на духа, силата на убежденията, силата на вярата могат да устоят на всякакви системи на властта”, завърши своето представяне София Гълъбова.
  Гл. ас. д-р Венцислав Каравълчев от Богословски факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“ изнесе доклад на тема: „Новомъченичеството в комунистическия период“. Акцент в доклада му бяха двете основни задължения, които съвременните богослови имат към Църквата – прославяне на делото на българските новомъченици от времето на комунизма и и почитането им не само като национални герои – „стереотип, който трябва да преодолеем ако искаме словото ни да бъде църковно, а не политическо”, каза д-р Каравълчев. По думите му богословите на родната ни църква имат за задача да издирят и да направят достояние всички свидетелства за духовната смелост на изповедниците на св. Православие през комунистическия режим, но не само да възстановят паметта за тях, а да утвърдят молитвена памет.
Източник: www.bg-patriarshia.bg

Проведе се първа сесия от конференцията в памет на Неврокопския митрополит Борис

  Първата сесия от конференцията в памет на Неврокопския митрополит Борис започна с рецитиране на стихове, написани от митрополит Борис в неговата стихосбирка „Полети” под псевдонима Ивайло Орлин. Поетът Борис Владиков, председател на Благоевградското дружество към Съюза на българските писатели, обобщи художествените достойнства и православните и общочовешки послания в поезията на митрополит Борис. Той подчерта връзката й с образци на класическата българска литература и нейната ценност в контекста на литературната история у нас.
  Водещ на първата сесия от конференцията бе доц. д-р Александър Гребенаров, председател на Македонския научен институт. Той изтъкна връзката на Института с Българската църква, която датира още от времето, когато двама видни митрополити са били негови членове – Охридският митрополит Борис и Пловдивският митрополит Кирил, впоследствие и Български патриарх.
  Пръв сред докладчиците бе доц. д-р Павел Павлов от Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. Той подчерта, че не митрополит Борис се нуждае от прославление, а ние – неговите следовници и наследници. Според него фокусът, който се отдава на убийството на митрополит Борис, като към битово престъпление е погрешен, както и прекаленото наблягане на това, че убийството му е политическо. „Да говорим от сърце и душа, а не с непрекъснати посочки от някой студен архив, от името на някоя архивна единица. Ние сме наследници на преданието, а не само студенокръвни ползватели на архиви”, каза доц. Павлов. „С политизирането на темата за убийството на дядо Борис само принизяваме неговия подвиг. А принизяването е характерен белег на падналата човешкост, която смята, че принизявайки думите се издига. Владиката е скромен българин, който почита своя род и родина, не изневерява и не предава предците си и вярата си в Бога, а това е достатъчно основание безродниците и безбожниците сред който живееш да ти отнемат и живота. Трън в очите… Та това е най-сериозното основание – не е ли така и днес, не е ли така във всяко едно време в историята на Църквата?”, допълни още доц. Павел Павлов и каза още, че е „необходимо да свалим политическия заряд – не е продуктивен, а и само вменяваме на защитниците на човешката богообразност политически, световни идеи, каквито те не желаят и не носят”.
  От Югозападния университет доклад произнесе доц. д-р Димитър Тюлеков. Според него митрополит Борис е предан следовник в делото си на Българския екзарх Йосиф I. „Няма голям църковен въпрос, в който дядо Борис да не вземе дейно участие, като едно от най-големите му е вдигането на схизмата над Българската православна църква”.
  Проф. д-р Светлозар Елдъров, Институт за Балканистика при БАН произнесе доклад на тема: „Неврокопският митрополит Борис в годините на Втората световна война“. Той спомена, че митрополит Борис често апелира към единство в Св. Синод, според него не бива да се разделят връзките с държавата, но да се засилят връзките с народа, където е и нейната сила, е смятал митрополит Борис. Според него БПЦ трябва да присъства във всяка сфера на живота, а не безучастно да стои и да гледа как държава й изземва нейните функции. Митрополит Борис предсказва и сам се досеща, че в бъдеще време църквата ще бъде отделена от държавата.
  От Правно-историческия факултет на Югозападния факултет участие взе доц. д-р Кристина Попова. Докладът й бе на тема: „Стесняване на обръча. Някои архивни документи от времето преди смъртта на митрополит Борис“. В своя доклад говори за национализацията на всички социални домове, които са били под ведомството на Българската църква. Национализирането е от 1948 г. – годината и на убийството на митрополит Борис. „Митрополит Борис, Великотърновския митрополит Софроний и Екзарх Стефан се борят за запазването на благотворителността на Църквата, но тяхната дейност е осуетена”, каза доц. Попова. „През 1945-46 г. Илия Стаменов настоява да бъде възстановен като свещеник, а Отечественофронтовия комитет в Хърсово настоява той да бъде върнат като свещеник на БПЦ. Самият Илия Стаменов подчертава своите връзки с Георги Кулишев, външен министър в третото правителство на Кимон Георгиев, както и връзките си с БКП”, добави още тя.
  Доц. Попова обърна специално внимание на обвинителния акт на низвергнатия, бъдещ убиец, Илия Стаменов, като спомена и мотивите на Неврокопска митрополия да го низвергне – „Той е безбожник”, допълни тя. „Настоявайки да бъде възстановен Стаменов си служи с лексиката на властта, като говори за митрополит Борис без зачитане на неговия църковен сан… Той пише, че митрополит Борис води шовинистична и фашистка пропаганда, но без никъде да отбележи от къде разбира за това”, каза доц. Попова.
  Според нея отношението към митрополит Борис е плод на цялостното лошо отношение на държавата към Българската православна църква след политическите промени у нас. В края на доклада си тя сподели цитат от митрополит Борис за единението и обединението на народа и нацията.
Източник: www.bg-patriarshia.bg

Панихида и среща-разговор в памет на митрополит Борис Неврокопски се състоя в Богословския факултет

  Панихида и среща-разговор в памет на Неврокопския митропилит Борис се състояха в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. И двете мероприятия бяха оглавени от Негово Високопреосвещенство Неврокопския митрополит Серафим.
  В академичния параклис, там където през 1930 г. дядо Борис Неврокопски отслужва първата Божествена св. литургия в новоосветения тогава параклис, бе извършено и молитвеното последование на панихидата. Студенти, магистри и преподаватели заедно се помолиха за душата на приснопаметния йерарх на родната ни православна църква.
  В 8-ма аудитория на Богословския факултет се състоя и среща-разговор в памет на дядо Борис. На нея бяха излъчени две видеа за живота на митрополит Борис и свидетелски разкази от времето на жестокото убийство на митрополита. Прочетени бяха две стихотворения – едно написано от дядо Борис и едно написано за него от йеродякон Нестор.
  На срещата-разговор бе повдигнат и въпроса за предстоящата канонизация на митрополит Борис, за която Св. Синод на БПЦ-БП взе решение през 2016 г. и за целта бе създадена комисия, която да се занимае с живота и делото на архиерея. Митрополит Серафим каза, че вече много документи от живота на блаженопочившия митрополит са събрани и тепърва ще се започне тяхното обстойно проучване. След което ще бъде написан и доклад до Св. Синод за предстоящата канонизация.
Източник: www.dobrotoliubie.com