logo

logo

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр. 60

Св. прор. Софония; св. свщмчк Теодор, архиеп. Александрийски

Неделно апостолско послание:
  „Братя, постъпвайте като чеда на светлината, защото плодът на Духа се състои във всяка доброта, правда и истина - и изпитвайте, що е благоугодно Богу. Не участвувайте в безплодните дела на тъмнината; напротив, изобличавайте ги. Защото за онова, което нечестивците скришом вършат, срамно е и да се говори. А всичко, което се изобличава, от светлината става явно: понеже всичко, което бива явно, е светлина. Затова е казано: стани ти, който спиш, и възкръсни от мъртвите, и ще те осветли Христос. И тъй, гледайте, колко внимателно трябва да постъпвате: не като неразумни, а като мъдри, като скъпите времето, защото дните са лукави. Затова недейте бива неразсъдливи, а разпознавайте, що е воля Божия. И не се опивайте с вино, от което произлиза разпътство; но се изпълняйте с Дух, като се назидавате сами с псалми и славословия и с песни духовни, пеейки и възпявайки в сърцата си Господа.” (Еф. 5:8-19)
„Чеда на светлината ”
  Живеем в лукави времена. В един свят, пълен със съблазни и лукавства, в едно общество с нравствена поквара и многообразна нищета. Нравственият и духовен мрак е една действителност. И проблемът, който стои пред нас, които сме членове на Христовата Църква, е как точно да живеем в един такъв свят. Затова онова, което св. ап. Павел пише до християните от Ефес във връзка с тази тема и което се съдържа в днешния апостолски откъс, ни интересува особено.
  И първата мярка, която божественият апостол ни предлага за решаване на проблема, е
Нашето светло поведение
  „Вие някога бяхте, казва ни апостолът, в мрака на неверието и на греховете. Сега обаче сте просветени от Господа и сте светлина. Следователно, постъпвайте като чеда на светлината. Животът ви трябва да бъде светъл. Тъй като Светият Дух, Който обитава вътре във вас, дава плодове на доброта, правда и истина. Така винаги можете да различавате кое е многожелано от Бога, та да не участвате в безплодните и пагубни дела на тъмнината на тоя век. По-скоро трябва да ги разобличавате и да разкривате в очите на всички колко вредни и пагубни са. Защото за онова, което се върши тайно и на тъмно от нечестивците и разпътните, срамно е дори и да се спомене. Под светлината на Евангелието става ясно колко разрушителни са всички тези лукави дела, та добронамерените грешници да се покаят, а другите - да се предпазят. Защото всяко нещо, което става явно - било добро, било зло - е видимо като светлината. И, онези, които съгрешават, трябва да се разобличават от светлото поведение на Христовите последователи.”
  Наистина, ние християните, сме длъжни да бъдем „чеда на светлината”, многосветли звезди, светлина в мрака. Защото злото се е разпростряло навсякъде и превръща деня в безлунна нощ. Съвременните човеци в своята съвкупност са духовно слепи, макар и да живеят във века на светлините. Тоест, онзи, който пренебрегва Бога и Неговия промисъл за света, той е потънал в мрака. Не престава да спи. Той е вече мъртъв. Затова и Светият Дух изобличава и зове към всеки грешник: „Стани, ти, който спиш в греховен сън и възкресни от духовните мъртъвци, и ще те просветли Христос.”
„Гледайте как постъпвате”
  Нужно е да внимаваме в това как се държим в съвременния свят. Св. апостол Павел подчертава това: „Постъпвайте, не като неразумни (деца и безразсъдни), а като мъдри (разсъдителни и благоразумни).” Господ казва на учениците Си: „Вие сте светлината на света” (Мат. 5:14). Това, разбира се, важи за всички християни. Ние сме „чеда на светлината”. Длъжни сме, следователно, да излъчваме светлина. Светлият ни пример да бъде едно свидетелство пред човеците. Това ще стане, когато „скъпим времето”, тоест, когато оползотворяваме за добро всяка възможност от настоящия ни живот. Когато също внимаваме да не постъпваме като „неразумни” (безразсъдни), но се стремим да изпитваме и да разбираме добре каква е Божията воля.
  Днешните човеци на мрака, освен другите „дела на тъмнината”, които вършат тайно и за които е срамно дори да се говори, живеят „с преяждане и пиянство” (Лук. 21:34). Опиват се с вино и други питиета, блудстват, не спят нощем, самозабравят се. Харесва им да живеят в поквара. Този, който върши зло, „мрази светлината и не отива към светлина, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши” (Йоан 3:20).
  Но нека всеки от нас попита себе си: Дали сме чеда на светлината? Излъчваме ли Христовата светлина? Държим ли се като човеци на истината и на добродетелта? Трудим ли се с добри дела? Онова, което вършим и мислим, правим ли го общо достояние? Различаваме ли винаги това, което е многожелано от Господа? Може би сме безразлични към нашия християнски дълг? Може би сме се превърнали в угаснали светлини и в непотребни светилници? Може би работим беззаконно и блудстваме с ястия и питиета или прекарваме безсънни нощи? С други, по-прости думи: Черкуваме ли се редовно? Изучаваме ли Свещеното Писание? Молим ли се? Изповядваме ли се? Причастяваме ли се с „тялото и кръвта Христови”? Вършим ли добри дела? Тоест, живеем ли „достойно за званието, за което сме призвани” (Еф. 4:1)?
  Братя и сестри, изпълвайте душите си, както заключава и св. ап. Павел, изцяло със Светия Дух, „като се назидавате сами с псалми и славословия и с песни духовни, пеейки и възпявайки в сърцата си Господа.” Винаги бъдете радостни, силни, смели. Пресветли по душа и тяло. Чеда на светлината! Амин.
Протопрезвитер Поликарп Тимбас
Публикувано в „Православен глас“, бр. 60, 2017г.

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр. 59

Преп. Алипий Стълпник; преп. Яков Отшелник; св. Стилиан Пафлагонийски

Неделно апостолско послание:
  „Братя, аз, окованик за Господа, моля ви да постъпвате достойно за званието, за което сте призвани, с всяко смиреномъдрие, кротост и великодушие, като се търпите един други с любов и залягате да запазвате единството на духа чрез връзките на мира. Едно тяло сте и един дух, както сте и призвани към една надежда на вашето звание; един е Господ, една е вярата, едно е кръщението, един е Бог и Отец на всички, Който е над всички, и чрез всички, и във всички нас. А на всеки един от нас благодатта е дадена по мярката на дара Христов.” (Еф. 4:1-7)
Достойни за званието
  В днешния апостолски откъс св. ап. Павел описва какви трябва да бъдат животът и делата на вярващите, за да бъдат те достойни за званието, за което са призвани. Изглежда, че в Ефеската църква, както и в други поместни църкви, били възникнали някои проблеми, които заплашвали да обезсмислят призванието на вярващите като членове на Тялото Христово. Поради това светият апостол намерил за необходимо да обърне внимание на начина на живот на членовете на Църквата. Без съмнение, словото му продължава да бъде актуално, защото подобни проблеми не липсват и днес в живота на Църквата.
Начинът на живот
  Какво трябва да бъде поведението на вярващия, за да живее той достойно за Божието призвание? – Да живее „с всяко смиреномъдрие и кротост”. Не само със смиреномъдри слова, но и със смиреномъдро разположение на душата. Не спрямо едни да бъдем смирени, а спрямо други – дръзки и горди, но към всички да бъдем смирени. И към приятелите, и към враговете; и към малките, и към големите.
  Смиреномъдрието е истинско тогава, казва св. Йоан Златоуст, когато като преуспеем в нещо или получим някой дар от Бога, ние оставаме бедни и смирени по сърце. Когато имаме кротост и дълготърпение, не се гневим на братята си, но търпим един другиго с любов. Защото, ако ние не понасяме някой недостатък на ближните ни, как Бог ще понесе собствените ни недостатъци? След като ние не прощаваме на подобните нам раби, как тогава Владиката Христос ще прости на нас, които всекидневно съгрешаваме?
  В посланието божественият апостол ни разкрива и това как се придобива любовта. Придобива се, когато се учим да запазваме „единството на духа чрез връзките на мира” (Еф. 4:3). Следователно, както човешкото тяло, което има различни части, бива съчетавано и обединявано от един дух, една душа и различните членове съставляват едно тяло, така и вярващите – малки и големи, млади и стари, мъже и жени – макар и да са телесно разделени, всички те, чрез благодатта на Пресветия Дух, стават едно Тяло Христово.   Към това единство ни призовава общото ни звание, едната вяра, единият Господ наш Иисус Христос, едното Кръщение, единият Бог и Отец, Който е Господар и Владетел над всички, Който се грижи за всички и Който обитава във всички.
Единство на тялото и разпределение на даровете
  Всички православни християни – тези, които се намират разпръснати по краищата на земята, онези, които живеят и онези, които са починали в Христа, както и тези, които ще се раждат в бъдеще – всички те, са едно Тяло Христово и глава на тялото е Иисус Христос. Нашият Спасител дари на всички живота във вечността и славата на безсмъртието, макар Божията благодат за всекиго в настоящия живот да разпределя духовните и телесни дарове според мярата на Самия Христос.
  Всеки член в човешкото тяло има различно служение. Но нито един не се бунтува срещу друг, нито му завижда, а всеки, следвайки своето предназначение, подпомага цялото тяло и изразява желанието и решението на главата на едното тяло. По подражание на това, и членовете на духовното тяло на Църквата, т.е. вярващите, трябва да се трудят, да си сътрудничат и да действат без завист и разногласие в изпълнение на едната цел и на волята на Главата, Който е Иисус Христос.
  Православните християни трябва особено да внимават, тъй като дяволът, за всеки от разнообразните дарове, които Христос ни дава, сее плевели. На един праща гордост, на друг – завист, на трети – печал и безразличие.
  Да не забравяме, че разпределянето на даровете става според Христовата мяра и никой няма да бъде съден за дара, който е получил, а за начина, по който е оползотворил дара, който му е даден.
  Да помним също, че разнообразните дарове не са собственост на техния носител, а са различни служения, чрез които Църквата се съгражда като Божие жилище. Всеки от тези дарове е път за по-добро обществено служение, тъй като никой човек не е призван да живее само за себе си, но един за друг и всички за Христос и с Христос. Това е истинското звание на християнина!
Призвание и отговорност
  Ако приемем, че Светият Дух е Този, Който съгражда единството на Църквата, тогава единството на всеки един член с тялото на Църквата е показател за присъствието или отсъствието на Светия Дух в живота на всеки вярващ. Но присъствието на Светия Дух в живота ни е онова условие, без което спасението ни е невъзможно. Самият св. ап. Павел ни припомня, че Христос не е наш индивидуален спасител, както казват еретиците, но Той е Спасителят на тялото и ние ще се спасим, само ако пребиваваме съединени с Христовото Тяло.
  Нека да чуем думите на св. Йоан Златоуст. Ако искаме, казва той, да се възрадваме и да участваме в благодатта на Светия Дух, която се дава от нашия Глава – Христос, нека бъдем обвързани един с друг, както са членовете на тялото. Два са начините, чрез които ние се откъсваме от духовното тяло на Църквата. Единият е, когато изстине любовта ни към останалите членове. Другият е, когато вършим недостойни дела и си вредим един на друг. Трябва да имаме съзнание, че такова едно поведение не засяга само някои човеци, то отделя човека, който се държи по този начин от цялото тяло на Църквата.
  Нищо не може да откъсне някого от Църквата Христова така, както самолюбието и егоизмът. Нищо не огорчава Бога така, както разделената Църква. И дори милиони добрини да се вършат, тези, които разделят и смущават вярващите помежду им, няма да бъдат наказани по-малко, отколкото онези, които разделят на части едно живо човешко тяло.
  Един свети отец казва за онези, които съблазняват и смущават Църквата и разделят християните, че дори мъченичеството не може да заличи греха им. Вредата, която принасят на Църквата враговете й и невярващите, я прославя и прави тя още по-силно да свети. Вредата обаче, която се причинява от вярващите, предизвиква голяма болка и скръб, защото виждаме една Църква, нападана и разкъсвана от собствените й чеда.
  Такива са всички еретици и разколници, които заради своя егоизъм и самолюбие, смущавали и разделяли, а и до днес нараняват тялото на Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква. Техният грях няма да заличи дори мъченичеството, независимо че външно са благовидни и „благочестиви”.
  Всеки християнин, ако не се бори да живее съгласно със званието, за което е призован и вместо със смиреномъдрие и кротост, живее с егоизъм и гордост, рискува да стане виновен, защото по този начин изпразва от съдържание Божието призвание. Затова, както св. Църква ни призовава на всяка божествена Литургия, нека „да стоим добре, да стоим с благоговение.” Амин. Публикувано в „Православен глас“, бр. 59, 2017г.

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр. 58

Св. прор. Авдий; св. мчк Варлаам

Неделно апостолско послание:
  „Братя, Христос е нашият мир, Който направи от двата народа един и разруши преградата, що беше посред, като с плътта Си унищожи враждата, а с учението - закона на заповедите, за да създаде в Себе Си от двата народа един нов човек, въдворявайки мир, и в едно тяло да примири двата народа с Бога чрез кръста, като на него уби враждата; и като дойде, благовести мир на вас, далечни и близки, защото чрез Него и едните и другите имаме достъп при Отца, в единия Дух. И тъй, вие не сте вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога, като се утвърдихте върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък, върху който цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свет чрез Господа, върху който и вие се съзиждате в жилище Божие чрез Духа.” (Еф. 2:14-22)
  Делото, осъществено от Иисус Христос, е в голяма степен дело на мира и на обединението. Господ примири човеците с Бога. Действително, „чрез Господа нашего Иисуса Христа, с вяра получихме достъп до тая благодат” и „имаме мир с Бога” (виж Рим. 5:1-2). Бидейки сприятелени и примирени с Бога, ние, човеците, се примиряваме и с другите хора, тъй като заедно сме съединени в едно неразделно единство и общение благодарение на изкупителното дело на Господа. Бидейки вече чеда на голямото Божие семейство и членове на едното тяло на Църквата, помежду ни съществува мир, Христовият мир; има единство, единството на всички в едното тяло на Църквата, чийто Глава е Христос.
  Тази вяра и опит на апостол Павел, която съставлява ядрото на неговото богословие, се отпечатва и върху настоящия апостолски откъс. Апостолът пише до една християнска общност – Ефеската църква, – чиито членове произхождат основно от недрата на езичеството. Желае да ги увери, че в Лицето и в делото на Христос е постигнато едно чудно единство на езичници и юдеи. Всичко, което ги различавало и разделяло, било отстранено. Помежду им било установено едно ново отношение – Христовият мир и единство. Всички те, юдеи и езичници, които станали участници в спасението в Христа, представляват членове на едната Църква и образуват „храм свет чрез Господа”.
  Ст. 14. „Той е нашият мир, Който направи от двата народа един и разруши преградата, що беше посред, като с плътта Си унищожи враждата…”
  Христос не е просто миротворец, който с кръстната Си жертва примирил човеците с Бога, помежду им и със Самия Себе Си. Самият Той, богочовешкото Му Лице, е „нашият мир”, както Той, според Кол. 3:4, е „нашият живот”. Изглежда, че св. ап. Павловата мисъл тук се вдъхновява от учението на пророк Исайя (9:6), което определя Месията като „Княз на мира”, Който с пришествието Си примирява света и сприятелява човеците.
  Ст. 15. „…а с учението (Си отменя) - закона на заповедите, за да създаде в Себе Си от двата народа един нов човек, въдворявайки мир…”
  Разрушавайки враждата и отменяйки заповедите на Закона, Той пристъпва към създаването на „нова твар”: „от двата народа един нов човек”. „Двата народа” – това са юдеите и езичниците, а изразът „в Себе Си” – това е самият Христос. Христос е преди всичко „нов човек”, Той е действителният Божий образ (Кол. 1:15; 2Кор. 4:4), първообразът и началото на новото човечество. В Лицето Си, Христос „създава”, твори „един нов човек”, едно ново човечество, в което се съчетават неразделно и юдеите, и езичниците.
  „Въдворявайки мир.” Чрез изкупителното Си дело, Христос донесъл на човеците мир – „към Бога и към ближните”, както отбелязва св. Йоан Златоуст. На мястото на враждата, която съществувала между юдеите и езичниците, сега застават мирът и примирието – плод на кръстната Христова жертва (Кол. 1:20).
  Ст. 16. „…и в едно тяло да примири двата народа с Бога чрез кръста, като на него уби враждата…”
  Предпоставка за това примирение е умъртвяването на враждата, която разделяла човеците от Бога. Това подчертава св. ап. Павел с последната фраза от стиха: „като на него уби враждата”. Христос, отбелязва Теодорит, „убива враждата чрез кръста, принасяйки безукорната жертва.”
  Ст. 17. „…и като дойде, благовести мир на вас, далечни и близки…”
  „Далечните” – това очевидно са езичниците „като чужди на заветните неща” (св. Йоан Златоуст). „Близките” – това са юдеите, „родени като Божий народ и от Него получили закона”. Както изглежда, тук апостолът е вдъхновен от пророк Исайя (57:19).
  Ст. 18. „…защото чрез Него и едните и другите имаме достъп при Отца, в единия Дух.”
  Сдобряването и примиряването, което Христос ни дарува, ни позволява да се доближим до Бог Отец. „Едните и другите”, тоест юдеите и езичниците, независимо от предишното им състояние, сега имат „достъп при Отца”. „Достъп” означава доближаване, досег, възможност за съприкосновение и общение. Достъпът ни до Бог Отец е осъществен „чрез Него” „в единия Дух”. „Чрез Него” се отнася до Лицето на Христа.
  Светият Дух образува Църквата в едно тяло, Христовото тяло, вътре в което продължава делото на примиряването на човеците и се случва достъпът им до Бог Отец. Триадологичният характер на стиха е очевиден. В делото на примиряването в Христа и на единението на човеците в едното тяло на Църквата, участват и трите божествени Лица на Светата Троица.
  Ст. 19. „И тъй, вие не сте вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога…”
  Християните от езически произход вече не са „чужди и пришълци” от оня час, в който се примирили и били причислени към едното тяло на Църквата. „Чужд” е чужденецът, този, който няма правата на гражданин на една страна или на един град, който обитава временно. „Пришълецът”, в сравнение с „чуждия”, е този, който е станал известен като обитател на едно място, но не обладава пълни права на гражданин.
  „Следователно, изразът „съграждани на светиите” означава, че отдалечените някога от Христа езичници, сега са членове на тялото Му, светии, и „свои на Бога”, тоест числят се към новото семейство на Бога.” (Каравидопулос).
  Ст. 20. „…като се утвърдихте върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък…”
  За да изтъкне органичното присъединяване на християните от езически произход към тялото на Църквата, апостолът прибягва до образа на сградата, на който, както ап. Павел, така и други новозаветни писатели уподобяват Църквата (вж. Мат. 16:18; 1 Кор. 3:9; 1 Петр. 2:5).
  Според Зигавин, апостолите съставляват основите на Църквата, „или, защото първи повярвали и се пожертвали преди всички в строежа на Църквата; или, защото тяхната проповед съдържа основата и фундамента на Църквата.”
  Под „пророци” ще трябва да разбираме пророците на ранната Църква, а не тези от Стария Завет (вж. Еф. 3:5 и 4:11).
  „Краеъгълен камък” на сградата е самият Иисус Христос. Краеъгълен се нарича ъгловият камък, който е разположен в най-ниската точка на среща между две стени, за да ги съединява, да ги удържа и така да подкрепя цялото здание.
  Ст. 21. „…върху който цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свет чрез Господа…”
  Зданието на Църквата се основава и опира върху Христос („върху който”). Под израза „цялото здание” можем да разбираме или една отделна поместна Църква, или вселенската Църква, или „всяка част на обширното, но едно здание” (Трембелас).
  Глаголът „възраства” в сегашно време изразява динамичния ход на Църквата вътре в света, за да осъществява предназначението си, да установява „храм свет чрез Господа”.
  Ст. 22. „…върху който и вие се съзиждате в жилище Божие чрез Духа.”
  Думата „жилище” е почти еднозначна на израза „храм свет” от предишния стих. Вярващите, членовете на Църквата, чрез единството, което развиват и чрез светостта, с която целят да се удостоят, се издигат в „храм свет” и в „жилище”, в което обитава Бог. ***
  Колкото ние, вярващите, се борим да станем „жилище Божие чрез Духа”, толкова Христовият мир ще обитава и ще насочва сърцата ни (Кол. 3:15).
  Обаче, ние, християните, не бива да забравяме, че колкото и човеците да отказват да признаят Христовото владичество в света; колкото и грехът – извор на неправда, на разделение и на безредие – да намира удобно пространство в сърцата на хората, мирът ще остане едно бъдещо благо, което ще очакваме заедно с Господния Ден, със славното Христово пришествие.
Митрополит на Нова Смирна (Неа Смирни) Симеон
(със съкращения)
Публикувано в „Православен глас“, бр. 58, 2017г.

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр. 57

Св. Йоан Милостиви, патр. Александрийски; преп. Нил Постник;
преп. Нил Мироточиви, Атонски; св. пророк Ахия

Неделно апостолско послание:
  „Братя, който сее скъдно, скъдно и ще пожъне; а който сее щедро, щедро и ще пожъне. Всеки да отдели, колкото му сърце дава, без да му се свиди, и без да го принуждават; защото Бог люби оногова, който драговолно дава. А Бог е силен да умножи у вас всякаква благодат, та, като имате винаги всякакво доволство във всичко, да бъдете щедри във всяко добро дело, както е писано: „пръсна, раздаде на сиромаси; правдата му пребъдва вечно”. А Оня, Който дава семе на сеяча и хляб за храна, дано даде изобилие на посеяното от вас и да наспори плодовете на вашата правда, та да бъдете богати във всичко за всяка щедрост, която чрез нас извиква благодарност към Бога.” (2 Кор. 9:6-11)
  Ние, християните, сме членове на едното тяло на Църквата. Това налага „членовете еднакво да се грижат един за други”, тоест да мислят и да проявяват грижа един за друг. „И кога страда един член, страдат с него всички членове; кога се слави един член, радват се с него всички членове” (1 Кор. 12:25-26).
  Освен това, всички ние, бидейки Божии чеда, чеда на един небесен Отец, сме братя. И като братя в Христа, това, което ни обединява и ни поставя близо един до друг, е любовта. Любовта, която би трябвало да проявяваме на практика към нашите братя – „на своите по вяра”, според един много красив израз на св. ап. Павел (Гал. 6:10), които, намирайки се в бедност и различни други изпитания, имат нужда от нашата братска помощ и подкрепа.
  Най-вече на този дълг на добротворство към бедните братя от Палестина св. апостол обръща вниманието на коринтските християни във втората част на Второто си послание (8:1-9, 15).
  Ст. 6. „Братя, който сее скъдно, скъдно и ще пожъне; а който сее щедро, щедро и ще пожъне.”
  Както в случая със земеделеца, който сее малко семе, малко и ще ожъне по време на прибирането на реколтата. Така се случва и с онзи, който дава милостиня. Ако принася „скъдно” – със скъперничество – съответно такава ще бъде и отплатата, която ще получи от Бога.
  Ст. 7. „Всеки да отдели, колкото му сърце дава, без да му се свиди, и без да го принуждават; защото Бог люби оногова, който драговолно дава.”
  Милостинята и по-общо – приношението на християните към техните ближни, трябва да бъде плод на свобода и на добро вътрешно разположение. Това подчертава св. ап. Павел пред коринтяните в настоящия стих. Онова, което всеки от тях възнамерявал да даде при събирането на помощи за бедните в Йерусалим, трябва да го даде, „колкото му сърце дава”, т.е. доброволно и от сърце. Не бива да изпитваме нито съжаление, както често ни се случва, защото даваме нещо, което ни принадлежи и впоследствие се лишаваме от него; нито да даваме „по принуда”, което значи насила, по задължение и натиск отвън, без самите ние да го желаем и да сме го решили.
  Ст. 8. „А Бог е силен да умножи у вас всякаква благодат, та, като имате винаги всякакво доволство във всичко, да бъдете щедри във всяко добро дело…”
  Християните, които имат послушание към закона на любовта и към действеното братолюбие, се упражняват в дълга на милостинята. Те вярват, че всесилният Бог, Изворът на благодатта и на благословението, не само, че няма да ги остави, но ще им дарува изобилно всяка радост. Ще им дарува радостта да подпомагат с желание всеки, който се нуждае и ще им даде изобилие на материалните блага, от които при необходимост ще дават и на другите. На това акцентира св. ап. Павел в настоящия стих. Думите му, както отбелязва св. Йоан Златоуст, са едновременно съвет и пожелание: „не само съветва, но и пожелава.”
  Наличието на богатство не е предпоставка, за да упражняваме своя дълг на милосърдие. Такава предпоставка е „доволството”. Затова според св. Йоан Златоуст, св. апостол „не богатство пожелава, нито излишък, но всякакво доволство.” Когато чрез Божията сила можем да задоволяваме нуждите си (нещо, което означава същевременно, че сме умерени, задоволяваме се с малкото), тогава ще имаме възможността и за това – „да бъдем… щедри”, да се отзоваваме „във всяко добро дело”. „Не само с милостиня, но във всичко” (св. Йоан Златоуст).
  Ст. 9. „…както е писано: „пръсна, раздаде на сиромаси; правдата му пребъдва вечно”.”
  Онова, което ап. Павел посъветва и пожела в предходния стих, не е негово собствено произволно мнение. То се основава на Писанието и по-конкретно на това, което във връзка с милосърдието поучава св. пророк Давид в своите псалми (Пс. 111:9).
  Ст. 10. „А Оня, Който дава семе на сеяча и хляб за храна, дано даде изобилие на посеяното от вас и да наспори плодовете на вашата правда…”
  И настоящият стих, който е вдъхновен в голяма степен от св. пророк Исайя (55:10) и от св. пророк Осия (10:12), съставлява пожелание, което св. ап. Павел отправя към коринтяните.
  „Оня, Който дава семе на сеяча и хляб за храна” е живият и истински Бог. Онзи, Който промишлява за всичко, Онзи, Който преумножава земните плодове, та така не само да имаме достатъчно хляб за нашето изхранване през цялата година, но и нужното семе, което ще бъде ни необходимо, за да посеем и на следващата година.
  Това семе на материалните блага, чрез което можем да достигнем до един друг вид семе – семе духовно – на милосърдието и на благодеянието, ни разкриват една друга, богата и духовна реколта. Увеличават се „плодовете на правдата” ни, защото „в благодеянието покълва полезното” (Теофилакт).
  Ст. 11. „…та да бъдете богати във всичко за всяка щедрост, която чрез нас извиква благодарност към Бога.”
  Настоящият стих представлява продължение на предишния и се свързва с последния израз: „плодовете на вашата правда”. Упражняването в делото на милосърдието, макар и външно да изглежда, че отнема и намалява това, което раздаваме, всъщност не само не намалява, но ни прави действително богати. Открива ни един друг вид богатство: „…та да бъдете богати във всичко за всяка щедрост.” Това богатство е „във всичко” – във всяко добро дело и – „за всяка щедрост”.
  „...която чрез нас извиква благодарност към Бога.” Щедрото приношение на коринтяните за бедните в Йерусалим, към което св. апостол Павел ги насърчава, няма да бъде просто дело на милосърдие, а ще бъде и благодарност към Бога.
  Посредством нашите „добри дела”, ние сме благодарни и славим небесния наш Отец (Мат. 5:16). Същевременно обаче и получателите на добрите ни дела, и те биват подбудени да благодарят и да славят Бога.
***
  Когато даваме милостиня, не само нашата ръка се движи. Движи се сърцето ни. Затова трябва да вършим благодеянието с цялото си сърце. „Всеки да отдели, колкото му сърце дава”, ни учи апостолът. Като християни знаем добре, че каквото предлагаме на братята си, които се намират в нужда, ние все едно го предлагаме на Самия Христос (Мат. 25:40). По тази причина го даваме от цялото си сърце, без съжаление и без принуда, но с желание и радост. Бог, повече от нашето приношение, измерва разположението ни. Вижда и съди сърдечното ни намерение.
  Наистина, „нищо не радва Бога така, както милосърдието”, поучава св. Максим Изповедник. Но милосърдие, което ще трябва да извършваме по начин, който Той иска и което в крайна сметка представлява „благодарност към Бога”.
Митрополит на Нова Смирна (Неа Смирни) Симеон
(със съкращения)
Публикувано в „Православен глас“, бр. 57, 2017г.

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр. 56

Св. мчци Галактион и Епистима

Неделно апостолско послание:
„Братя, вижте, колко много ви написах с ръката си. Тия, които искат да се нравят по плът, те ви принуждават да се обрязвате, само за да не бъдат гонени за кръста Христов; защото и ония, които се обрязват, сами не пазят закона, а искат вие да се обрязвате, за да се похвалят с вашата плът; а мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света. Защото в Христа Иисуса нито обрязването има някаква сила, нито необрязването, а новата твар. На ония, които постъпват по това правило, нека бъде мир и милост - тям и на Израиля Божий. Прочее, никой да ми не досажда, защото аз нося на тялото си раните на Господа Иисуса. Благодатта на Господа нашего Иисуса Христа да бъде с вашия дух, братя. Амин.” (Гал. 6:11-18)
Кръст или обрязване?
  Този основополагащ въпрос поставя св. апостол Павел на галатяните в днешното неделно апостолско четиво. Тъй като в апостолско време някои християни с юдейски произход с особена гордост продължавали да изпълняват различни разпоредби от старозаветния закон и по-специално разпоредбата за обрязването, в днешния откъс св. апостол ни разкрива коя е истинската похвала („гордост”) на християните.
  На празната и безумна хвалба от страна на юдеите-християни за телесното обрязване, което те искали да наложат и на останалите християни, св. ап. Павел противопоставя една друга хвалба, коренно различна, но наистина християнска: хвалбата с Господния кръст. На мястото на стария свят с неговите символи и образи, св. ап. Павел поставя „новата твар”, т.е. възраждането на човека и преобразяването на света, което осъществява Иисус Христос.
Ст. 11. „Братя, вижте, колко много ви написах с ръката си.”
  От този стих заключаваме, – както в посланието до Филимон, така и в настоящето до християните от Галатия, – че апостолът ги пише собственоръчно. Докато, за другите послания знаем, че ги диктува на други – негови сътрудници, – които ги записват, а той само допълва с ръката си завършителния поздрав (виж Рим. 16:22; 1Кор. 16:21).
Ст. 12-13. „Тия, които искат да се нравят по плът, те ви принуждават да се обрязвате, само за да не бъдат гонени за кръста Христов; защото и ония, които се обрязват, сами не пазят закона, а искат вие да се обрязвате, за да се похвалят с вашата плът…”
  Св. Павел отхвърля това, че намеренията на юдействащите християни са чисти. Защото те, живеейки сред езичници далеч от Йерусалим, не спазват стриктно всички разпоредби на закона. Те проповядват за необходимостта от обрязване и се опитват да го наложат и на галатяните, за да се покажат пред неповярвалите в Христа юдеи колко са добродетелни. Така те искали да се предпазят от осъждането, че приемайки Христовата проповед са се отрекли от Моисеевия закон и са изоставили преданията на отците си.
  Втората причина, според св. апостол, за поведението на юдеите-християни, е желанието им да имат по-голяма сигурност и да не бъдат гонени заради Христос. В римския свят юдейската религия е призната и търпяна и осигурява сигурност и защитеност, докато християните са преследвани не само от юдеите, но и от римската идолопоклонническа власт.
  И като трета причина за опита им да наложат обрязването и на християните от езически произход, апостолът вижда в гордостта на юдействащите християни, които са подведени от пустославието си и искат да се нарекат учители на галатяните.
Ст. 14. „…а мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света.”
На хвалбата на юдействащите, Павел противопоставя хвалбата с Кръста Христов.
  Какво точно представлява похвалáта на Кръста? На този въпрос отговаря св. Йоан Златоуст: „Христос заради мен прие вид на раб и пострада така, пострада за мене – рабът, врагът, неблагодарният. Но ме обикна толкова, че предаде Себе Си и то на кръстна смърт.”
  Следователно, хвалбата с Кръста е нашата хвалба с Христовата любов, с вечното общение на любовта между Бога и човека, което Той ни откри и което утвърди чрез кръстната Си смърт.
  На Господния Кръст се опират всички наши надежди и от него извират всичките ни радости. Кръстът е тайнството на вярата и силата на Църквата. За християнина не съществува друга по-сигурна и несъмнена опора на похвалá и утешение от Христовия Кръст.
  Поради силата на Кръста, подчертава апостолът, светът за него е разпнат, както и самият той е разпнат за света. Какво точно означава „свят”? „Свят тук ще рече – отговаря Зигавин – светските и житейски неща, богатството, властта, славата и тем подобните, които мнозина считат за светли и достойни за завиждане.” За великия апостол всичко това – чрез силата на Кръста – е мъртво и сякаш не съществува. За него светът е загубил блясъка и славата си, и не може да го плени.
  Мъртвостта, за която говори св. Павел, има двоен характер: и светът е мъртъв за апостола, и апостолът е мъртъв за света. Той е отхвърлил, както другаде споменава, всяко светско желание (Тит. 2:12). Стои над „духа на тоя свят” (1 Кор. 2:12), тъй като много добре знае, че „е преходен образът на тоя свят” (1 Кор. 7:31). Безразличен е към прелестите и към заплахите му.
Ст. 15. „Защото в Христа Иисуса нито обрязването има някаква сила, нито необрязването, а новата твар.”
  „Нова твар” е възраждането на човеците, което Христос принесе с всичките си спасителни последствия в настоящия и в бъдещия живот. „Нова твар се нарича – казва св. Йоан Златоуст – нашият живот според Христа. Първо се отнася за това, което вече е приключило. Тоест, душата ни, която беше овехтяла поради греховете, чрез кръщението изцяло се обнови като да беше създадена наново. Второ, отнася се за нещата, които ще стават вбъдеще, тоест, че небето, земята и цялото творение, заедно с нашите тела, ще бъдат удостоени с дара на нетлението.”
Ст. 16. „На ония, които постъпват по това правило, нека бъде мир и милост - тям и на Израиля Божий.”
  „Правило”, означава учението, което апостолът по-рано излага пред галатяните. Това учение той нарича така, „защото е право и ясно, и в него няма нито недостатък, нито нещо излишно”, както отбелязва един древен тълкувател.
  Онези човеци, които вярно следват „правилото” на евангелското учение, получават Божията „милост” и „мир”. Милостта, чрез която получаваме освобождаване от греховете ни и мирът, който ни съединява с Бога и с хората.
Ст. 17. „Прочее, никой да ми не досажда, защото аз нося на тялото си раните на Господа Иисуса.”
  Акцентът на тази последна препоръка, която св. апостол отправя към галатяните, е строг и предупреждаващ. Намерението на апостола е не да ги укори, а да им вдъхне доверие в личността си като Господен апостол, както и почит към Евангелието, което проповядвал. Оставя ги да разберат, че няма нужда да се връща и да им показва като доказателство за апостолското си достойнство и за истинността на учението си „раните на Господа Иисуса”, тоест знаците от раните и язвите по тялото си, които понесъл заради Христос и Евангелието Му.
Ст. 18. „Благодатта на Господа нашего Иисуса Христа да бъде с вашия дух, братя. Амин.”
  Какво по-велико има за християнина от това да се придружава от Божията благодат или по-скоро благодатта да обитава вътре в него. Нетварната благодат ни подкрепя по пътя на християнския живот и ни утешава в житейските изпитания.
***
  Без Кръста няма нито Църква, нито християнство. Следователно, без кръст не съществува и християнски живот. Св. Йоан Златоуст отбелязва: „Такъв трябва да бъде християнинът. Тези слова винаги да бъдат в устата му: чрез Кръста „за мене светът е разпнат, и аз за света”. Нищо по-блажено няма от тази смърт. Тя е смисълът на християнския живот.” Амин.
Митрополит на Нова Смирна (Неа Смирни) Симеон
(със съкращения)
Публикувано в „Православен глас“, бр. 56, 2017г.

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр. 55

Св. прпмчца Анастасия Римлянка

Неделно апостолско послание:
„Братя, като узнахме, че човек се оправдава не чрез дела по закона, а само чрез вяра в Иисуса Христа, и ние повярвахме в Христа Иисуса, за да се оправдаем чрез вярата в Христа, а не чрез дела по закона; защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя плът. Ако пък, залягайки да се оправдаем в Христа, и сами се оказахме грешници, нима Христос е служител на греха? Съвсем не! Защото, ако отново градя, що съм разрушил, сам себе си правя престъпник: чрез закона умрях за закона, та да живея за Бога. Разпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега в плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене.” (Гал. 2:16-20)
  Връзката между спазването на закона и спасението в Христа е един от основополагащите моменти от учението на св. апостол Павел, което той излага в посланието си до галатяните. Поводът за това не е бил теоретичния интерес на апостола, а положението, което възникнало в много новоосновани християнски общини, заради християните от юдейски произход. Те, ведно с Евангелието, продължавали да изпълняват и различните разпоредби на закона. Заедно с християнското кръщение, което приемали, те едновременно приемали и юдейското обрязване.
  Трябва да уточним, че когато св. ап. Павел използва понятието „закон”, не разбира Моисеевите десет заповеди – едно основополагащо законодателство, за което и Христос казвал, че не е дошъл да наруши, а да изпълни (Мат. 3:17). Св. ап. Павел има предвид едно множество от външни разпоредби, като: жертвоприношенията, външните очищения и най-вече обрязването, в които християните „от евреите” – въпреки вярата си в Христос – продължавали да пребивават, спазвайки ги и да смятат изпълнението им като необходимо за спасението.
  На този възглед, апостол Павел противопоставя кръстната жертва на Христос, Който принесъл Себе Си – Един за всички, – за изкуплението и за спасението на света, и отхвърлил значението на тези наредби. Нашето спасение не се основава вече на спазването на стария закон, който бе даден за определено време – до идването на Христос – и с цел да подготви хората: „законът беше за нас възпитател в Христа” (Гал. 3:24), а се основава на вярата ни в Иисус Христос. На тази огромна тема е посветен и днешният откъс.
  Ст. 16. „Братя, като узнахме, че човек се оправдава не чрез дела по закона, а само чрез вяра в Иисуса Христа, и ние повярвахме в Христа Иисуса, за да се оправдаем чрез вярата в Христа, а не чрез дела по закона; защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя плът.”
  Непоколебимо убеждение на св. апостол, което произтича от личния му опит в Христа, е, че човекът не може да се оправдае чрез изпълнение на наредбите на Моисеевия закон. На езика на апостола на езичниците, глаголът „оправдавам се” има едно особено значение: отнася се за връзката на човека с Бога и определя колкото състоянието на човека, толкова и отношението на Бога към това състояние. Постигането на състоянието, което Бог очаква от човека и поведението, което последният подобава да има спрямо Бога, съставляват оправданието на човека пред Бога.
  До това състояние – на оправдание – човекът на Ветхия Завет не можел да достигне, не по вина на закона, а заради собственото му безсилие да го изпълнява с точност. И заблудата на юдейското законничество била в това, че то вярвало, че човек може да достигне до оправдание със собствените си сили и че състоянието, което го доближава до Бога – и което Бог очаква от нас – е негово индивидуално постижение.
  Онова, което не било в състояние да даде изпълнението на закона – „делата по закона”, както казва апостолът, – него християнинът го постига с вяра в Христос. Вярата в Иисус Христос означава, че човек действително припознава в Негово Лице Този, Който Отец е проводил. Означава, че приема думите Му, че рискува всичко заради Царството Му, че е готов да загуби всичко, за да спечели Христос; да пожертва собствената си праведност „в закона”, за да получи праведност (оправдание) „чрез вяра в Христа, сиреч праведност от Бога чрез вяра; за да познае Него, и силата на възкресението Му, и участието в страданията Му, като се уподобява на Него в смъртта Му” (Фил. 3:9-10).
  Със своята собствена праведност и със собствената си добродетел, ние, човеците, не можем да се спасим. Ако можехме с делата по закона да се оправдаем пред Бога и да се спасим, тогава защо да идва и да се разпъва Иисус Христос? Ако нашата добродетелност беше достатъчна, за да ни направи праведни пред Бога и да ни спаси, тогава благодатта и истината, които „чрез Иисуса Христа произлезнаха” (Йоан 1:17), щяха да бъдат излишни.
  Ст. 17. „Ако пък, залягайки да се оправдаем в Христа, и сами се оказахме грешници, нима Христос е служител на греха? Съвсем не!”
  За да докаже правотата на учението си, апостолът прибягва до доказателство „от собствен опит”, което св. Йоан Златоуст коментира със следните думи: „Ако заради Христа оставим закона – и от това изоставяне не получим оправдание – като причина за осъждането ни ще смятаме Христос, заради Когото оставяме закона и прибягваме към Него.” Следователно, причината за този грях, в който паднали онези от юдеите, които изоставили закона, е самият Христос. Такова едно заключение обаче – „Христос е служител на греха” – очевидно е абсурдно и богохулно, и затова Павел не се занимава да го опровергава, а му е достатъчно да го отхвърли с един обичаен израз: „Да не бъде”, който използва и другаде и чрез който отхвърля богохулните и абсурдни умозаключения.
  Ст. 18. „Защото, ако отново градя, що съм разрушил, сам себе си правя престъпник.”
  „Разрушил съм” се отнася до отменянето на закона от страна на християните от юдейски произход; „изоставиха закона, за да се затекат към Христа”, отбелязва Икумений. Християните от юдейски произход вече произлизали от Христос, отменили на практика цялата валидност на всички външни наредби на закона, поставили оправданието си върху нова основа – вярата в Христос и изкупителното Му дело.
  С думата „градя”, апостолът подчертава отново опита на християните от юдеите да спазват наредбите на Моисеевия закон, нещо, което показва, че лошо са направили в началото, когато заради Христос са изоставили закона. „С това, че отново съм послушен на закона, доказвам, че бях негов нарушител, когато за пръв път го изоставих и повярвах в Христа”, тълкува Икумений.
  Ст. 19. „Чрез закона умрях за закона, та да живея за Бога. Разпнах се с Христа…”
  Доказвайки, че нито Христос е служител на греха, нито самият Павел е нарушител на закона, апостолът завършва своето боговдъхновено поучение, откривайки вече в настоящия и в следващия стих своя разтърсващ вътрешен опит от единението и общението си с Христос.
  Павловата смърт за закона става накрая повод за живот. Апостолът ни уверява, че умрял за закона, за да оживее заради Бога; за да живее за вярата в общение с Бога и да стане участник в животворящата благодат на Неговия Син. Чрез кръщението участва в Кръста и смъртта на Христос (вж. Рим. 6:3-8; 7:4-5; Кол. 2:12; 3:3-4) и възкръсва заедно с Него в един нов и истински живот.
  Ст. 20. „…и вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега в плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене.”
  Тълкувайки своя личен опит, апостолът определя заедно с това и християнския начин на живот, който представлява общение със Сина Божий. Павел се разпънал, но живее. Разпънал се и умрял ветхият човек (Рим. 6:6), но живее новият. Умрял за света и за закона, но живее в общение с Бога и Христа. Умъртвил е греха, за да може вътре в него благодатта да животвори. Живее, но вече не той живее: „и вече не аз живея”. Християнският начин на съществуване преодолява естествения („в плът”) живот. Преодолява и всяко „уповаване на плътта” (Фил. 3:4). Християнският начин на съществуване е кръст и смърт (Гал. 6:14), които обаче ни водят до вечния живот, съединяват ни с Христос – Победителя на смъртта и Пълнотата на живота. Разбира се, и християнинът продължава да живее „в плът”, да се подчинява на закона на смъртта и да се влияе от враждебното въздействие на греха. Обаче неговият земен живот е вече живот на общение с Възкръсналия и прославен Христос, живот, който се преобразява от нетварната благодат на Светия Дух. Как се постига това? С вяра, отговаря апостолът, към Сина Божий, Който ни възлюби и предаде Себе Си заради нас. Съдържателната вяра, която включва в себе си послушанието към Божията воля и изпълняването на живоносните Му заповеди, има за свой плод победата на Христос вътре в нас.
***   Всички ние, всички човеци, чувстваме дълбоко вътре в себе си една неутолима жажда, едно желание за живот. То разкрива, че човекът е създаден от Бога за да живее вечно и че смъртта била едно привнесено отвън събитие вътре в творението, плод на греха, следствие от отстъплението на човека от живия и истинен Бог (Рим. 5:12, 17; 1 Кор. 15:21).
  Възможността да живеем вечно в общение с нашия Бог и Отец, от което общение се лишихме заради греха, Иисус Христос ни дарува наново. Кръстът и Възкресението на Господа победиха смъртта и страданието и откриха за човека пътя на вечния живот. Същността на този живот, както ни казва Павел в откъса, който разгледахме, е единение на човека с Христа. Да обитава Христос в сърцето на християнина: „не аз живея, а Христос живее в мене”.
  Чрез кръщението ние ставаме участници на този живот, който представлява едно безкрайно тайнство – „Христовата тайна” (Кол. 1:27; 4:3). Умираме заедно с Христос и възкръсваме заедно с Него, за да участваме в Неговия живот. Грехът вътре в нас умира и започва да живее благодатта. Макар да продължаваме да живеем „в плът”, т.е. биологично, ние вече не сме същите и не живеем сами. Живеем под преобразяващото въздействие на благодатта. Вътре в нас обитава и живее самият Христос.
  Трябва отново да придобием „ум Христов” (1 Кор. 2:16). Да мислим и да разсъждаваме като Христос (Фил. 2:5). Да действаме и да постъпваме, както действал и постъпвал Той. „Живейте в любов”, ни казва апостолът, „както и Христос” (Еф. 5:2). Център на живота ни, наше духовно огледало да бъде Богочовешкият живот на нашия Господ: „Подражавайте Богу” (Еф. 5:1).
  Друго нещо, което доказва, че Христос живее вътре в нас, е подчинението на нашата воля пред Неговата воля. Ние сме ученици на Иисус Христос. Ако искаме следователно да бъдем истински Негови ученици, длъжни сме да съгласуваме волята си с Господнята воля. Да достигнем до познание на волята Му (Кол. 1:9; Рим. 12:2) и едновременно да напредваме в изпълнението й, в което най-вече се състои и християнският живот (Евр. 13:21).
  Ако, съгласно със св. Игнатий Богоносец, „Иисус е животът на верните” и смъртта е „живот без Христос”, тогава не можем без единение с Христа да търсим истинския живот. И, когато това стане, ще можем и ние с нашия опит да се присъединим към разтърсващото апостолско свидетелство: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене.”
Митрополит на Нова Смирна (Неа Смирни) Симеон
(със съкращения)
Публикувано в „Православен глас“, бр. 55, 2017г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр. 54

Св. равноап. Аверкий, еп. Йераполски чудотворец

Неделно апостолско послание:
„Братя, известявам ви, че Евангелието, което аз благовестих, не е човешко, защото и аз нито го приех, нито го научих от човек, а чрез откровение Иисус Христово. Слушали сте за някогашното мое поведение в иудейството, че аз прекомерно гонех Божията църква и я разорявах, и преуспявах в иудейството повече от мнозина мои връстници в рода ми, понеже бях голям ревнител за отеческите ми предания. А когато Бог, Който ме избра от утробата на майка ми и ме призва чрез благодатта Си, благоволи да открие в мене Своя Син, за да благовестя за Него между езичниците, – аз веднага се не съветвах с плът и кръв, нито възлязох в Иерусалим при ония, които преди мене бяха апостоли, но отидох в Арабия, и пак се върнах в Дамаск. Отпосле, подир три години, възлязох в Иерусалим да се видя с Петра, и преседях у него петнайсет дена. Другиго от апостолите не видях, освен Иакова, брата Господен.” (Гал. 1:11-19)
  Сред многото църкви, които апостол Павел основал в Мала Азия, била и Галатийската църква. Галатия се нарича областта, която се простирала в Централна Мала Азия и обхващала градовете Анкира, Песинус и Тавион.
  За пръв път апостол Павел посещава тази страна през своето второ благовестническо пътуване (Деян. 16:6). Болест принудила апостола да остане за кратко време в Галатия, гдето станал известен сред жителите й със своя ентусиазъм и те го приели с почит и уважение (Гал. 4:13-14).
  Поводът, който накрал апостола да изпрати своето послание до християните от Галатия били юдействащите лъжеучители, които след отпътуването на Павел се промъкнали в новооснованите църкви и с това, което учели, предизвиквали смутове и съблазни сред верните. Те вярвали, че за спасението в Христа е необходимо и изпълняването на разните обредни изисквания на Моисеевия закон, и най-вече на обрязването. Те изисквали от християните, които имали езически произход, точно да спазват тези указания на Моисеевия закон. За да успеят в стремежите си, те се опитвали чрез клевети и коварства да разколебаят апостолския авторитет на св. ап. Павел, разпространявайки, че той не бил в съгласие с дванайсетте апостоли , тъй като не е виждал Господа, нито е бил Негов ученик и че своето благовестие и мисия сред езичниците, той е възприел от другите апостоли.
  За да опровергае тези заблуди на юдействащите християни, – които, както става ясно, били повлияли на много от християните в Галатия – и за да защити своя апостолски авторитет, св. ап. Павел им пише писмо от Ефес, където се намирал по това време. В днешното апостолско четиво, Павел защитава Божествения произход, както на Евангелието, което проповядвал, така и на апостолството, което възприел като „апостол на езичниците” (Рим. 11:13).
  Ст. 11-12. „Братя, известявам ви, че Евангелието, което аз благовестих, не е човешко, защото и аз нито го приех, нито го научих от човек, а чрез откровение Иисус Христово.”
  Обвинението на юдействащите било, че Павел – без да е бил очевидец и да е чул със собствените си уши, без да е бил ученик на Господа – проповядва едно евангелие, което той е получил от човеци. Точно затова и той иска да покаже напълно ясно, че неговото благовестие няма човешко вдъхновение и произход; че той не го е получил и не го е научил от човеци, но чрез откровението на Иисус Христос. Макар и да не е бил непосредствен Христов ученик, Павел бил призован от Него за делото на проповедта и чрез чудесно откровение тайнствено бил приведен до познание на Евангелието.
  Ст. 13-14. „Слушали сте за някогашното мое поведание в иудейството, че аз прекомерно гонех Божията църква и я разорявах, и преуспявах в иудейството повече от мнозина мои връстници в рода ми, понеже бях голям ревнител за отеческите ми предания.”
  За да придаде по-голяма сила на този призив, Павел се принудил да припомни на галатяните някои черти от личния си живот и най-вече за чудесното си обръщане. Тези обстоятелства не били непознати за галатяните, напротив, те ги знаели. Припомняйки за тях, Павел искал да им им разкаже за мощната намеса на Бога в неговия живот, която коренно го променила и от фанатичен юдеин с дълбоко възпитание и познание на Моисеевия закон, враг и гонител на Евангелието и на Църквата – се превърнал в горещ проповедник на християнството и неуморен труженик на Църквата.
  Ст. 15. „Бог, Който ме избра от утробата на майка ми и ме призва чрез благодатта Си…”
  В значимите събития на живота си, апостолът на езичниците, се стреми да разкрие Божието благоволение. Нищо в света не се случва случайно и следователно нищо не може да се обясни само по естествен и човешки начин. Апостол Павел несломимо вярва, че Бог го е призвал от утробата на майка му – „Бог го е избрал… според предзнанието Си, като достоен”, казва Икумений – и го е призовал чрез благодатта Си. Изборът бил първото дело на Божието благоволение; призоваването, което станало по пътя към Дамаск, е второто дело на Божието благоволение спрямо Павел.
  Ст. 16. „…благоволи да открие в мене Своя Син, за да благовестя за Него между езичниците, – аз веднага се не съветвах с плът и кръв.”
  Изборът и призоваването на ап. Павел получават завършек чрез откровението на Сина Божий, което се осъществило вътре в него. Апостолът отричал Иисус Христос като Син Божий. И точно Синът Божий Му се открил. Това откровение се случило дълбоко в битието на апостола – „в мене” – както сам той определя. Познанието за Бога не може да бъде нещо външно и условно, но е един разтърсващ опит на живото явяване на Христа в дълбините на сърцето; чувство на благодат, която просветлява и обновява сърцето.
  Св. ап. Павел определя и целта на откровението, което Бог му дарувал – тя била проповед на радостната вест, че и езичниците могат да се спасят в Христос. Характерни са Господните думи за мисията на Павел, отправени към Анания: „той Ми е избран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Израилеви” (Деян. 9:15). И към Павел: „Иди! Аз ще те пратя далеко – при езичниците” (Деян. 22:21).
  С това се подчертава, че призоваването на Павел за апостолското дело и за проповедта му, не е продукт на човешко напътствие, но се случва под чудесното Божие ръководство.
  Ст. 17. „…нито възлязох в Иерусалим при ония, които преди мене бяха апостоли, но отидох в Арабия, и пак се върнах в Дамаск.”
  Тук св. ап. Павел изяснява напълно мисълта си, защитавайки така самостоятелността сред другите апостоли на своето апостолство и на проповедта си. Тоест, че не е прибягвал до човешки съвети и, че дори не е ходил и до Йерусалим, за да общува с другите апостоли, които били призвани по-напред от него в апостолското звание. Чрез този акцент, св. ап. Павел се стреми да убеди обвинителите си в неговото равенство спрямо другите апостоли и в това, че не е приел от тях Евангелието, което проповядвал.
  След призоваването си, Павел тръгнал за Арабия. Тук под „Арабия” трябва да разбираме областта около Дамаск, а не Арабия, както се определя географски днес. Цел на пътуването му не е била само да се съсредоточи в себе си, но и да преподаде Евангелието „на неудостоените досега с Богопознание”, както казва един древен тълкувател.
  Ст. 18. „Отпосле, подир три години, възлязох в Иерусалим да се видя с Петра, и преседях у него петнайсет дена.”
  Павел отново се завърнал в Дамаск. Три години по-късно – навярно три години след обръщането му в Христа (макар да не го пояснява) – той се възкачил в Йерусалим, за да се запознае с ап. Петър. „Равен по чин с него – казва св. Йоан Златоуст – той се възкачва до най-големия и най-стария (от апостолите), не за да научи нещо от него, нито за да бъде поправен от него в нещо, а само заради това: за да го види и за да го почете с явяването си.”
  Ст. 19. „Другиго от апостолите не видях, освен Иакова, брата Господен.”
  Последното сведение, което ни дава апостолът за срещата си в Йерусалим със св. ап. Яков, брат Божий, ще трябва да се съпостави с ясната цел, която си поставя – да убеди галатяните, че нито времето, което прекарал, нито апостолите, които срещнал, били предопределили апостолското му призвание.
  Цели двайсет века са изтекли оттогава. Времето, което изминало ясно доказало, че „Евангелието, което той благовести, не е човешко”. Това е едното, вечното Евангелие на Христа. То няма човешки произход и вдъхновение, но има Божествен произход и Божествено вдъхновение. Не е откритие и изобретение на човешки ум, не е търсене, мъдруване и откритие на човека, но откровение на Самия Бог към човека. Това е Евангелието, което получихме, в което стоим и чрез което се спасяваме (1 Кор. 15:1). Извор на вяра и правило на живот за християните, то става път на живота и Евангелие на вечното спасение. Амин.
  Митрополит на Нова Смирна (Неа Смирни) Симеон
(със съкращения)
Публикувано в „Православен глас“, бр. 54, 2017г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр. 53

Преп. Евтимий Нови; св. Лукиан, презв. Антиохийски

Неделно апостолско послание:
  „Чедо Тите, верни са тия думи; и аз желая да потвърдяваш това, та, които са повярвали в Бога, да залягат да бъдат прилежни към добри дела: това е добро и полезно за човеците. А от глупави разисквания и родословия, препирни и разпри върху закона отбягвай, защото са безполезни и празни. Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж, знаейки, че такъв човек се е извратил и греши, като сам осъжда себе си. Кога изпратя при тебе Артема или Тихика, побързай да дойдеш при мене в Никопол, защото реших там да презимувам. Зина законника и Аполоса погрижи се да изпроводиш тъй, че от нищо да нямат нужда. Нека и нашите се приучват да залягат към добри дела за необходимите потреби, та да не бъдат безплодни. Поздравяват те всички, които са с мене. Поздрави ония, които ни обичат по вяра. Благодатта да бъде с всички вас. Амин.” (Тит. 3:8-15)
  Св. апостол Тит бил християнин, който произхождал от езичниците. Той се отличавал като един от най-преданите сътрудници на св. ап. Павел. Съгласно с църковното предание, живял и умрял като изповедник в Гортина (Критска) на 94-годишна възраст.Посланието до Тит, което се числи към групата на трите пастирски послания, съдържа три глави. Основаната му част, освен предисловие (1:1-4) и епилог (3:12-15), се дели на две части. В първата (1:5-16) св. ап. Павел дава напътствия на Тит да се погрижи за назначаване на добри работници на Благовестието. Във втората част (2:1-3, 11) напътствията, които дава се отнасят за проповедта и за поведението на ученика му пред различните групи вярващи. Тази част включва определени съвети, които имат връзка с личното поведение на Тит (3:8-11) и с епилога (заключението) на посланието (3:12-15).
  Ст. 8. „Чедо Тите, верни са тия думи; и аз желая да потвърдяваш това, та, които са повярвали в Бога, да залягат да бъдат прилежни към добри дела: това е добро и полезно за човеците.”
  Стихове 4-7, които предхождат настоящия апостолски откъс, биха могли да се характеризират като едно кратко изложение (резюме) на цялото Евангелие. Те обобщават тайнството на Божественото домостроителство. С израза „верни са думите”, светият апостол съобщава точно това, което е поместил в тези стихове (4-7). Той иска от своя верен ученик и сътрудник Тит да възприеме тия думи с доверие и да говори за тях с увереност, прибягвайки до обективната достоверност на Евангелието и на собственото му лично свидетелство.
  В Църквата всичко стъпва и се основава на достоверността на Божието слово, тъй като то е истинно, неизменно и непреложно; то е слово на живота и на спасението. И тъй като само вярата не е достатъчна за нашето спасение, „повярвалите в Бога” имат дълг „да бъдат прилежни към добри дела”. Не просто да вършат добри дела, но да бъдат прилежни (да ги поставят на първо място) в тях. С глагола залягам (грижа се) и прилежен съм апостолът поставя акцент върху необходимостта от добри дела и върху водещата роля, която те трябва да заемат в живота на християните.
  Ст. 9. „А от глупави разисквания и родословия, препирни и разпри върху закона отбягвай, защото са безполезни и празни.”
  Св. ап. Павел съветва Тит какво е длъжен да избягва. Това са глупавите (безумни) разисквания за различните родословни списъци, които юдеите обичали да съставят. Тези разисквания предизвикват по-нататък „препирни и разпри върху закона”, т.е. остри разисквания, търкания и накрая конфликти сред избраните върху значението или валидността на различните разпоредби на Моисеевия зкон (вж. Тит. 1:4; 1Тим. 1:7-9; 4:3).
  От всичко това Тит бил длъжен да страни, защото са неща безполезни и суетни.
  Ст. 10. „Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж.”
  Понятието „еретик”, което срещаме само веднъж в Свещеното Писание, в църковното предание получило специално значение. Приписва се на онзи, който не мисли в „единство, в единомислие” (Рим. 12:16; 15:5; 2 Кор. 13:11; Фил. 2:2; 3:16; 4:2) с Църквата, но следва и учи на различно учение (Рим. 16:17).
  Дълг на Тит, както и на всеки църковен пастир, е да посъветва еретика един и два пъти. Това е първият етап при срещата с еретика. Съветването не е просто подбуждане, но е едно по-широко възпитателно усилие – дело на отеческа любов и пастирска грижа, – които целят еретикът да осъзнае своята заблуда, да се покае и да се обърне в правилната вяра. Ако съветването не постигне резултат и съветваният еретик отново продължава да упорства в злославието си, тогава няма друго решение, освен отлъчването му.
  „Страненето”, което значи не просто отстраняване, но и прекъсване на всякакво общение, съставлява втория и последен етап на противодействие към еретиците след първия – съветването. Чрез „страненето” от еретика църковният пастир се опитва да предпази вярващите от ереста и да опази чист завета на вярата (1 Тим. 6:20; 2Тим. 1:14). Тази пастирска мярка, която Църквата приема, много пъти се оказва полезна и за самите еретици, тъй като отсичането им от църковно общение дава възможност да ги предизвика да се завърнат и да се поправят.
  Ст. 11. „знаейки, че такъв човек се е извратил и греши, като сам осъжда себе си.”
  Отстраняването на еретика, – който въпреки съветването, – не иска да се откаже от заблудата си и да се завърне в здравото учение на Църквата, в последна сметка е задължително дело за Тит, както и за всеки църковен пастир. Защо? Защото това положение на еретика показва, „че такъв човек се е извратил”, което значи, съгласно със Зигабен, „се е отклонил, напълно повредил и неизлечимо боледува.” Заблудата, когато човек пребивава в нея, развращава ума му. Ереста е болест на душата и непокаяният еретик е неизцерен болник; той е член на Църквата, който се е откъснал от органичното единство на църковното Тяло.
  За това състояние лично отговорен е самият той. Той „сам осъжда себе си” и вследствие на това няма оправдание. Той не е осъден от Църквата самоволно, но веднъж отхвърлил увещанието на пастирите й, той осъдил себе си и бил откъснат от църковно общение. Както отбелязва св. Йоан Златоуст: „Не може да се твърди, че никой не му е казал нищо, че никой не го е посъветвал. Когато след увещанието той упорства, тогава се превръща в такъв, който сам себе си осъжда.” Самоосъжда се с отказа си да послуша учението и вярата на Църквата.
  Ст. 12. „Кога изпратя при тебе Артема или Тихика, побързай да дойдеш при мене в Никопол, защото реших там да презимувам.”
  Тази част – от настоящия стих до края на посланието (ст. 12-15), – в която св. ап. Павел дава различни напътствия на Тит, съставлява епилога на посланието.
  Първото, което поръчва апостолът е Тит да побърза да го посрещне в Никопол, където решил да презимува. Вероятно това е Никопол в Епир. Този град, заради местоположението си, улеснявал апостола в мисионерската му обиколка из целия Илирик и в пътуването му към Рим.
  Тит трябвало да тръгне за Никопол, когато Артем и Тихик, които щели да го заместят в апостолското му дело, стигнели в Крит.
  Ст. 14. „Нека и нашите се приучват да залягат към добри дела за необходимите потреби, та да не бъдат безплодни.”
  „Нашите” – това сигурно са онези, които имали същата вяра като Павел и Тит. Както тълкува Зигабен Павел отправя тия думи към „вярващите в Крит ”, които по този начин разграничава от „непокорните” (1:10), тези, които следвали учещите „на онова, що не трябва” (1:11) и „еретиците” (3:10).
  Вярващите от Крит трябвало да проявяват прилежание (да първенствуват) в добри дела, „та да не бъдат безплодни”. Добрите дела съставляват плододаването на вярата; те са излъчване на истинския християнски живот. Без добри дела християните приличат на безплодни дървета. Този израз ни припомня аналогичните думи на Господа: „По плодовете им ще ги познаете” (Мат. 7:16).
  Ст. 15. „Поздравяват те всички, които са с мене. Поздрави ония, които ни обичат по вяра. Благодатта да бъде с всички вас. Амин.”   Поздравленията и благословението са най-честият начин, по който св. ап. Павел завършва посланията си. „Всички, които са с мене” – това сигурно са сътрудниците на апостола, които се намирали близо до него по време на писането на посланието. Павел не ги именува, както прави в други послания (вж. Рим. 16:21-23; 2 Тим. 4:21). Може би, защото Тит знаел кои били близо до апостола по онова време, или защото щял да научи за това от приносителите на посланието.
*** „Които са повярвали в Бога, да залягат да бъдат прилежни към добри дела…”
  Този съвет заключава в себе си най-съществения принцип на християнския живот – необходимостта от добри дела. Значението, което апостолът отдава на този принцип, го кара да го повтори и по-надолу.
  В християнския живот не е достатъчна само вярата. Необходим неин спътник са делата, чрез които вярата се превръща в действително свидетелство на любовта, в конкретно дело, което доказва топлотата и жизнеността й. Пътят на спасението, както ни учи Господ, преминава неизбежно през изпълняването на Божията воля: „Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен.” (Мат. 7:21).
  Със сигурност вярата има първостепенно значение. И тя ни отваря пътя на спасението. Обаче тя не може да бъде едно теоретично положение, едно хладно допускане на някакви абстрактни истини или начала, но тя е живо свидетелство, което ще даваме с живота и с делата си. Вяра без живот и без дела е недъгава и лицемерна. „Вярата без дела е мъртва” (Иак. 2:20), подчертава Яков, брат Божий. Същото нещо казва и Павел, използвайки образа на дървото. Каквото значение имат плодовете за дървото, същото значение имат за християнина добрите дела. Християни без дела, които са вдъхновени от вярата в Христос, са безплодни, както дървета, които не дават плодове.
  Делата, които са плодът на вярата и доказателство за истинността на живота в Христа, апостолът характеризира като „добри и полезни за човеците”. „Добри” означава „многожелани от Бога”, според един древен тълкувател. Твърде приятно Богу е, когато Той ни вижда да действаме с любов, да се подкрепяме с братско чувство, да служим на другите в Христово име с дух на себежертва. Когато казваме, че вярваме в Него, Той ни зове: „Покажи ми вярата си от делата си.” (Иак. 2:18). И когато заявяваме, че Го обичаме, Той изтъква, че Божията любов не може да съществува, ако не се съединява с любовта към ближните, към събратята ни (1 Йоан 4:20).

Митрополит на Нова Смирна (Неа Смирни) Симеон
(със съкращения)
Публикувано в „Православен глас“, бр. 53, 2017г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр. 52

Преп. Пелагия; св. прпмчк Игнатий Старозагорски

Литургийно свето евангелие
  В онова време Иисус отиваше в града, наречен Наин; и с Него вървяха мнозина от учениците Му и много народ. А когато се приближи до градските врата, ето, изнасяха мъртвец, едничък син на майка си, а тя беше вдовица; и много народ вървеше с нея от града. Като я видя Господ, смили се над нея и рече й: не плачи. И като се приближи, допря се до носилото; носачите се спряха, и Той рече: момко, тебе думам, стани! Мъртвецът, като се подигна, седна и почна да говори; и Иисус го предаде на майка му. И страх обвзе всички, и славеха Бога и казваха: велик пророк се издигна между нас, и Бог посети Своя народ. (Лук. 7:11-16)
Не плачи, а вярвай във възкресението
  Приближавайки се до малкия град Наин, Христос заедно със спътниците Си, се озовал пред една неочаквана и вълнуваща гледка. Срещнал едно шествие, което придружавало нещастна вдовица и нейното единствено, скъпо дете. Първото шествие следвало Господаря на живота и на смъртта, а второто – нещастната вдовица.
  Покойникът, както изглежда, бил млад човек, който преждевременно починал и така потвърдил псаломските думи: „Дните на човека са като трева; като полски цвят – тъй цъфти той: понесе се над него вятърът, и няма го, и мястото му вече го не познава” (Пс. 102:15-16).
  Погребалното шествие вървяло и състрадавало на опечалената майка, която бидейки вдовица, била лишена от опората на мъжа си, а сега вече оплаквала и единородния си син. Колко тежки и многообразни са страданията на измъчените човеци в този свят! Долина от сълзи, болка и стенания!
  Когато видял нещастната майка да плаче безутешно, човеколюбивият наш Господ проявил състрадание към нея. „Макар и тълпата да я съжалявала, но и Той – Изворът на милостта, твърде много я съжалил”, отбелязва църковният тълкувател Евтимий Зигабен. Нашият Господ и Бог я съжалил, защото Той е Господар на живота, Който побеждава страданието и смъртта.
  Всички особености, които изброихме: единороден син, жена-вдовица, голяма тълпа, която съчувствала – всички те, ни позволяват да разберем кое развълнувало така дълбоко сърцето на Господ Иисус Христос. Виждаме колко любящ и състрадаващ е Той към страдащите. В настоящия случай никаква молба и прошение не Го принуждавали да реагира. Спонтанно обаче, Той бил подтикнат от милостта и благостта Си, доближил се до силно опечалената и многострадална майка, и я утешил.
Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век
  Всемилостивият и благ Иисус Христос състрадава и милва вдовиците, сираците, измъчените и изоставените, и знае добре за мъките и притесненията им. Става ясно, че Спасителят не можел да стои безучастно пред мълчаливата молба, която угнетеното погребално шествие отправяло към Него. Насърчението Му към майката: „Не плачи!”, разкрива, че Богочовекът бил дълбоко уверен в това, което щяло след малко да последва.
  Все едно ´ казал: „Не плачи, защото след малко детето ти отново ще оживее”. Тези думи – „Не плачи!”, били предназначени специално за този случай. Но те имат и по-обща валидност за всички онези опечалени и дълбоко натъжени човеци, които стоят пред гробовете на техните любими близки. И това е така, защото като вярващи християни, съгласно Символа на вярата, ние очакваме „възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век”. Следователно, нашите починали ще възкръснат в слава, не бива да тъгуваме за тях, като човеци „нямащи надежда” (вж. 1 Сол. 4:13).
  Разбира се, тъгата по тях не е грях. Прекалената тъга граничи с греха. И тъгата става прекалена, когато започне буквално да ни парализира и ни прави неспособни да изпълняваме дълга на нашата мисия, довежда ни до маловерие и ропот или до неверие в Божия Промисъл.
  Когато Бог повика при Себе Си някой наш приятел или детето ни, бащата, съпруга, брата и т.н., не можем да се радваме, но трябва със сълзи на очи да преклоним глави пред Божията воля и решението на Божия Промисъл, убеждавайки себе си с Божествената светлина на вярата, че това, което сърцето ни с толкова мъка е посрещнало, това – по неведомата Божия воля – е трябвало да стане.
Смъртта на праведника
  Ще приведем един случай от подвижническата книга „Отечник”, която показва духовната гледна точка и това как вярващият християнин, православният монах и подвижник, посрещат смъртта.
  Вълнуващо е, когато четем за блажената кончина на светите души, които подобно на светещи звезди преминали от тленния свят, за да оставят в него своята светлина и стремително да полетят след това в безкрая на вечността.
  Когато голямо число подвижници от планината на свети Антоний Велики научили, че авва Сисой бил в края на дните си, се събрали при колибата му, за да получат благословението му. Почитта им към него нямала предел. Наричали го – и то много справедливо – „диамантът на пустинята”. Целят му дълъг живот бил една борба за святост и сега в смъртта му тази святост греела в цялата си пълнота.
  За почтеното му лице бил характерен един израз на спокойна радост. Щом почувствал присъствието на подвижниците около себе си, на братята му, на споспешниците му в „добрия подвиг”, до чийто завършек този победител сега се доближавал, устните му бавно се раздвижили и той поискал нещо да каже. Те, старци и млади, почитани отци и новоначални послушници, всички те – просълзени от дълбокото вълнение, се спрели с благоговение пред това тайнство. Пълно мълчание царяло наоколо. Очаквали да чуят последните думи на един велик светец, да ги запазят като заветна светиня. Но той се бил възнесъл, не виждал друго, освен небесата.
— Идва, отци мои – чули го да шепне.
Тръпки преминали по слабите тела на подвижниците.
  В един миг с душевните си очи те видели великия лик на „учителя на монашеството”, на преподобния Антоний, да протяга благословената си ръка, за да доближи до себе си най-добрия от учениците си, този, който повтори и най-малките подробности на чудния му живот.
— Ето, мястото на апостолите и пророците!
  Умиращото му лице греело с небесна светлина, докато шептял тези думи. Устните му отново бавно се помръднали, авва Сисой говорел и беседвал със същества, които само той виждал.
— С кого разговаряш, отче? – попитали го най-старите подвижници.
— Светите ангели искат да ме вземат и ги моля да ме оставят още да живея, за да се покая – изрекъл той и две сълзи се търкулнали от затворените му клепки.
— Нямаш нужда вече от покаяние, блажени Сисое. Ти се каеше през целия си живот – отвърнали му отците, удивлявайки се на смирението му.
— Не зная, братя мои, дори начало още да съм поставил на покаянието си.
  Щом казал това, лицето му изведнъж блеснало, сякаш в него се виждало самото слънце. Обкръжаващите го останали неподвижни – едновременно от удивление и от страх.
— Господ мой и Бог мой! Слава на Тебе!
  Това били последните му думи. С тях душата му полетяла на небесата. Видял ли е свети Сисой Иисус, Когото почитал от дълбочината на сърцето си? Никой не би могъл да каже, но всички били уверени в това. Чудната светлина, която видели на лицето му, отвъдният покой, който царял в смирената килия, прекрасното благоухание – всичко свидетелствало за посещението на Небесния Цар при Неговия избран приятел.
  Посланието на днешната неделя е следното: Не плачи безутешно и като да нямаш твърда християнска надежда, но вярвай непоколебимо във възкресението на мъртвите и във вечния живот в Царството небесно, вътре в светлото присъствие на Троичния Бог, на Пресветата Богородица на Небесния Цар, на светите ангели и архангели, на всички светии и небесни жители, на праведните и на спасените с Божията благодат.
Да бъде!

Китирски митрополит Серафим
Публикувано в „Православен глас“, бр. 52, 2017г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр. 51

„Обичам” означава „жертвам се”
Покров на Пресвета Богородица; св. ап. Анания; преп. Роман Сладкопевец; преп. Йоан Кукузел

Литургийно свето евангелие
  Рече Господ: както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях. И ако обичате ония, които вас обичат, каква вам награда? Защото и грешниците обичат ония, които тях обичат. И ако правите добро на ония, които и вам правят добро, каква вам награда? Защото и грешниците правят същото. И ако давате заем на ония, от които се надявате да го получите назад, каква вам награда? Защото и грешниците дават заем на грешници, за да получат същото. Но вие обичайте враговете си, и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите. И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден. (Лук. 6:31-36)
„Обичам” означава „жертвам се”
  За да стане някой вярващ човек поданик на царството Божие, за да получи награда и за да се нарече „син на Всевишния”, е необходимо да изпълни най-първата и велика заповед за любовта, за която става дума в днешното свето евангелие. Може би думите на евангелския текст ни се струват тежки и непостижими. Може би не се съгласуват със съвременния дух на живота, който изисква от човека да бъде гъвкав и дипломатичен. Може би също така вътрешното ни „аз” да противодейства инстинктивно на тази заповед. Въпреки всичко, това са думи на нашия Господ Иисус Христос, които ни показват пътя на освещението и на богоуподобяването. Онзи, който не обича истински Бога и човека, не може да се спаси, та дори да стане скелет от пости и страдания, дори да познае цялото богословие, дори да пострада мъченически и да бъде в голямо утеснение, дори да достигне с вярата си до чудотворство. Както свети апостол Павел подчертава в „Химна на любовта”: „по-голяма от тях е любовта” (1 Кор. 13:18).
Идолопоклонство с християнска външност
  Макар и любовта да е всемирен постулат, при осъществяването ѝ се появява непреодолимата пречка на човешкия егоизъм. Хората не са предразположени да живеят, нито да предават себе си в неволята на ближните. С удоволствие проявяват любовта си до този момент, в който не се засегне личният им интерес. От мига, в който почувстват, че с поведението си рискуват своя личен интерес, изоставят усилието си или дори заменят проявената любов с неумолима омраза и злост. Няма да бъде преувеличено, ако някой ни определи като идолопоклонници с християнска външност. Вече 2000 години проповедта за любовта всекидневно звучи в християнски свят, а ние не преставаме да следваме заповедта на Моисеевия закон: „око за око и зъб за зъб”. Днес, когато се изричат толкова много думи за любов, човечеството страда от нейната липса. И още: когато някой я срещне, не намира истинска любов, а среща чувствена, емоционална, егоистична, лицемерна любов.
Любовта е жертва
  Искаме любов, но започваме да строим без основите. Непоклатимата и здрава основа на любовта е жертвата. „Обичам” означава „жертвам се”, „понасям”, „смирявам се”. Умирам, за да живееш. Мълча, за да говориш. Любовта означава: доближавам се до един болен от заразна болест и не се страхувам. Навестявам един затворник, без страх от това, че ще бъда злословен от другите. Давам назаем на този, който няма, за да ми го върне. Правя добро на този, който ме клевети. Хваля този, който ме осъжда. Моля се за врага си. Не гледам на неправдите, които е извършил спрямо мен ближният ми. Прощавам на врага си. Правя това, което искам и другите да правят на мен.
  Пример за нас, по непроходимия и стръмен път на любовта, е „разпънатата любов” на Иисус Христос, Който пожертва Себе Си за нашето спасение и понесе Кръст и смърт за нашето възкресение и живот. „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели” (Йоан 15:13).
Живот без любов е ходене в мрака
  Любовта трябва да бъде характерен признак за всеки съзнателен християнин. Тя е светлината, която осветява живота на християнина. Тя е светлината, която облагодатява живота ни. Живот без любов е ходене в мрака и в смъртта. „Който не обича брата си, пребъдва в смърт” (1 Йоан 3:14). Животът в любовта е живот в Бога, защото „Бог е любов” (1 Йоан 4:16).
  Не можем да кажем, че обичаме Бога и същевременно да мразим човека до нас. Според апостола на любовта, светия евангелист Йоан, „Който каже: „любя Бога”, а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?” (1 Йоан 4:20). Двата вида любов – към Бога и към човека – са в неразривно единство помежду си по такъв начин, че когато отслабва единият, отслабва и другият. Щом изчезне едната любов, изчезва и другата. И когато едната нараства, нараства и другата. Онзи, който истински обича Бога, обича и човека. Удивителна е любовта на светиите! Те изразявали своята любов към Бога като любов към човека, защото вярвали, че човекът е „Божий образ”.
Човекът на любовта
  Показателен е случаят, за който се разказва в древната книга „Отечник”. Някога един старец-подвижник нарамил кошниците, които през цялата година плетял и тръгнал за Александрия, за да ги продаде и да събере средства за житейските си нужди. Докато слизал от планината, в един дол срещнал да лежи прокажен човек, увит в дрипавите си дрехи, срещнал един жив мъртвец. Погрижил се за раните му, обърнал му внимание, почистил го и му дал да яде. Щом се съвзел, прокаженият помолил подвижника да го вземе със себе си в града. Без да се уплаши от проказата, светият старец го положил на рамото си и го занесъл до града. „Къде искаш да те оставя”, попитал аскетът. „Където отидеш ти”, отвърнал прокаженият. Така старецът се спрял заедно с прокажения на ъгъла на един оживен път, за да продава там ръкоделията си. Когато продал първата кошница, прокаженият му рекъл: „Гладен съм”. С парите от продадената кошница, старецът купил храна и го нахранил. Щом продал втората кошница, прокаженият пак рекъл на аскета: „Студено ми е”. С парите от втората кошница, старецът купил дреха и го облякъл. Щом продал и останалите кошници, прокаженият пак казал на аскета: „Сега искам да ме заведеш в банята, да ме измиеш и да се погрижиш за мен”. Светият старец дал всичките си пари и се погрижил с голяма любов за прокажения. И щом го оправил, почистил, измил, нахранил, погрижил се за него и бил готов да се разделят и да се върне в отшелническата си килия без пари и без храна, старецът се обърнал, за да се здрависат. В този момент видът на прокажения се изменил, лицето му станало като на ангел и казал: „Бъди благословен, човече на любовта”. И прокаженият, който всъщност бил ангел, изчезнал.
Който дарява любов, служи на Самия Бог.
Който дарява любов, живее с Бога.
Който дарява любов, става приятел на Бога.
Божията заповед
  Само ако имаме любов, ние ще проявяваме своята християнска същност в поведението си. Нека обичаме истински, както ни обича Христос. Нека не се грижим за себе си. За нас се грижи Христос. Да се намираме винаги близо до човешката болка, присъствието ни в нещастието и в любовта на ближния да бъдат непрекъснати.
  Където има страдание, изпитание, бедност, безнадеждност, загуба, печал, нека се опитаме чрез немощта си, чрез думите на любов и чрез молитвите си да донесем надежда и радост. Нека да отворим сърцата си към всички. Без оглед на религия, националност, етнос, социална класа, политика и идеология. Нека не забравяме Христовата заповед: „Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих” (Йоан 15:12).
  Любовта, както учеше и живееше Христос, и всички богоуподобени светии на Църквата, е сила, която ни съединява с Бога и с другите човеци. Тя е Божествена светлина, която свети в мрака на планетата и на греха.
  Днес, когато се измъчваме вътре в егоцентричната буря на тревогата и страха, единствената ни надежда е Бог, Който обитава само в сърцата на тези, които обичат (1 Йоан 4:12). Амин.

Фтиотидски митрополит Николай
Публикувано в „Православен глас“, бр. 51, 2017г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр. 50

Св. първомъченица и равноапостолна Тéкла. Преп. Коприй

Литургийно свето евангелие
  В онова време Иисус, като стоеше при Генисаретското езеро, видя два кораба, които стояха край езерото; а рибарите, излезли от тях, плавеха мрежите. Като влезе в един от корабите, който беше на Симона, помоли го да отплува малко от брега и, като седна, от кораба поучаваше народа. А когато престана да говори, рече Симону: отплувай към дълбокото, и хвърлете мрежите си за ловитба. Симон Му отговори и рече: Наставниче, цяла нощ се мъчихме, и нищо не уловихме; но по Твоята дума ще хвърля мрежата. Това като сториха, те уловиха голямо множество риба, та и мрежата им се раздираше. И кимнаха на другарите, които се намираха на друг кораб, да им дойдат на помощ; и дойдоха, и тъй напълниха двата кораба, че щяха да потънат. Като видя това, Симон Петър падна пред коленете Иисусови и рече: иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек. Защото ужас обвзе него и всички, които бяха с него, от тая ловитба на риби, хванати от тях, тъй също и Иакова и Иоана, синове Зеведееви, които бяха другари на Симона. И рече Иисус на Симона: не бой се; отсега ще ловиш човеци. И като изтеглиха корабите на брега, оставиха всичко и тръгнаха след Него.(Лук. 5:1 – 11)
  Веднъж, в момент на несполука, Иисус Христос заварил някои от бъдещите свети апостоли край брега на Генисаретското езеро. Той се качил на един от корабите, изрекъл от него Божествено слово към натрупалия се на брега народ и подир всичко това заповядал на Симона да отплува към дълбокото и да хвърлят мрежите си за ловитба. Симон Му отговорил: „Наставниче, цяла нощ се мъчихме, и нищо не уловихме; но по Твоята дума ще хвърля мрежата” (Лук. 5:5). Това като сторили, апостолите уловили – за своя почуда – голямо множество риба.
  В тая малка евангелска случка е описан целият наш живот. Не сме ли и ние като апостолите – ловци на щастие? Не се ли мъчим и ние в морето на житейските грижи да хванем богат улов? Каква е нашата ловитба? Какво сме успели да придобием ние до сега? Постигнали ли сме си целта? Доволни ли сме от живота си? Запълнено ли е сърцето ни с трайно щастие?
  Обикновено хората се делят на бедни и богати. Едните биват наричани злочести, а другите – щастливци. Но да чуем от устата на едните и другите, дали има разлика между тях? Дали едните наистина са достигнали своето щастие, докато другите напразно го гонят? Кажете вие, бедняци, завареници на съдбата-мащеха, какво е вашето положение в живота? Доволни ли сте? Има ли щастие в сърцето ви?
  „Ах, как да бъдем доволни, – отговарят бедняците. Ние цял живот се борим за късче хляб и често и него не смогваме да си осигурим. Как да кажем, че сме щастливи, когато и ние, подобно на светите апостоли, цяла нощ се мъчихме и нищо не уловихме? Ние работим чуждо. И да уловим нещичко, на другиго го даваме. Ние не разполагаме с големи капитали. Затуй, и кога спечелим нещо, то е малко и едва запълва нуждите в живота ни. Ние сме наистина злочести. Блазе на богаташите! Те всичко имат. Хамбарите им са пълни. Кесиите им са отежнели от злато. Удоволствията на живота са за тях. Те могат да имат всичко, каквото пожелаят. Те, те са щастливците. Не при нас търсете щастието. Нашият живот изтече в бедност. Силите ни ни напуснаха. Лицата ни повяхнаха в грижи. И ето, изправена е пред нас оскъдната старост. Как да сме доволни, като „цяла нощ се мъчихме и нищо не уловихме” (Лук. 5:5)”.
  Но да попитаме богатите, у тях ли е щастието! Кажете вие, галеници на съдбата, доволни ли сте от вашата участ?
  Ох, тюхкат се едни богаташи, ние хвърлихме толкова големи капитали в търговията си, и всички те пропаднаха!
  Трети са нещастни поради това, че червеят на грижите, който сами са пуснали в сърцата си, постоянно ги яде и не им дава мира: „Утре трябва да ида в банката, да изтегля толкова и толкова пари и да купя оная къща, която ми предлагат… Нивата, в която хвърлих толкова средства, излезе неплодородна… Местата в еди-кое си село се обезценили. Защо вместо тях не купих други имоти? Какво да правя, за да проваля моя конкурент?...” И пр., и пр. Разни грижи и излишни тревоги гризат бедното сърце и не му дават мира, грижи като на оня евангелски безумен богаташ, който се блъскал с мисли: „Какво да правя? Няма де да събера плодовете си?” (Лук. 12:17).
  Колко богаташи пък се оплакват от разни болести и облажават последните бедняци, които имат здраве. Въобще, сериозно, дълбоко и проникновено погледнато, и у богатите не е щастието. Цял живот тичат подир богатствата, славата, почестите, мимолетните удоволствия и наслади, пълнят с тях чувствата си, но сърцата им все пак остават празни, незадоволени, пусти. Те чувстват, че нищо от големите им богатства, не е могло да запази сърцата им. И, попитате ли ги в откровен разговор, доволни ли са, ще ви кажат: „Цяла нощ се мъчихме и нищо не уловихме” (Лук. 5:5). „Наистина, придобихме много богатства, живяхме в пресищане, угаждахме си във всичко, но всичко това е било временен, мимолетен сън. Животът ни беше като една безумна, разгулна нощ, през която се опитахме да уловим щастието за плътта си, но в това лудо тичане по скоропреходните миражи, изпуснахме щастието – вечното щастие на безсмъртните си души. Богатствата, които придобихме, ни послужиха за грях. Силите, които имахме, изразходихме за зло. Здравето, което ни бе дадено, посветихме в служба на порока. Сега умираме, и никое от земните ни предимства, които будеха завист у другите, няма да ни последва. Само злините, които натрупахме в живота си, ще дойдат, уви, с нас, за да ни обвиняват на Страшния Божи съд, пред който отиваме да се явим. Какъв жалък и пропилян е нашият живот! Той беше безумна и мрачна нощ, в която много се трудихме, но нищо не уловихме, нищо, което да ползва безсмъртните ни души!”
  Ето, картината на нашия живот – и бедни, и богати се оплакват: „Цяла нощ се мъчихме, и нищо не уловихме” (Лук. 5:5). Всеки е недоволен. Всеки е нещастен ловец на призрачно щастие. Но тогава какво да кажем? Дали въобще човекът не може никога да постигне истинското щастие, което с такава непреодолима мощ го мами към себе си? Не! Човекът е създаден за вечно блаженство. Копнежите на сърцето му доказват това, а и Словото Божие го потвърждава. Туй, че много безумци пропиляват живота си по призрачни радости, не доказва, че няма в света истинско щастие. То сáмо издава, че целта е била погрешна и пътят – неверен. Тогава да видим, коя е истинската цел и кой е верният път?
  Когато св. апостол Симон Петър се оплака на Спасителя от безуспешната нощна ловитба, Иисус Христос му заповяда да отплува към дълбокото и там да хвърли мрежата. Симон не се възпротиви, а вярвайки в Христовата сила, смирено каза: „По Твоята дума ще хвърля мрежата” (Лук. 5:5). О, велики слова, които могат да отворят очите ни и да ни посочат истинската цел и верния път! „По Твоята дума”, т.е. по Твоята заповед. „Аз досега ловях, казва Симон, но не в Твоето име. Аз досега се трудех, но не по Твоя закон. И затуй всичко бе напразно. Но сега ще почна да се трудя „по Твоята дума”, т.е. следвайки Твоите свети заповеди. Кажи, Господи, де да хвърля мрежата, и аз ще сторя това. Ти знаеш, де е богатият улов. Ти знаеш, де е моето щастие! Затуй ще Те слушам и следвам. Ако кажеш: „Хвърли тука!”, ще хвърля, и знам, че много риба ще уловя. Ако кажеш: „Остави всичко и върви след Мене!”, ще оставя и кораба, и рибите, и ще Те последвам, защото знам, че Ти ме водиш към благополучна ловитба, че Ти ме приближаваш към моето вечно и истинско щастие. Ако ми кажеш: „Всичко, що имаш, продай и раздай на сиромаси” (Лук. 18:22), и това, без колебание, ще направя, защото знам, че върша ли Твоята свята воля, Ти ще ме доведеш до безкрайно по-голямо богатство в Царството небесно. Кажи, и „по Твоята дума” всичко ще сторя, стига само с това да бъда по-близо до Тебе, защото Ти си крайната цел на всеки човешки живот и Ти сочиш верния път за достигане на истинското щастие…”
  Братя и сестри, истинското щастие е само у Бога. От нас не се искат необикновени подвизи. Не е нужно ние да оставим обикновените си житейски занятия. Ние пак можем да си „ловим риба”. Но нека вече хвърляме мрежите „по Христовата дума”, т.е. нека вече всички земни дела вършим съгласно Божия закон с оглед да постигнем онова вечно и трайно щастие, което Бог е обещал на всички Свои послушни чада. Амин.
Архимандрит Серафим (Алексиев)

Публикувано в „Православен глас“, бр. 50, 2017г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр. 49

Св. мчци София, Вяра, Надежда и Любов. Св. мчца Теодотия

Литургийно свето евангелие
  Рече Господ: който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси. Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си? Защото, който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели. И рече им: истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила. (Марк 8:34 – 9:1)
  Никой не зове към свободната човешка воля така, както Христос нашият Спасител. Никой, както Него, не желае доброволно, драговолно, свободно да Го следваме: „Който иска,… нека Ме последва…” (Марк 8:34).
  И чудно! Макар Христос да ни зове към това, което е противно на нашата ежедневна воля, към това, което е противно на нашите непосредствени преживявания и желания, човеци от всички векове и народи свободно и вдъхновено Го следват.
  Христос ни зове да завоюваме съкровищата на добродетелите, а ние с всички сили се стремим към тленните и скоропреходни съкровища, към богатствата на греховните ни ламтежи. Христос ни зове към безкористна и саможертвена любов, а ние чувстваме в сърцата си груб, безмилостен егоизъм и нерядко изпитваме желание да унижим и да унищожим нашия ближен. Христос ни зове към радостите на духа, а ние изгаряме от непреодолимо влечение към радостите, към удоволствията и страстите на плътта.
  И въпреки тази противоположност, въпреки това коренно различие в призива на Христос, от една страна, и нашата ежедневна воля, нашите непосредствени желания, от друга, въпреки това, Неговите свети апостоли оставиха своите домове, имот, оставиха всичко и тръгнаха след Христа. Богатите раздадоха, пожертваха богатствата си и Го последваха, последваха Него – най-големия бедняк и скитник на света. Първенците, славните човеци, се отрекоха от почестите и властта си и доброволно, свободно се „заробиха” в Христово име.
  Нещо повече, до такава степен Го обикнаха, повярваха Му и Го последваха, че и най-страшните мъки, и най-позорната смърт не успяха да отнемат свободата им, да ги лишат от доброволното им вдъхновено желание да изповядат вярата и любовта си в Христа. Напротив, чувстваха се неизказано честити и щастливи, че страдат и умират за Него.
  Какъв е смисълът на това чудо? То разкрива, че въпреки всички наши колебания между вярата и безверието, между доброто и злото, между заблудите и истината, само Едничкият Христос, напълно и съвършено утолява жаждата на човешката душа. Само Христос е изкупената и завоювана с най-тежки и многобройни жертви истина, която изгрява с мощта и животворността на „Светлина на света” (Йоан 8:12). Само Той, Спасителят Христос, с непоколебимото Си Божествено могъщество, казва: „Ако вие пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.” (Йоан 8:31-31). Това означава, че Иисус Христос е жадуваната, най-светлата и съвършена истина, Синът на Живия Бог, Самият Бог. Затова и когато Пилат Го пита: „Що е истина?“ (Йоан 18:38), Христос не отговаря с думи, а със живото Си присъствие, с това, че Самият Той, Личността Му, делата Му, цялостната Негова природа и прояви, е единствената Истина през вековете.
Братя и сестри,
  Ние по различни пътища достигаме до Христовата, до Божията истина, до пълното ни поглъщане от християнския светоглед. Едни чрез системно и усърдно възпитание в истините на Христовото евангелие, други чрез дълги и дълбоки безпристрастни научни изследвания, трети след тежки и мъчителни преживявания, четвърти, след като просто са били надвесени над бездната на отчаянието и неминуемата гибел. В края на краищата, достатъчно е душата ни да е изтерзана от всеизгарящата жажда за истината, всички ние достигаме, всички непреодолимо се устремяваме към най-живата вяра, към непоколебимото убеждение, че Христос е истина – истината, която се ражда от Твореца на вековете и вселената, от Самия Бог.
  Но до тази Божествената истина дохождаме само по пътя на свободата. Онзи, който, без принуда и насилие, непредубедено, без предразсъдъци, наистина свободно мисли, чувства и желае, той вдъхновено ще тръгне след Христос. Онзи, който от все сърце се стреми да се освободи от временните си настроения и страстни увлечения, който има истинско желание с мъжество и неустрашимост да се бори с духовните и плътски грехове, той всеотдайно ще последва Христос. На зова Му: „…който иска,… нека Ме последва” (Марк 8:34), той ще отговори с най-пламенно служение, със всепредано послушание, със саможертвено подчинение на Бога и на ближните.
  Но защо днес оставаме глухи за зова на Христа Спасителя: „Който иска,… нека Ме последва”? Защото самите ние сме си отнели свободата, защото самите ние сме се поробили на човешки учения, идеологии, мъдрувания, които са не толкова плод на жаждата за истина, колкото са плод на горделивия ни разум, на поквареното ни сърце, плод на най-грубото и хищно наше себелюбие.
  На какво се дължат днес, братя и сестри, личните ни изпитания и страдания, народностните ни и световни несъгласия, борби, войни, най-зверските взаимоунищожения? На това, че светът, и то, – за най-голямо огорчение, християнският свят, – робува на ненаситна алчност за материални блага. На това, че онези, които само се именуват християни, робуват на изгарящата ги страст за безмилостно подчинение на силния над по-слабия. И ако ние, т.нар. „големи” и „велики”, не се освободим от това робство, несъмнено отиваме към гибел, към катастрофа. Ако не се вслушваш в гласа на съвестта си, ако не си свободен да следваш желанието на сърцето си да търси истината, а вместо това робуваш на демона на гордостта, на демона на разрушението и отмъщението, това не е нищо друго, освен решението, безумното решение да погубиш самия себе си, да изтриеш себе си от лицето на земята и да заличиш името си от книгата на вечния живот.
  Затова нека да откликнем колкото драговолно, свободно, толкова горещо и вдъхновено на зова на Спасителя: „Който иска,… нека Ме последва” (Марк 8:34). Свободата, и то именно свободата, към която ни зове Господ Иисус Христос, ражда най-живата вяра и най-твърдото убеждение. Точно за тази свобода, стига искрено и жадно да се устремим към нея, ще ни направи издръжливи и силни и с радост ще понасяме всички жертви.
  Само когато заживеем в Христовата свобода, ще бъдем способни истински да се отречем от себе си, тоест ще се отречем от греха и злото в сърцата си, от злобното, завистливо и гордо наше себелюбие. Тогава нито за миг няма да се поколебаем да вземем кръста си и неуморно, с ревност по Бога, да го носим. Тогава в името на Христовото благовестие ще понесем всички изпитания и страдания и с горещо желание ще последваме Христос. Ще придобием най-живото съзнание, най-блаженото преживяване, най-безстрашната проповед, че Той – Разпнатият Христос – е Едничкият съвършен и всемогъщ наш Спасител, Освободител, Бог на истината и любовта. Амин.

Списание „Православен пастир“, год. XIX, кн. 2, октомври 1943 г.
(Публикува се с изменения)
Публикувано в „Православен глас“, бр. 49, 2017г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр. 48

За да бъде светът спасен чрез Него
Св. мчци Минодора, Митродора и Нимфодора

Литургийно свето евангелие
Литургийно свето евангелие:   Рече Господ: никой не е възлязъл на небето, освен слезлия от небето Син Човеческий, Който пребъдва на небето. И както Моисей издигна змията в пустинята, тъй трябва да се издигне Син Човеческий, та всякой, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен. Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен. Защото Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него. (Йоан 3:13-17)
  Чудно нещо! Всички ние, християните, на теория вярваме, че Бог е Отец и ни обича със съвършена любов. На практика обаче не чувстваме тази любов. Не я чувстваме, колкото трябва и нямаме сладкото усещане, което дава съзнанието, че Божията любов ни обгръща, че се намираме под Божията закрила. Противоречието идва от това, че повечето хора не живеят в тясна връзка с Бога. Резервирани са спрямо Него и живеят по навик едно „ритуално” християнство. Тези хора изпълняват по задължение някои християнски изисквания или живеят откъснато от Бога с едно чувство на страх. Представят си навъсения, а не нежния и любящ Божи поглед, насочен към тях.
  Точно заради това, в днешния евангелски откъс, Господ се опитва да убеди дошлия през нощта при Него юдейския началник Никодим, който бил удивен от чудесата, които Господ извършвал (Йоан 3:2), – опитал се да го убеди, че нашият Бог обича с любов, която никой не би могъл да си представи. Оттук станало явно едно чудо, едно знамение, което било несравнимо по-висше от онова, което досега Христос чудотворял. Едно чудо, което било единствено по рода си в историята на света. И това чудо е, че Бог – от любов към света – изпратил Единородния Си Син не за да погуби, а за да спаси човека. „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Йоан 3:16).
  Ако обърнем внимание на този факт, ако се задълбочим върху него, не може да не почувстваме Божията любов.
Бог обича света
  Господ Иисус Христос подчертава първо Божията любов към света. „Бог…обикна света” (Йоан 3:16). Но, когато казва „свят”, кой свят има предвид? Няма предвид природния свят, материалния свят, материалната вселена, неодушевения свят, нито пък света на нематериалните духове, т.е. ангелския свят. Има предвид човешкия свят. Тези разумни Божии творения, за които Той предопределил да наследят царството Му, нетлението и вечността. Има предвид греховния, паднал свят. Този свят, който биде отровен с отровата на греха на древната змия. Този безблагодатен свят, който – макар да се радваше на рая на Божията наслада, – предпочете да се вслуша в съвета на завистника и началника на злото – дявола и да се отвърне от Бога. Има предвид света, в който малобройният, неблагодарен, безблагодатен, упорит и неразкаян по сърцето си израилски народ, за който вървейки по земята течели мед и мляко, този същият народ роптаел против Бога и съгрешавал. Господ има предвид този свят, който поради поведението си бил достоен не за любов, а за гняв, проклятие и вечно осъждане.
  Да! Бог обикнал този грешен свят. И не просто обикнал света със състрадание и съчувствие, но и
Изпратил в света Своя Син
  Той изпратил на осъдените не многооките херувими или шестокрилатите серафими от великолепния трон на Величието Си, а изпратил Своя Син. И кой Син? – Единородния Си Син, Който е от същността Му, Възлюбения, в Когото е Неговото благоволение. Бог нямал нищо друго по-мило от Него. И многократно е провъзгласявал това: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение” (Мат. 7:5).
  Изпратил Го. И слязъл на земята Синът Му, Който бил винаги на небесата, заедно с Отец, бил на небесата също и в този момент, когато Същият Този Син беседвал като Човек с Никодим. Изпратил Го заради грешните човеци. Великият Божий Син, „чрез Когото (Отец) сътвори и вековете” (Евр. 1:2), станал Човек. Този Син ни открил: „Никой не е възлязъл на небето, освен слезлия от небето Син Човеческий, Който пребъдва на небето.” (Йоан 3:13).
  Щом Бог изпратил в света Такъв Син, представете си колко много обича света, обича, следователно, и нас, грешните.
  Но това, което никога не ще може да се вмести в ума ни, никога няма да можем достатъчно да разберем, никога, – тъй като океанът на Божествената любов е бездънен и неразгадаем, – е, че
Бог пожертвал Своя Син за света
  Бог изпратил Своя Единороден Син във грешния, виновен, разбунтуван и достоен за тежко наказание и за вечно осъждане свят. Но за какво Го изпратил? За да съди света, както и заслужава? За да го съди, както подобава според правдата? Не, не. „Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него” (Йоан 3:17). Изпратил Го е за да спаси света.
  Как ще спаси света? Само чрез пришествието Си? С Божественото Си учение ли? Или чрез многото и постоянни Свои чудеса? – Ще спаси грешния свят чрез кръстната Си жертва. „Както Моисей издигна змията в пустинята, тъй трябва да се издигне Син Човеческий, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Йоан 3:14-15).
  Било необходимо Бог да издигне на Кръста Своя Син. Ако Синът Божий не беше се разпънал, човекът нямаше да може да бъде спасен по никакъв друг начин. Бог направил, както Моисей, за да спаси съгрешилите израилтяни.
  Израилтяните, както вече казахме, съгрешили, докато вървели в пустинята към обетованата земя и тогава като наказание се появили неизброимо множество отровни змии, които ги хапели и те отровени умирали в ужасни мъки. Тогава Моисей направил една медна змия, подобна на живите змии. Издигнал я на едно дърво на видно място. Щом ухапаните от отровните змии израилтяни обърнели погледите си към медната змия, оставали живи (срв. Числ. 21:4-9).
  Това, което извършил Моисей е предобраз на това, което се случило на Голгота. На Кръста бил издигнат Синът Божи, Който станал подобен на човеците, които страдали от отровата на греха, без Той Самият да имал от отровата на греха, бидейки Сам безгрешен. Следователно, Той изпитал страшни мъки, за да се освободим ние от страданията. Бог предпочел да види едничкото Си Чедо под проклятието, за да освободи нас от проклятието. Приел да види Сина Си под знака на беззаконието, за да освободи нас от нашето беззаконие.
  Той се издигнал на Кръста, „та всякой, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен” (Йоан 3:15). Всеки, който се стреми към Него, който вярва в Него, ще се спаси. Кръвта Му ни се даде като благодатен откуп за нас. Смъртта Му стана особен живот за нас. Които вярват в Него и принадлежат Нему, няма да бъдат осъдени, а ще си осигурят вечно спасение, вечен живот.
  О, дълбочина и ширина, и богатство на Божията любов! Кой сега ще остане безчувствен? Кой ще остане безразличен и студен? Кой ще пренебрегне такава една любов? Напротив! Да се отзовем и ние на Божията любов! Защото никой не ни обича толкова много – нито майка, нито баща, нито дете, нито приятел, колкото Бог. И ние никого няма да обичаме, колкото Него. Да Го обикнем с цялата си душа и сърце. Любовта ни към Него, към Бога, да изпълва сърцето ни. Да го обикнем със всичките си сили. Умът ни да мисли и да изпитва наслада в Божията любов. Да Го обикнем „с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум” (Мат. 22:37). Амин.

Архимандрит Харалампий Василопулос
Публикувано в „Православен глас“, бр. 48, 2017г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр. 47

Христос - живият краеъгълен камък
Св. свщмчк Антим, еп. Никомидийски. Преп. Теоктист. Св. Фива дякониса. Св. мчца Василиса Никомидийска.
Св. Йоаникий II, патр. Сръбски

Литургийно свето евангелие
  Рече Господ тая притча: имаше един човек стопанин, който насади лозе, огради го с плет, изкопа в него лин, съгради кула и, като го предаде на лозари, отиде си. И когато наближи гроздобер, той изпрати слугите си при лозарите, да му приберат плодовете. А лозарите, като уловиха слугите му, едного набиха, другиго убиха, а трети с камъни пребиха. Пак изпрати други слуги, по-много от първите; и с тях сториха същото. Най-сетне изпрати при тях сина си, като каза: ще се засрамят от сина ми. Но лозарите, като видяха сина, казаха помежду си: този е наследникът; хайде да го убием и да присвоим наследството му. И, като го уловиха, изведоха вън от лозето и убиха. И тъй, като си дойде господарят на лозето, какво ще направи на тия лозари? Отговарят Му: злодейците ще погуби зле, а лозето ще даде на други лозари, които ще му дават овреме плодовете. Иисус им казва: нима не сте никога чели в Писанията: „камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла: това е от Господа, и е дивно в очите ни”? (Мат. 21:33-42)
Христос – въплътеното смирение
  Иисус е кротък, благ и смирен. От кротките Му очи се разлива благост. В гласа Му трепти обич към човеците. Целият Му живот е въплътено смирение. За Него се отнасят пророческите думи: „…няма да викне, нито да възвиси гласа Си, и няма да даде да Го чуят на улиците, пречупена тръст няма да строши, и тлеещ лен няма да угаси.” (Ис. 42:2-3; Мат. 12:17-21). На кротост, смирение и любов Той поучава народа със слово и с примера на Своя Божествен живот. Затова можеше да каже: „Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си.” (Мат. 11:29). Проповедта Му е тиха светлина, която успокоява сърцата като ведър ден. Но ето – същият глас, който гали сърцата с милувката на непознат мир, отведнъж се променя: той е пак тих, ала Иисусовата реч не е вече тиха светлина, а могъща светкавица, която раздира заоблаченото небе на човешките души. Кой би могъл, някога или сега, да не види блясъка и да не чуе тътена на Неговите слова, когато смело и непримиримо изобличава греха, заблудите и предразсъдъците на Своето съвремие, за да разкрие възвишените истини на новото учение?
  Иисус се изпълнил с милост и обич към народа и произнесъл изобличителна притча против народните първенци.
Притчата за злите лозари
  Един стопанин насадил лозе, оградил го с плет, изкопал лин (ров), съградил кула, па предал лозето на лозари и си отишъл. И когато наближил гроздобер, пратил слугите си при лозарите да му приберат плодовете. А лозарите искали да присвоят лозето, затова уловили слугите, едного набили, другиго убили, трети с камъни пребили. Пратил господарят други слуги, тоя път повече, ала лозарите и на тях сторили същото. Най-сетне той изпратил сина си. Вече самият наследник на лозето идва: лозарите ще се засрамят от сина. Но какво станало? „Но лозарите, като видяха сина, казаха помежду си: този е наследникът; хайде да го убием и да присвоим наследството му.” (Мат. 21:38). Уловили го и извън лозето го убили.
  Иисус не довършва притчата. Нека я довършат слушателите. Той ги пита: „И тъй, като си дойде господарят на лозето, какво ще направи на тия лозари?” (Мат. 21:40). Той сам не определя съдбата им, но слушателите отсъдили: „Злодейците ще погуби зле, а лозето ще даде на други лозари, които ще му дават όвреме плодовете.” (Мат. 21:41).   Право е, лозето ще им бъде взето, защото се оказаха лоши работници и строители на живота. Иисус завършва речта Си: „Нима не сте никога чели в Писанията: „камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла: това е от Господа, и е дивно в очите ни”?” (Мат. 21:42).
  Лозето е занемарено и не ражда плодове, каквито Бог очаква. Занемарено и безплодно е, понеже лозарите не го обработват според волята на Господаря. Ако бяха го обработвали според Неговата воля, то щеше да роди богати плодове на духовен живот. Ето за какво е дошъл Синът Божий: да възвести съвършената воля Божия и да обърне към нея лозари и лозе, та и трудът на първите да бъде плодоносен, и плодовете на лозето да бъдат добри. Ала лозарите немарят за Божията воля такава, каквато им я разкрива Синът Божий. Нали неведнъж възмутени Го питаха, с каква власт се намесва в духовния живот на тоя народ, който те пълновластно ръководят? Нали ги смущаваше и ожесточаваше успеха на Неговото благовестие сред народа? На лозето те гледаха като на свое. А Иисус идва с правáта на Син Божий и Наследник на лозето. Но те ще Го премахнат и лозето пак ще бъде тяхно. Иисус, обаче, им казва, че с това те само ще довършат делото на неправдата, без да успеят в своя замисъл: да премахнат Него – Иисус Христос. Защото Той е камъкът, Който зидарите сега отхвърлят, но тоя камък ще стане глава на ъгъла. Той ще стане краеъгълен камък на едно величествено строителство, а те ще отминат като негови зидари, които са искали да строят без истинския краеъгълен камък.
Господ Иисус Христос – краеъгълният камък на Църквата
  И наистина, Господ Иисус Христос стана краеъгълен камък на най-величествената сграда, каквато светът е виждал. Той основа Своята Църква, която бързо се разпростря по четирите краища на земята, а куполът ѝ бе самото небе. В нея влязоха нови хора. Те всички се вграждаха в големия строеж. Със страдания и кръв бе зидана тази сграда. Повярвалите се утвърждаваха върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисус Христос за краеъгълен камък (вж. Еф. 2:20). Сградата бе яка като непревземаема крепост. Не бе обикновена крепост, макар и здраво построена, за да устои на всяко вражеско нападение. Много здрави и прочути по своята непревземаемост крепости паднаха и само разпръснати остатъци свидетелстват за тяхното някогашно съществуване. Крепостта, обаче, която Иисус Христос въздигна бе наистина непревземаема, защото преди всичко бе едно невидимо царство на дух и съвест. Тя не беше само един общ строеж във видими очертания и исполински размери, но и един невидим строеж във всяка душа. Вярващите се вграждаха в стените на крепостта, а поотделно сами бяха крепости – Божии домове. Като живи камъни, те съграждаха от себе си духовни домове (1 Петр. 2:4), чиито краеъгълен камък бе Христос. Яви се един нов свят – на християнската съвест. Той бе отблясъкът на величествената сграда, която се издигна върху краеъгълния камък – Иисус Христос. И християнската съвест принадлежи на Църквата, защото тя няма своя собствена светлина, а от Църквата е запалена и свети. Силата на тази съвест на света зависи от далечината, до която достигат лъчите на вярата. По-слаба е онази християнска съвест, която е по-далеч от светлината на вярата.
  Краеъгълният камък на цялото това прекрасно строителство е Христос. А зидарите Го бяха отхвърлили. Той бе жив камък, но те се съблазниха и се препънаха, както е писано: „ето, полагам в Сион Камък на препъване и Камък на съблазън; и всеки, който вярва в Него, няма да се посрами.” (Рим. 9:33; Ис. 8:14). Иисус Христос наистина бе камък за препъване на мнозина. Още от самото начало на Неговата проповед едни от слушателите Му се препънаха и паднаха, а други повярваха и не се посрамиха. Препънаха се ония, които във видимото величие виждаха сила, а нямаха очи за превъзходната сила на невидимото, на духовното величие. Препънаха се всички, които не можеха в малките си сърца да вместят величието на новата проповед за нови отношения към Бога, към ближния, към света. В проповедта на Иисус Христос Бог е разкрит във величието на отеческата любов.
  И тия, които строят делото на собствената си вяра, трябва много да внимават, за да не би да се измамят и да строят не върху основата, която е Иисус Христос. Съблазните са твърде много и неусетно могат да отвлекат човешкото внимание върху друга основа. Това може да се случи дори при голямо усърдие и жажда за жива вяра, когато не се прецени правилно вечната сила на краеъгълния камък. Не се ли случва ревностни в делото на собствената си вяра хора да отпадат от Христовата Църква, поради съблазни във и извън Църквата?
Християнинът – жив член на Църквата
  Християнинът трябва да се вгражда в прекрасния строеж на Христовата Църква като жив камък. Той сам е храм Божий и като такъв е жива част от цялата Църква. Затова е казано: „Като пристъпвате към Него, живия камък, от човеците отхвърлен, но от Бога избран, драгоценен, и вие сами, като живи камъни, съграждайте от себе си духовен дом.” (1 Петр. 2:4). Християнинът трябва да съгради от себе си духовен дом, в който да живее Христос.
  Добро е онова строителство, което е здраво легнало върху положената основа – Иисус Христос и органически израства от нея. Затова е потребно не външно приемане на Христа, а вътрешно подчинение на Неговото Евангелие. Иначе ще се строи на пясък. При външно отношение към Христа, което не познава неизтощимия извор на всеопределящата вяра, човек ще мисли, че строи върху камък, а всъщност целият му градеж ще бъде върху пясък. За такива строители Христос казва: „А всеки, който слуша тия Мои думи и ги не изпълнява, ще заприлича на глупав човек, който си съгради къща на пясък; и заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове, и напряха на тая къща, и тя рухна, и срутването ѝ беше голямо.” (Мат. 7:26-27).
  А пратените да работят в Божието лозе да не забравят, че са само лозари, но не и господари на лозето. На гроздобер от тях ще се търси плода, който лозето е родило. Ако някой от тях пренебрегне правáта на Господаря и на Неговия Наследник и работи лозето сякаш е негов собственик, на гроздобер ще се окаже, че е обезплодил лозето и няма с какво да се яви пред Господаря. Няма ли скришом в сърцето си да Му стане враг?
  А ония, които са работили като верни лозари, όвреме ще дават плода на Своя Господар и ще Му бъдат приятели.
  И едните, и другите, пък и всички, които строят делото на вярата и на живота, трябва да помнят думите, които Христос рече, а вековете потвърдиха: „Камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла: това е от Господа, и е дивно в очите ни.” (Мат. 21:42). Амин.

Български патриарх Кирил
(със съкращения)
Публикувано в „Православен глас“, бр. 47, 2017г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр. 46

XII Неделя след Петдесетница. Преп. Пимен Велики, св. Фанурий
Литургийно свето евангелие
  В онова време един момък се доближи до Иисуса, като Му се кланяше и казваше: Учителю благий, какво добро да сторя, за да имам живот вечен? А Той му отговори: защо Ме наричаш благ? Никой не е благ, освен един Бог. Но ако искаш да влезеш в живот вечен, опази заповедите. Казва Му: кои? А Иисус рече: не убивай, не прелюбодействувай, не кради, не лъжесвидетелствувай; почитай баща си и майка си; обичай ближния си като себе си. Момъкът Му казва: всичко това съм опазил от младини; какво още ми не достига? Иисус му рече: ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене. Като чу момъкът тая дума, отиде си натъжен, защото имаше много имот. А Иисус рече на учениците Си: истина ви казвам, богат мъчно ще влезе в царството небесно; и още ви казвам: по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие. Като чуха това, учениците Му твърде много се чудеха и думаха: кой тогава може да се спаси? А Иисус, като погледна, рече им: за човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно. (Мат. 19:16-26)
Притчата за богатия момък
  В днешният евангелски откъс, обични братя и сестри, се описва срещата на един млад момък с нашия Господ Иисус Христос. Горейки от желание да влезе в царството небесно, този момък искал да научи какво трябва да прави, за да го наследи. „Учителю благий, какво да сторя, за да имам живот вечен?” (Мат. 19:16). Какво трябва да направя, за да наследя царството небесно? Господ му казал определени заповеди.
  Прави впечатление, че младежът от младини бил опазил всички заповеди. „Какво още ми не достига?” (Мат. 19:20), попитал той Господа, а Господ му отговорил: „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето” (Мат. 19:21). Момъкът навел глава и си заминал натъжен, добавя евангелистът, защото бил заможен и притежавал голямо богатство. А Спасителят отговорил: „Колко трудно нещо е да влезе богат човек в царството небесно, когато е предал сърцето си на богатството”.
  Трябва да отбележим нещо, което обикновено убягва от вниманието ни, когато изучаваме Свещеното Писание. Това е, че почтеният момък нито е крал, нито е лъжесвидетелствал, почитал е баща си и майка си, т.е. спазвал е основните Божии заповеди, което трудно можем да срещнем при съвременните младежи. Но всичко това не било достатъчно. За да може младият човек безпрепятствено да влезе в Царството Небесно, трябвало да се откъсне от земята. С други думи, Господ му казал: „Ако искаш да спечелиш небето, трябва да пожертваш земята”. Няма човеколюбие по принуда
  Не живеем ли и ние днес по същия начин? – желаем да имаме и земята, и небето. Неща, които не могат да бъдат съчетани. За да литне към небето, орелът трябва да се откъсне от земята. Ако го вържем и го приковем за нещо, няма да може да лети и ще стане част от земята. Достатъчно е само една страст да завладее човека, за да го привърже към земята и да го отчужди от небесното царство. Защо богатството на младежа било пречка? Защото, когато богатството стане господар на човека, той със сигурност губи небето.
  Доказателство и пример за това било поведението на Юда, който, макар да видял непостижимия пример на Господа и чудесата Му, видял дори как възкресил четиридневния Лазар, но при все това, тайно отишъл и се споразумял с книжниците и фарисеите: „Какво ще ми дадете, та да ви Го предам?”(Мат. 26:15).
  Нужно е да бъдем внимателни, тъй като, привързан към сребролюбието, момъкът изгубил небето, а можел да покаже човеколюбие, можел да прояви любов. Човеколюбието е аромат, който се разстила по пътя на човешкия живот и благоухае по неговия брод. Човеколюбието и милостинята са добродетели, които разкриват духовна дълбочина, човечност и нравственост. Няма човеколюбие по принуда. За да има ценност, човеколюбието не трябва да бъде показно. Когато човеколюбието е истинско, тогава то е израз на действителна любов, тогава има стойност и дава утеха, както на милостивия-човеколюбец, така и на бедния, който получава милостинята. Дава на милостивия една неизказана радост, понеже той предлага себе си на измъчения човек, не по задължение или необходимост, но с чувство на жизнерадост, сякаш служи на Самия Христос. Духовни и материални нужди
  Всеки човек притежава два вида потребности. Той произлиза от пръст и има телесна материя, следователно има материални нужди. Той обаче има и безсмъртна душа, тоест има и духовни нужди.
  Трябва да се притичаме на помощ на хората и да ги подпомагаме в техните материални нужди, защото бедни е имало, има и ще има. Следователно, този наш дълг е непрестанен. Нека не смятаме, че ако дадем на някой беден пет драхми сме проявили човеколюбие и нашата мисия вече е изпълнена. Днес е необходимо да търсим бедните хора, защото има и такива, които може би не изглеждат бедни, които не протягат ръка и ние трябва сами да ги намерим. Това са хора, сполетени от внезапно произшествие – пострадал мъжът, бащата на семейството, и не може вече да работи; майката не може да работи или има болни деца и т.н.
  Трябва да внимаваме за милосърдието си, обични братя и сестри, защото днес може и да се чувства някакъв комфорт, може хората да имат пенсии и заплати, обаче има съответно и скъпотия, има изоставени хора, има възрастни и страдащи хора, които очакват нашата любов.
  Да не забравяме, че критерият за влизането ни в царството небесно се състои в това доколко сме проявили духовно и материално човеколюбие. „Гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте… гол бях, и Ме облякохте… в тъмница бях, и Ме споходихте” (Мат. 25:35-36). Този израз на любовта към страдащия човек представлява билет за царството небесно. „Бог люби оногова, който доброволно дава”
  Съществуват и духовни нужди. Има човеци, които не са чували за Бога, не са чували истински за нашата Църква, за това какво означава Църква. Не са чували нищо за спасителното пришествие на Господа, за Разпятието и Възкресението Му. Има човеци, които са поставили себе си вън от Господнята лоза и не отдават никакво значение на Бога, нещо повече – оскърбяват Го. Има хора, които разчитат на сектите, на множеството атеистични и материалистични теории.
  Ние имаме свещения дълг да се доближим до тези човеци, да им помогнем, доколкото ние самите сме вкоренили вътре в себе си една автентична, истинска и истинна вяра. След като сме вкусили живата вода на вярата и на истината, пред нас стои свещеният дълг да бъдем до страдащия човек.
  Имаме свещен дълг да стоим до болния, както и да изглежда той, да стоим до телесно- и душевноболните. Да живеем с проблемите на другия с любов – не с любопитство и с презрение, но с любов и готовност за помощ. Тогава ще получим отплата от Бога.
  Днес човеколюбието няма красивото благоухание на любовта и на грижата. Превърнало се е в рутинна дейност, която вършим без истинска среща лице в лице, често пъти я вършим по необходимост или показно. Но Господ очаква винаги да Му помагаме. Как да Му помагаме? Доколкото сте напоили един „от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили” (Мат. 25:40). Това е все едно да сме го сторили на Самия Христос.
  Когато имаме мисълта, че помагайки всячески на един беден, помагаме на Самия Господ, тогава милосърдието ни ще бъде истинско – и като намерение, и като външно изражение.
  Бедният не е по-низш от нас. Не. Той стои много по-високо от нас, тъй като носи кръста на бедността. Той е на мястото на Христос и се нуждае от особен подход – за да му се предложи духовна и материална помощ. Ще трябва да предложим себе си като по-низши спрямо по-висшестоящ. Да му помогнем по един благороден начин, защото „Бог люби оногова, който доброволно дава” (2 Кор. 9:7). Не да му подхвърляме пет драхми, както хвърляме нещо на някое животно, но да му дадем преди всичко любовта си. Дори да не разполагаме с пари, можем да му предложим една блага дума, една утешителна дума, казана с истинска загриженост и християнска любов. Бог пази човека на любовта
  Имало някога трима конници, които препускали, устремени към някаква цел. По пътя срещнали един възрастен, немощен човек. Двама от конниците продължили безучастни, докато третият слязъл, погрижил се за стареца, качил го на коня си и продължил. Докато траело това, другите двама преминали двеста метра и, препускайки, стигнали до един мост. Без да знаят, че дъските му били изгнили, щом стъпили върху моста, той паднал, а двамата ездачи полетели надолу, заедно с конете си. Третият конник приближил и видял случилото се. Прославил Бога, че го е спасил. И той би паднал, заедно с другите. Извършвайки обаче това човеколюбиво дело, той бил предпазен от Бога.
  Обични братя и сестри, Бог закриля човека, който проявява истинска, искрена и чистосърдечна любов. Ние имаме ли такава любов?
Архимандрит Тома Пападопулос
(адаптиран превод от гръцки език)
Публикувано в „Православен глас“, бр. 46, 2017г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр. 45

Неделя след Успение Богородично. Св. прор. Самуил. Св. 37 мчци Пловдивски

Литургийно свето евангелие
  Рече Господ тая притча: царството небесно прилича на цар, който поиска да си разчисти сметката със слугите си. Когато почна той да разчистя сметката, доведоха при него едного, който му дължеше десет хиляди таланта; а понеже тоя нямаше с какво да заплати, господарят му заповяда да продадат него, и жена му, и децата му, и всичко, що имаше, и да заплати; тогава тоя слуга падна и, кланяйки му се, казва: господарю, имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя. А господарят на този слуга, като се смили, пусна го и му прости дълга. Слугата пък, като излезе, намери едного от другарите си, който му дължеше сто динария, и като го хвана, давеше го и му казваше: изплати ми, което ми дължиш; тогава другарят му падна пред нозете му, молеше го и думаше: имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя; но тоя не рачи, а отиде и го хвърли в тъмница, докле да изплати дълга. Другарите му, като видяха станалото, много се огорчиха и дойдоха, та разказаха на господаря си всичко, що се бе случило. Тогава господарят му го повика и казва: рабе лукави, аз ти простих целия оня дълг, защото ми се примоли; не трябваше ли и ти да се смилиш над другаря си, както и аз се смилих над тебе? И като се разгневи господарят му, предаде го на мъчители, докле да му изплати целия дълг. Тъй и Моят Отец Небесен ще стори с вас, ако всеки от вас не прости от сърце на брата си прегрешенията му. (Мат. 18:23-35)
Да простим, за да бъдем простени!
  Ние, човеците, постоянно грешим: грешим и пред Бога, грешим и помежду си. И най-страшното в края на краищата е не това, че грешим. Та нали ние сме хора с немощи? С нас не може и да бъде другояче, защото ние далеч не сме съвършени, каквито са станали след дълги и упорити борби светците. Най-страшното за нас е това, че ние, като грешим, не се каем за греховете си пред Бога, а и помежду си не си прощаваме, но сме злопаметни и не търсим примирие. Всеки наш нов грях увеличава нашите огромни дългове към Бога. Поради това и всички ние сме неизплатими длъжници Божии и подлежим на осъждане. За да ни посочи път на примирение с Бога, Иисус Христос ни дава правилото: простете, за да бъдете простени.
  Това златно правило Спасителят е представил нагледно в притчата за немилостивия слуга. Да я разгледаме. Тя рисува нас! В нея, като в огледало, ние ще можем да видим чернотите на нашия духовен образ. И дано възревнуваме тогава да ги умием!
  Един цар поискал да разчисти сметката си със своите слуги, на които бил поверил своите богатства. Довели едного, който му дължал огромната сума 10 хиляди таланта, сума, която един слуга никога сам не е бил в състояние да върне на господаря си. Затова господарят заповядал, съгласно със законите, да продадат в робство него, заедно с жена му и децата му. Нещастният слуга, като не знаел в уплахата си какво да прави, се помолил за отсрочка: „Господарю, имай търпение към мен и всичко ще ти изплатя.“ Бедният! Той обещал всичко да изплати, забравяйки, че това е невъзможно. А великодушният господар, виждайки добрата му воля и дълбокото му смирение, му простил целия дълг. Каква величествена гледка на истинско милосърдие е това!
  Дотук всичко е прекрасно. Човек е възхитен от височайшата милост на царя и неволно се радва за опростения длъжник. Но оттук нататък става нещо страшно и неочаквано. Тоя царски слуга, като излязъл от двореца, срещнал неочаквано на улицата едного от своите другари, който му дължал 100 динария – съвсем малка, дори нищожна сума. И, напълно забравил царската милост към себе си, той се показал крайно немилостив към своя слуга. Той поискал от длъжника си своето, но много по-строго, отколкото царят преди малко бил постъпил с него – хванал своя длъжник за гушата, започнал да го дави и да му казва: „Изплати ми, което ми дължиш.“ Той чул от длъжника си същите думи, които сам преди малко бил казал със смирен и съкрушен тон пред царя: „Имай търпение към мене и всичко ще ти изплатя.“ Но тия думи не го трогнали. Той забравил за своя огромен дълг, който царят му опростил, забравил и за своето допреди малко крайно бедствено положение, не се смилил над молбите на своя другар и го хвърлил в тъмница. Каква възмутителна жестокост! Сам бил простен, а сега не искал на други да прости! Сам молел за отсрочка на неизплатимия дълг, а сега не искал да отсрочи лесно изплатимото задължение.
  Човек неволно се възмущава отдън душа от тази черна неблагодарност, от това грубо жестокосърдечие. Царят, като узнал за всичко това, отдръпнал назад своето великодушно опрощаване на огромния дълг, повикал неблагодарния и жесток свой слуга при себе си и му казал: „Рабе лукави, аз ти простих целия оня дълг, защото ми се примоли; не трябваше ли и ти да се смилиш над другаря си, както и аз се смилих над тебе?“(Мат. 18:32-33). И като се разгневил, господарят му го предал на мъчители, докле му изплати целия дълг – целият неизплатим дълг. В заключение Спасителят казва: „Тъй и Моят Отец Небесен ще стори с вас, ако всеки от вас не прости от сърце на брата си прегрешенията му.“(Мат. 18:35).
  Братя и сестри! Тази силна притча рисува картината на нашия живот. Царят е Самият Бог. Той поверява нам Своите богатства и ще дойде ден, когато ще поиска да разчисти сметките Си с нас. Какви съкровища ни е поверил Той? – Безброй и неоценими! Той ни е дал живота, душата, тялото, разума, чувствата, волята. Той ни е поставил в тоя дивен свят и ни е определил за временно жилище земята, като е разпънал над главите ни синята шатра на безкрайното небе. Той ни праща слънцето, дал ни е въздуха, облаците и ведрината, и всичко в света – вода, растения, животни – е поставил в услуга на човека. Каква безкрайна благодарност дължим ние на Бога за Неговите щедри дарове и благодеяния към нас, непотребните Негови раби! Ние сме длъжни, неизплатимо длъжни на Бога и за живота, и за способностите си, които Той ни е дал, и за природните стихии, които Той за нас е създал, и за непрестанните Му грижи, и за благия Му промисъл, чрез които Той проявява най-бащински Своята любов към нас. И, ако ние само за тия естествени Божии дарове сме неиздължими длъжници на нашия Създател, какво да кажем тогава за себе си, като си спомним за Неговите свръхестествени дарове, които са толкова по-ценни от естествените, колкото душата е по-ценна от тялото! Ето, Бог от любов към света, към падналото човечество, „отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“(Йоан 3:16). Има ли по-велико Божие благодеяние за нас от това, дето Бог е отдал за нашето спасение и Своя Единороден Син, а чрез Него ни е пратил и благодатта на Светия Дух, която ни освещава, облагородява и възражда за духовен, свят живот! Не, никое друго Божие благодеяние не може да се сравни с това последното. И то прави нашата, и без това безкрайна задълженост към Бога, още по-голяма.
  Но да видим сега, какво правим ние от Божиите естествени и свръхестествени дарове! Ние, често пъти за безкрайно Божие огорчение, употребяваме всичко за зло. Вместо да благодарим на Бога за онова, което ни е дал: за живота, за здравето, за слънцето, за въздуха и дъжда, за плодородието, за хубостите в природата, както и за нашите дивни духовни дарби – ум, чувства, воля – ние често, уви, роптаем против Бога, хулим Го, живеем в нечестие, в гордост, в разни похоти и грехове, тъй че даваме повод поради нас да се хули името Господне и от другите. А по тоя начин виновността ни пред Бога расте, расте всеки ден и час. Колко често ние сме недоволни от съдбата си, т.е. от благия Божий промисъл за нас! И как често със своя ропот, маловерие или охлаждане към св. Църква, огорчаваме Божията благост! А какво вършим с благодатните и свръхестествени Божии благодеяния? Тях много от християните като че ли съвсем са забравили и пренебрегнали, и само в минути на крайно бедствие си спомнят за Изповедта, св. Причастие и за другите църковни тайнства, чрез които ни се предава Божията благодат.
  А има ли по-голямо оскърбление за Бога от това да пренебрегва човек Божиите най-свети дарове и безценната жертва на Неговия Единороден Син, Когото Той отдаде за нас? Така погледнато, ние сме не само неизплатими длъжници на Бога, но дори заслужаваме най-страшното наказание – вечно осъждане в адските глъбини.
  Но ето, Бог, Всемилостивият, ни търпи и чака да се изправим. Нека да видим сега, какви са дълговете на нашите ближни към нас в сравнение с нашите безкрайни дългове към Бога. О, те са толкова нищожни! Някой се отнесъл високомерно или пренебрежително към нас – грешниците. И това ни е силно огорчило. Някой е бил несправедлив към нас – пълните с неправда. И това ни е оскърбило. Някой е засегнал честта ни, името ни, авторитета ни. И това ни е силно опечалило. Някой ни е наклеветил или напакостил, или увредил с нещо. И това ни е ожесточило. И всички тия дребни прегрешения на нашите ближни към нас често са в състояние да ни вбесят и доведат до непримиримост. И от такива дребни поводи нерядко започват между хората съдбоносни вражди, които отравят тукашния им живот и погубват небесното им наследие.
  Но, о човече, ако ти мислиш за твоите безкрайно големи дългове към Бога, които Той всеки ден ти прощава или отсрочва Своето дълготърпение, ще се ожесточаваш ли, като помислиш за дребните дългове на твоите събратя към тебе? Ти дължиш на своя небесен Господар неизплатимата сума от 10 хиляди таланта. Това са всичките твои грехове към Бога: ропота ти, маловерието ти, охлаждането ти, неблагодарността ти, злоупотребата ти с Божиите дарби и отклоняването ти в нечестие, гордост и разни други грехове. Всички тия твои безкрайни задължения към Бога, Той – твоят небесен Благодетел и Баща – е готов да ти прости при едничкото лесноизпълнимо условие – и ти от своя страна да простиш на твоите събратя техните прегрешения към теб.
  Ние всеки ден се молим в Господнята молитва „Отче наш“ така: „И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“ (Мат. 6:12). Това е не само просба, но и самоприсъда. Ако прощаваме, ще бъдем и сами простени.
  Да бъдем снизходителни и примирителни, защото „милостта бива похвалявана на съда“ (Иак. 2:13) и, защото, ако простим на човеците съгрешенията им, и нам ще прости небесният ни Отец. Амин.

Архимандрит Серафим (Алексиев)
1920 г.
Публикувано в „Православен глас“, бр. 45, 2017г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр. 44

X Неделя след Петдесетница.
Преп. Максим Изповедник; св. Тихон, еп. Задонски

Литургийно свето евангелие
  В онова време, приближи се до Иисуса един човек, който падна на колене пред Него и рече: Господи, помилуй сина ми; по новолуние го хваща бяс, и зле страда, защото често пада в огън и често във вода; водих го при учениците Ти, ала те не можаха да го изцерят. А Иисус отговори и рече: о, роде неверен и развратен! Докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя? Доведете Ми го тука. И запрети Иисус на беса, и той излезе из момчето; и то от оня час оздравя. Тогава учениците пристъпиха към Иисуса насаме и Му рекоха: защо не можахме ние да го изгоним? А Иисус им рече: поради вашето неверие; защото, истина ви казвам, ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно. Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост. А когато се намираха в Галилея, Иисус им рече: Син Човеческий ще бъде предаден в човешки ръце, и ще Го убият, и на третия ден ще възкръсне. И те се нажалиха твърде много. (Мат. 17:14-23)
Маловерието ражда неверие
  Когато хората се молят на Бога за неща, противни на Неговата благост и вредни за техните ближни, понятно е, че молитвата им няма да бъде удовлетворена. Но често пъти те се молят за добри неща и благи цели, и пак молитвата им остава нечута. Причината за това е в човешкото непостоянство в молбата и главно в тяхното маловерие. Ние много пъти се молим уж с вяра, но още когато произнасяме молбата, допускаме в душата си съмнение, че Бог ще я удовлетвори. Това съмнение още повече се засилва от влиянието, което могат да имат над нас безверниците. А по този начин с маловерието се отблъсква щедрата ръка, от която се иска желаното. Значи, подир греховността, маловерието е главната причина за това молитвите и делата на хората да остават безплодни. Прочетеното днес евангелие потвърждава тази истина.
  Истина е, че апостолите повярвали и тръгнали подир Христа Спасителя. Ала тяхната вяра дълго време по слабостта си приличала на любопитство. Те гледали с удивление на чудотворните дела на Тогова, Когото последвали като Учител на истината. Спасителя знаел добре за тяхното маловерие. Но Той ги избрал да станат истински носители на вярата и постепенно ги подготвил за това. Той им говорил, че делата, които Той върши и те ще вършат (срв. Йоан 14:12). Но когато те се опитали да сторят такива дела – не сполучили. Навярно, защото не били утвърдени още от Духа Светаго и не притежавали силата на вярата. Такъв е случаят с опита да изцерят бесноватия син на нещастния баща.
  Те не сполучили, но Христос веднага изцерил момчето. Апостолите все още не могли да разберат причината за своето безсилие, да подражават в делата на Учителя си. Тогава насаме го питат: защо те не могли да изгонят беса. И Христос им пояснява причината за това. Тя е в тяхното маловерие. „Ако имате вяра, колкото синапово зърно – казва Той, – щяхте да сторите това; ако имате толкова малко зрънце вяра, щом речете на тая планина: „Премести се оттук – там ”, ще се премести. Защото за вярващия няма нищо невъзможно.” Маловерието е безсилие
  Твърде дълбока поука съдържа този евангелски откъс. Той потвърждава истината за благотворното значение на вярата в живота. Знаем, че мнозина се молят да придобият желани неща, да постигнат въжделени цели, искат да извършат велики подвизи. Ала малцина сполучват. Главната причина за несполуката на мнозинството е тяхното непостоянство. Безсилието им е в тяхното маловерие. Това ни говори Словото Божие. Апостолите навярно са отправяли поглед към небето, произнасяли са молитви преди да опитат да изцерят болния. Ала напразно. У тях липсвало условието за извършване на великия подвиг, липсвала им сила на вярата…
  Нерядко това същото става и с хората. Техните опити, техните молитви и моления често остават незадоволени, поради тяхното маловерие. Защото маловерието е безсилие. То не може да стигне до Божествения извор на благодатта, не може да се залови за ръката на щедростта. На това нещо е способна вярата. Способна е тя, дори и тогава, когато е малка „колкото синапово зърно” (Мат. 17:20). Изисква се само тя да бъде чиста, искрена, незасегната от микроба на съмнението. Изисква се да не бъде засенена от сянката на отрицанието; пътят й за общение с Бога да бъде открит и свободен. При това условие само тя може да черпи от Извора на всемощната сила и неизчерпаемите блага. Апостолите постепенно се убеждавали в тази истина, затова се обърнали към Спасителя да Го молят да усили у тях вярата (Лука 17:15).
  Следователно, в чистата, макар и малка, вяра е залогът за напредъка и спасението. Ала за нещастие, в наше време твърде малко хора имат такава вяра и твърде рядко се ползват от нейната сила. Мнозина живеят сега между вярата и неверието. Влиянието на безверниците върху тях ги прави неопределени и колебливи. Истина е, че някои от тях се молят и чувстват като хора на вярата, но неволно, може би, постъпват като хора на безверието. В това разделение се крие тяхното безсилие – и в молитвата, и в делата. И душата им шепне, и фактите говорят къде е истината и блаженството, но страстите задавят този глас и изопачават истината. И силата на вярата намалява…
  Някога Моисей пратил съгледвачи да огледат обетованата земя. Когато се върнали, едни от тях разказвали за плодородието и големите богатства на тая земя. „Там тече мед и мляко, да отидем по-скоро и да я завладеем. Тя ни е обещана от Бога”. Но имало измежду тях и страхливи, които говорели противното. „Страшна е земята, в която искат да ни водят, – казвали те, – тя изяжда своите жители”. (срв. Чис. 13:28, 31, 33). И народът вярвал повече на противниците на Божия обет (обещание) и се страхувал да завладее земята.
  Същото става и в наше време с обета (обещанието) на вярата. Когато ни се говори колко правда, любов, мир, светлина, колко благá и чудотворения ни обещава Евангелието, издигат се гласове, които говорят противоположното. Тези отрицателни гласове заплашват, че Словото Божие правело хората невежи и ги водело към мрак. И, за нещастие, безверниците биват повече слушани – обстоятелство, което пречи да се усили вярата у народа. Хората се колебаят и продължават да живеят в немощно маловерие, вследствие на което не получават отговор на своите молитви към Бога. Вярата твори чудеса
  Какво е направила вярата за нашия народ? Чудеса! Свидетелства за това историята. Вярата извади българския народ от езическия мрак в евангелската светлина на истината и свободата. Вярата укрепи неговото самостойно държавно битие. Тя го опази през многовековното робство, тя опази неговите национални чувства, добродетели и традиции. Тя го възроди, просвети и вдъхнови с нови сили да се бори за свобода и независимост. И сега пак тя, и само тя, разпръсква лъчи от светлина на любов, правда и братство в сърцата. И сега тя, сред много разрушителни фактори, насажда истинска култура и просвета. Тя едничка твори и чудотвори…
  А какво е сторило маловерието? Нищо повече, освен нещастия и злополуки за народа. То доведе сектантството и безверието. То създаде богомили и адамити, които подкопаха основата на родната свобода и независимост. То разедини и порази народната сила, разруши народното благосъстояние и доведе до петвековно робство. То и сега руши моралните устои у народа. То и сега създава безверието, което е причина за липсата на правда, братолюбие и мир. Защото безверието е извор на егоизма, алчността, омразата, завистта и раздорите…
  И тъй, неверието е немощно. То води до морално падение и гибел. Вярата, напротив, е благотворна и чудотворна сила. За нас и за нашия народ тя е извършвала чудеса. И ние можем да кажем заедно с апостол Павел: българският народ с вярата е побеждавал царства, вършил правда, получавал обетования, избягвал гибелта си, укрепвал е, побеждавал и прогонвал чуждите пълчища (срв. Евр. 11:33-34). А при маловерие, той се заразявал от безверие, изпадал в морална поквара, която му докарвала катастрофи и злополуки.
Прочее, като се има предвид всичко това, нека със всички сили пазим искрата на вярата в сърцата си и усърдно да молим Бога да увеличава у нас този благотворен дар. Нека подражаваме с вярата и добродетелите си на нашите славни прадеди, които със своята вяра опазиха от погибел нашия народ. Сами да помним и младите поколения да учим, че безверието води до безсилие и гибел и, че само с вярата, дори, ако тя е колкото синапово зърно, може да се вършат велики дела – планини да се преместват. Във вярата е истинският напредък и култура. Тя е силата, която е творила, твори и ще твори во веки веков. Амин.

Видински митрополит Неофит 1920 г.
Публикувано в „Православен глас“, бр. 44, 2017г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр. 43

Литургийно свето евангелие
  В онова време Иисус взе със Себе Си Петра, Иакова и Иоана, брат му, и възведе ги насаме на висока планина; и се преобрази пред тях: и лицето Му светна като слънце, а дрехите Му станаха бели като светлина. И ето, явиха им се Мойсей и Илия, разговарящи с Него. Тогава Петър отговори Иисусу и рече: Господи, добре е да бъдем тука; ако искаш, да направим тук три сенника: за Тебе един, за Моисея един, и един за Илия. Докле още той говореше, ето, светъл облак ги засени; и чу се из облака глас, който казваше: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение; Него слушайте. И като чуха това учениците, паднаха ничком и твърде много се уплашиха. Но Иисус, като се приближи, допря се до тях и рече: станете и не бойте се! А те, като подигнаха очи, не видяха никого, освен едного Иисуса. И когато слизаха от планината, Иисус им заповяда и каза: никому не обаждайте за това видение, докле Син Човеческий не възкръсне от мъртвите. (Мат. 17:1-9)
  Да възсияе и за нас, грешните, Твоята вечна светлина…
  В кондака в чест на днешния велик празник Преображение Господне се казва: Преобразил си се на планината… та, когато (Твоите ученици) Те видят разпънат, да разберат, че страданието Ти е доброволно, а на света да проповядват, че Ти наистина си сияние на Отца. Тук светата Църква ни посочва целта на Господнето Преображение. На Христовите ученици предстояло страшно изпитание във вярата. Очаквало ги да станат свидетели на ужасното унизяване на Христа – на оплюването Му, плесниците, бичуването и позорното разпъване и смърт на Кръста. Трябвало да бъде укрепена вярата им в Сина Божий, да им бъде показано, че Той доброволно, със собствената си свободна воля се предава на този позор, на тези страдания. Именно това направил Господ, когато се преобразил пред Своите ученици на Тавор и им явил цялата Си Божествена слава. Те не могли да понесат тази слава и паднали ничком, но изпитали от нея в сърцата си неизразимо райско блаженство и почувствали с цялото си същество, че Христос е истинският Син Божий, че Той е източникът на вечно райско блаженство за вярващите.
  Светата Църква обаче посочва и друга цел на Господнето Преображение. За нея тя ни говори в следните слова на днешния празничен тропар: Преобразил си се на планината, Христе Боже… да възсияе и за нас, грешните, Твоята вечна светлина… Господ е вършел всичко заради нас: поучавал е, страдал е и е умрял заради нас, възкръснал е и се е възнесъл заради нас, преобразил се е заради нас, та чрез тази Божествена светлина да преобрази и нас, та чрез тази светлина и ние от грешни да станем чисти и свети, от немощни – силни, от скръбни – радостни.
  Тази светлина, необходима за нашето преобразяване, не е нищо друго, освен благодатта на Светия Дух, която е слязла върху апостолите и която оттогава до днес изобилно се излива върху нас чрез светата Църква, чрез нейните Тайнства. Как светлината ни преобразява
  И светата Църква ни показва голямо множество примери за това, как дивно тази Божествена благодат, тази Божествена светлина, преобразява нас грешните и ни прави нови, благодатни хора. Така чрез тази благодат някога се просветил благоразумният разбойник, разпънат на кръст заедно с Христа. Светите евангелисти Матей и Марк повествуват, че отначало и двамата разбойници хулели Господа. А евангелист Лука казва, че само един от тях хулел Господа. Става ясно, че Господ се е докоснал със Своята благодат до сърцето на другия разбойник. Господ си спомнил голямата милост, която според църковното предание той Му оказал, като не причинил на светото Семейство никакво зло, когато Богомладенецът със Своята Пречиста Майка и праведният Йосиф бягали от Ирод в Египет. На кръста този разбойник повярвал в Христа и пръв от Христовите последователи бил въведен в рая за вечно блаженство.
  Тази благодатна светлина озарила някога Савел, когато той отивал в Дамаск, за да преследва и да предава на смърт християните. И от гонител той се преобразил в най-велик Христов апостол. Чрез същата тази благодат, чрез нейната Божествена светлина Мария Египетска, Евдокия и Таисия от прочути блудници се преобразили в ангели по своята чистота и любов към Христа.
  От жизнеописанието на преподобни Моисей Мурин се вижда, че той бил главатар на разбойници, опетнен с убийства и всевъзможни тежки престъпления. Но впоследствие, озарен от благодатта и укрепяван от нейната сила, той удивлявал всички със своята кротост, със своя ангелоподобен живот, поради което светата Църква го е поставила наравно с преподобни Арсений Велики и други велики свети Отци.
  Светата Църква ни дава много примери за поразителното въздействие на благодатта, когато хулителите на Христа, мъчители и палачи на християните изведнъж ставали вярващи и приемали мъченически венци. Господи, просвети моята тъма
  Великият отец на Църквата св. Григорий Паламá, архиепископ Солунски, обичал да се моли с такава кратка молитва: Господи, просвети моята тъма (срв. Пс. 17:29). И Господ така го просветил със светлината на Своята благодат, че когато св. Григорий извършвал Литургия, от лицето му струяла Божествена светлина и мнозина благочестиви люде в храма я виждали.
  Нека и ние, мои възлюбени в Христа чеда, винаги се молим да се преобразим и да станем от плътски – духовни, от страстни – безстрастни чрез светлината на благодатта, която живее в нас от момента на Кръщението и която тлее в нас като Божествена искра под пепелта на нашите грехове и страсти. Нека чрез изпълнението на Божиите заповеди да се стремим, като към най-главна цел на нашия живот, да бъдем светлина, съгласно думите на Христа: „Вие сте светлината на света ”(Мат. 5:14); „тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец”(Мат. 5:16). Нека след смъртта ни над нас да се изпълнят словата на Господа: „тогава праведните ще блеснат като слънце в царството на Отца си”.
За това нека умоляваме Пречистата Божия Майка, нашата първа Застъпница и Ходатайка пред Бога, да се осъществят с цялата си сила и над нас словата на тропара в чест на днешния празник: по молитвите на Богородица да възсияе и за нас грешните Твоята вечна светлина, Подателю на светлината, слава на Тебе. Амин.
Св. Серафим (Соболев), Софийски Чудотворец 1947 г.
Публикувано в „Православен глас“, бр. 43 , 2017г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр. 42

Св. апли от 70-те Сила, Силуан и другарите им
Силата на благословението

Литургийно свето евангелие
  В онова време Иисус видя много свят; и смили се над тях и изцери болните им. А на мръкване приближиха се до Него учениците Му и рекоха: тук мястото е пусто, и времето вече напредна; разпусни народа, за да идат по селата и си купят храна. Но Иисус им рече: няма нужда да отиват; дайте им вие да ядат. А те му казват: ние имаме тук само пет хляба и две риби. Той рече: донесете Ми ги тука. И, след като заповяда народу да насяда на тревата, взе петте хляба и двете риби, погледна към небето, благослови и, като разчупи, даде хлябовете на учениците, а учениците - на народа. И ядоха всички и се наситиха; и дигнаха останали къшеи дванайсет пълни коша; а ония, които ядоха, бяха около пет хиляди души, освен жени и деца. И веднага Иисус накара учениците Си да влязат в кораба и да минат преди Него насреща, докле Той разпусне народа. (Мат. 14:14-22)
Силата на благословението
  След мъченическата смърт на Честния Предтеча, Господ отишъл в пустинята, за да се уедини и за да отбегне гнева на Иродиада. Там Го последвало множество народ от близките градове и села, за да чуе божествените Му слова и да получи целебното Му благословение. Виждайки толкова народ, Иисус се развълнувал и състрадавайки на болките им, „изцели болните им”. После, след като ги нахранил духовно с учението Си, Той се погрижил и за материалните им нужди. С „пет хляба и две риби” нахранил гладния народ. „И ядоха всички и се наситиха”, пише в Евангелието. И не само това, но събрали остатъците от хляба: дванайсет пълни коша. Какво Божие благословение! От пет хляба и две риби яли и се наситили пет хиляди мъже, още толкова жени и неизброимо число деца.
С малкото се наситили мнозина
  Чудото с „насищането на петхилядния народ”, – както обикновено се нарича, – било действително разтърсващо. То доказвало силата на Божието благословение. Спасителят помолил учениците Си да донесат при Него хлябовете и рибите, посочил на народа да седне на земята и „взе петте хляба и двете риби, погледна към небето, благослови”. Разчупил на части и ги дал на учениците Си, за да ги раздадат на народа.
  Христос е център на живота – на небето и на земята. Всички блага се принасят на Него за благословение, защото всички те са Божие творение. Той ни ги дарува. Той праща слънцето и дъжда. Той определя климатичните условия, за да растат растенията и за да дават плодове. Христос взема в ръцете Си хляба и рибите, като с това показва, че знае за нуждата ни от материални блага. Той ги приема в ръцете Си, гледайки към небето, за да ги освети. Обръща се към небесния Си Отец, тъй като „всяко добро даяние и всеки съвършен дар иде отгоре” (Иак. 1:17). Благославя, разчупва и раздава. С благословението Си, Христос преумножава благата и насища гладните.
Църквата се грижи и за материалните ни нужди
  Благословението е духовна сила, чрез която се изразява пълнотата на любовта. Патриарсите в Стария Завет благославяли потомците (колената) и народа си. Господ благославя учениците Си, децата, болните и им преподава Божията благодат. Също, когато се възнасял, Христос „като дигна ръцете Си, благослови ги” (Лук. 24:50).
  Апостолите благославят и вършат чудеса (Деян. 3:6), благославят и ръкополагат (Деян. 7:6), благославят за мъченически подвиг.
  Чрез благословението Църквата преподава Божията благодат на човека и на цялото творение. Благословението стои в основата на всяко дело. Не само за големите, но и за малките начинания, е нужно да има благословение. Например, за полагането на основите на един нов дом се дава Божието благословение чрез специална молитва. За изкопаването на кладенец, за мрежата на рибаря, за стадото, за жетвата, за производството на коприна, за градината и за маслините, за гроздобера, за всичките човешки дела във Великия Требник има специални молитви. Църквата дава своето благословение най-вече за храните, чрез които се съхранява животът, освещава ги и по този начин дава радост на човека. Чрез благословението прогонва всяко въздействие на лукавия и предоставя на човека даровете, добродетелите и освещението на Светата Троица.
Без благословение хлябът става горчив
  Без Божието благословение, колкото и богати да са материалните блага, те не носят щастие. Хлябът е горчив, а скъпите храни не носят полза. Без благословение, богатството става причинител на тревоги, а благополучието – причина за духовни катастрофи. Божието благословение обогатява бедния, преумножава малкото, радва задоволяващите се с малкото, дава неизчерпаема благодат. Напразно се мъчат онези, които се трудят, правят планове и схеми, без Божието благословение. Икономическите планове са неуспешни, ако не започват с Бога, ако нямат за своя цел ползата за човека и ако не се основават на Божия закон. Същевременно те се провалят, а на тяхно място идват взаимното изяждане и гибелта на човека. Всеки прогрес, който е без Божието благословение, става причина за смърт. Единствено Бог освещава всеки труд и всеки успех. Започвай всяко свое дело с благословението на Църквата!
  Съвременният човек пренебрегва силата на благословението. Вярва в собствената си сила и всичките си надежди възлага на себе си. Нашите предци, които бяха прости хора, вярваха в благословението и в молитвата. Който получеше благословението на родителите си, мислеше, че е получил най-голямото наследство. Който пък получеше благословението на някой свят старец, се чувстваше силен и непобедим. Животът винаги започваше с благословение и завършваше с благословението на Църквата.
  А днес? Как стоят нещата днес? Силата на благословението, за съжаление, е подложена на съмнение. Мнозина „освободили се” от Божието благословение, се опитват да прогресират чрез „благословението” на безразличието, на дипломацията и на нечестното съревнование. Като резултат от отдалечаването на благословението от живота ни, дойдоха объркването, омразата и духовната бедност.
  Хората от големите градове почти изцяло са се откъснали от Източника на благословението. За тях Молитвеникът на Църквата е една затворена книга, която има само историческо значение и няма отношение към съвременния живот. Само където има все още традиционни семейства, канят свещеника да чете молитва при раждане, да прави водосвет в ново жилище, да извършва тайнството Маслосвет. Само, където все още има благочестиви родители, се казва молитва преди хранене. Повечето хора, изпълнени със стрес, постоянно задушавани от грижи, дори да се прекръстят не успяват. Ядат, стават, започват и завършват работа без Бога и без благословение.
  Братя и сестри,
Божието благословение е извор на живот, щастие и напредък. Онези, които преминават живота си без силата на благословението, се мъчат напразно. Ще дойде час, в който ще изгубят всичко, което са събирали. Ще станат свидетели на това как всичко, което са създавали се разпилява и изтлява. Търсете винаги Божието благословение и ще получите благодатта, която получиха днес онези, които вкусиха от благословения хляб и от благословената риба. Амин!
Фтиотидски митрополит Николай
(адаптиран превод от гръцки език със съкращения)
Публикувано в „Православен глас“, бр. 42, 2017г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр. 41

Св. мчци Трофим, Теофил и другарите им; св. свщмчк Аполинарий, еп. Равенийски

Литургийно свето евангелие
  В онова време, когато Иисус си отиваше, тръгнаха подире Му двама слепци които викаха и казваха: помилуй ни, Иисусе, Сине Давидов! А когато дойде вкъщи, слепците се приближиха до Него. И Иисус им рече: вярвате ли, че мога стори това? Те Му казват: да, Господи! Тогава Той се допря до очите им и рече: нека ви бъде по вашата вяра. И очите им се отвориха, а Иисус им строго заповяда: гледайте, никой да не узнае. А те, като излязоха, разгласиха за Него по цялата оная земя. Когато пък тия излизаха, ето, доведоха при Него един ням човек, хванат от бяс. И след като бесът биде изгонен, немият проговори. А народът се чудеше и думаше: никога не е бивало такова нещо в Израиля. А фарисеите думаха: Той изгонва бесовете със силата на бесовския княз. И ходеше Иисус по всички градове и села, като поучаваше в синагогите им, проповядваше Евангелието на царството и изцеряваше всяка болест и всяка немощ у народа. (Мат. 9:27-35)
Изцерението на двамата слепци
  В днешното евангелско четиво се разказва за изцерението на двама слепци. Във всички евангелски разкази, както и във всяка евангелска дума, се крие безкрайно дълбок смисъл. Това е така, тъй като Евангелието говори за вечните, непреходни истини, за вечната правда на живота по Бога. Днешното евангелско четиво също разказва за вечни истини, които са особено важни за нашия всекидневен живот – за любовта на Бога към човека и за любовта на човека към Бога; за това, че Бог със Своята милосърдна помощ никога не оставя човека. Каквото и да се случва с нас, Бог никога няма да ни остави нито в беда, нито в мъка. Само да бъдем с Него чрез вярата си, да бъдем с Него чрез любовта си и с верността си към Него в нашия живот.
  Двамата евангелски слепци дошли, зовейки: „Помилуй ни, Иисусе”. Те били особено настоятелни, знаели каква е силата на Господ Иисус Христос и вярвали в нея без всякакво съмнение. Те влезли след Него в нечий дом и просели, и молели: „Изцери ни!” Господ ги попитал: „А вие вярвате ли в Мене? Вярвате ли, че мога да сторя това?” Те отговорили: „Да, Господи, разбира се, вярваме…” Тогава Той се докоснал до очите им и те се отворили – слепите прогледнали!
Духовната слепота
  Със своята духовна слепота всички ние приличаме на тези двама слепци. И не само с нея. На тези болни, измъчени от своя недъг човеци, ние приличаме също така и с нашите духовни и телесни недъзи, от които се мъчим, както и те се мъчили и, също като тях, всичко просим от Господа: „Облекчи страданията ни, изцери ни, върни ни здравето и загубената радост от живота”. Но ние невинаги приличаме на тях по своята вяра в Господа и в Неговата сила. Ние не приличаме на тях по своята вярност към Бога. У нас тя не е така крепка, както при двамата слепци, не е така несъмнена. Дали това не е причината, поради която оставаме неизцерени?
  Всички наши страдания, както на отделните хора, така и на всички нас заедно, всяка житейска мъка са следствие от това, че сме подвластни на страстите. Те ни заставят да работим за греха, т.е. за злото, и ни отнемат истинската радост. Те угасят огъня, който дава на сърцето истинска светлина и топлина. В началото страстите сякаш изпълват живота на човека, но в действителност го опустошават. И когато осъзнаем това, тогава идват разочарованията, душата охладнява и се ожесточава. Незабележимо и за нас самите, страстите ни превръщат в студени и пусти, в лениви и пресметливи себелюбци. Отдавайки им се, осакатяваме и своя живот, и живота около себе си. Уви, често пъти им се предаваме твърде лесно и така потъмняваме в себе си светлината на Божия образ и подобие, по които сме сътворени.
  Но, братя и сестри, страстите само затъмняват, но не унищожават Божия образ у нас. Защото Божият образ у човека е неунищожим. Страстите у нас не са всевластни. Тяхното господство – дори над най-последния грешник, – не е безгранично. Страстната сила в душата може да бъде победена. Сърцето може да се освободи от нея. Тя може да се измени и освети. Всеки човек, дошъл в света, може да бъде просветен и се просвещава, може да бъде осветен и се освещава от същата Божия сила, която изцерила двамата евангелски слепци и ги направила зрящи. Тази сила е силата на Божията благодат и се дава на всеки, който я пожелае. Трябва само да я поиска, само да я възжелае с вяра и любов към Бога и, задължително, с вярност към Него в своите мисли, воля, с цялото си сърце.
„Ние сме причастници на Бога”
  От проповедническия амвон вие, братя и сестри, често чувате за учението на светите Отци на Христовата Църква за Божията благодат. А кой от вас вече и от опит, върху самия себе си, не е познал – в една или друга степен – действието на Божествената сила? Вие знаете, че с Божествената сила, с Божествената енергия, човекът става причастник на Бога. „Ние сме причастници на Бога” – според дивното слово на известния на всички вас св. Григорий Паламá, когото ние с вас с такава любов почитаме най-вече заради неговото висше, духоносно учение за Божиите енергии, чрез които Бог се открива в света и които ни съединяват с Него.
  Но не е достатъчно само да знаем за вечно присъстващата в света Божия сила. Не е достатъчно да знаем за това дори и опитно – само спомняйки си, само помнейки миналите, вероятно у всекиго от нас, мигове на чудни съприкосновения на Божията благодат с грешното ни сърце. Нужно е непрестанно да я желаем. Нужно е действено да се стремим да я придобием – за да бъдем с Бога и в Бога, за да не угасва никога в сърцето ни Божият образ, за да не ни напуска никога истинската радост.
  И в тъмата на греха и злото, която обгръща нашата душа, не трябва да се отчайваме и да падаме духом. Да не мислим, че тъмнината, грехът и злото – и заедно с тях мъката, – са без изход и са наша съдба. Не! „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (Иак. 4:6). Да се постараем да имаме смирение и Божията сила непременно ще ни въздигне от най-долните низини на греховното ни падение. Да се опитаме да придобием, макар само една християнска добродетел, и ние обезателно ще почувстваме върху себе си чудното действие на озаряващите душата благодатни Божествени енергии. Това са думите на Спасителя: „На кого ще погледна, ако не кроткия и смирения по сърце” (виж Исайя 66:2). Да се постараем да станем кротки. Така да построим отношенията си с близките и далечни хора. И силата на Божието милосърдие няма да ни остави, силата на Божията благодат няма да отстъпи от нас. Тя постоянно ще изцерява нашите душевни и телесни недъзи и немощи.
  Много отдавна Господ Иисус Христос ходил по земята и изцерявал всеки недъг и всяка човешка болест, както при двамата слепци от Евангелието, които проявили към Него несъмнена вяра. Но и сега, по цялата вселена, Господ Иисус Христос със същата Божествена сила изцерява всички, които вярват в Него. Дава им мир, истинска радост и спасение. Нека Му вярваме, както вярвали двамата слепци, изцерени от Него. Нека бъдем като тях – верни в своята вяра и любов към Него. И да прославяме по цялата земя предивното и пречудно Негово Божествено име. Амин.
Протойерей Всеволод Шпилер, 1956 г.
Публикувано в „Православен глас“, бр. 41, 2017г.

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр. 40


Св. свщмчк Атиноген, еп. Севастийски и 10-те му ученици; св. мчца Юлия девица; св. мчк Йоан Търновски
Литургийно свето евангелие
  Рече Господ на учениците Си: вие сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планина. Нито запалят светило и го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи. Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец. Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня. Защото, истина ви казвам: докле премине небето и земята, ни една йота, или една чертица от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне. И тъй, който наруши една от най-малките тия заповеди и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в царството небесно; а който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно. (Мат. 5:14-19)
Значението на светлината
  Светата Църква, която представя днес пред вярващите светлите образи на светите Отци от 6-те Вселенски събора, се е погрижила да намери един евангелски откъс, който да съответства колкото е възможно повече на вселенското й учение, което чрез благодатта и просвещението на Светия Дух, е определило границите на вярата и живота. Църквата съединила две независими една от друга части от известни Христови беседи, пропускайки първия стих от първата (Мат. 5:13) и последния стих от втората (Мат. 5:20), за да придаде може би по този начин по-голямо единство на откъса. Смисълът на светлината и на солта (която се намира в първата част), ни помага значително да разберем по-пълно мисията на християнина в света – как може той да бъде продължител на делото на светите наши Отци.
  Светлината дарува преди всичко живот. Тя е причина за живота в природата. Светлината осветява света, позволява ни да се трудим, да ходим, да творим. Без светлина животът спира или се поддържа в застинало състояние. Растенията, по-изразително от всяко друго нещо на планетата, ни откриват ценността на светлината с това, че се обръщат постоянно към нея и я търсят. Слънчогледът е мълчалив проповедник на това колко необходима за живота е светлината.
  Освен за живота обаче, светлината е нужна и за познанието. 99 % от знанията си ние получаваме чрез очите. Не можем дори да си представим живота в един продължителен мрак, при който зрителният ни орган би бил неизползваем. Това би ни лишило от повечето ни знания и би ограничило културния ни напредък. Общуването ни с другите и със света би било невъзможно, а животът не би съществувал. Най-накрая, светлината ни дава защитеност и сигурност. Да си представим един фар в развълнувано море и в тъмата на нощта. Не е чудно, че за човека – условие за живота на когото е светлината, - мракът винаги е извор на страх и несигурност. „Нощният живот” винаги е свързан със злото, греха и престъплението, макар, за съжаление, винаги да съществува възможност злото да се случи и при най-ярка дневна светлина. Никога обаче онзи, който ходи през нощта не чувства абсолютна сигурност. Никога не се чувства абсолютно защитен в непрогледния мрак. Живот, познание, сигурност – ето всичко, което светлината дарува на човека!
„Вие сте светлината на света!”
  Какво има предвид обаче Христос, казвайки на учениците Си, че Той е светлината на света? Първо, важно е, че не им казва: Бъдете светлина, както на друго едно място ще им каже: Бъдете съвършени или свети. Тук им казва: Вие сте. Вие сте светлина на света! Защото, ако не сте светлина, не сте християни. На друго място Христос направо отъждествява Себе Си със светлината (Йоан 1:4, 5, 9). Казвайки сега и на учениците Си, че те са светлина, Той всъщност заявява, че не е Негов ученик християнинът, който не отразява Христовата светлина в света. Следователно, християните поемат отговорното дело да бъдат духовна светлина за останалите човеци (виж Еф. 5:8). Да бъдат и да се проявяват просветени, т.е. християни, които същевременно просвещават мрака и светят в мрака на ближните. Това значи да бъдат водачи на другите и водачи на обществото, но също и да бъдат съд за мрачния живот на греховния свят. Това се осъществява, когато християните вярват „като чеда на светлината” и всичките им дела съдържат светлина. Не е достатъчно само да притежават светлина. Необходимо е и да разпръскват светлина. Да преподават светлината на истината, светлината на Божественото познание. Ако светите Отци не очиствали чрез съборите мрака на заблудата и, ако не бяха представили светлината на евангелската истина, не биха могли да бъдат просветени, каквито са. Не биха могли да водят по пътя на истината. Затова третата мисия на християнина в света е тази – да бъде фар, да показва пътя на спасението.
Символът на солта
  Същата изразност има и понятието за солта – да изясни мисията на християните в света. Солта има две основни свойства: запазва и овкусява, дава вкус на вкуса. По времето когато Христос говорил, светът не е бил коренно различен от днешния. Не са били по-различни нито човекът, нито обществото. И тогава са се водили същите борби и е имало същите нужди, същите проблеми и безпокойства. Растежът и развитието на средата е нещо външно. Човешката душа си е останала същата. И по времето на Христос имало същата ценностна система, същото епикурейско настроение (т.е. живот подчинен на удоволствията), същият стрес, същият нравствен упадък, същото обезценяване на живота и на човешката личност. Достатъчно е да припомним едно нещо, което днес, разбира се, действа под различни имена, но е същото – изоставянето на децата и абортите. Следователно, работата на християнина в един такъв свят е първо да се съхрани, да се опази от гниенето и от разложението. Да се предпази. Съществува обаче и положителна страна – да даде вкус, да дарува на живота духовна и нравствена насока. Цялото индивидуално и църковно благочестие се събира в двойния опит: да се отстрани злото (аскеза) и да се добави добро (дела на общение и любов). Разбираме защо Христос използва тези две понятия – за светлината и за солта, – за да характеризира чрез тях учениците Си. Как християнинът и Църквата да останат светлина и сол за света
  Братя и сестри,
  В днешния откъс е концентрирана цялата мисия на войнстващата Църква като общност на вярващите в света. Проблемът обаче е в осъществяването на тази мисия. Как християнинът и Църквата да останат светлина и сол за света. Същият въпрос е зададен в Евангелието: „Ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена?” (Мат. 5:13). Ако солта загуби силата си, кой ще й я даде отново? Ако християнският свят загуби силата си да пази и овкусява, ако следователно спре да взима тези дарове от Извора им, от Христос, какво ще прави светът? Ще бъде захвърлен като ненужен и ще се тъпче от човеците, допълва Евангелието (виж Мат. 5:13). Една Църква, която воюва със света на лукавия и изгуби „силата на солта си”, освен името, не й остава нищо друго общо с Христос. Време е да се запитаме: Може би нещо подобно се случва с всички нас, когато вземаме страната на демоничните сили в света и работим не за Христос, а за тях? Да предположим, че това става без да го разбираме. Всеки обаче ще се съгласи, че не можем да служим на Христос, когато служим на „княза на тоя свят”. Същото важи и за просвещаващата сила на Църквата. За да остане светлина, тя трябва да остане незасегната от мрака на света. Колкото повече напредва светският дух в нея, толкова повече мракът влиза в утробата й, толкова повече навлиза вода под палубата на кораба й, с всички неизбежни от това последствия. Осветскостяването не може никога да доведе до разширяване и увеличаване на Църквата. Светът не се печели чрез осветскостяване. Обратно, когато Църквата се „осветскости”, губи идентичността си. За да запази същността си Църквата, трябва да бъде светлина и сол, както Христос я искаше и както Той я основа в света.
  Така стигаме до една важна констатация. По този начин се обяснява ниското влияние на Църквата днес. Тя не влияе, защото ние, християните, губим светлината си. Тя не променя облика на този свят, защото сме „безвкусни” и безсолни. Делото на Църквата, разбира се, продължава да бъде свято и спасително. Каквото става – става заради Божията благодат, която не ни е изоставила (заради светите тайнства). Ако обаче Христос не се вижда в обществото – да поучава, да просвещава, да чудотвори, - това е, защото ние сме прогонили Христос от себе си. От една страна Църквата става все по-светска в устройството и организацията си, от друга страна ние все повече се съюзяваме със света и се изграждаме по неговия образ. Ето защо, днес повече от всякога има голяма нужда да говорим за светите Отци, които във всяка епоха са били и са светлината и солта на света. Амин.

Протопрезвитер Георги Металинос
(адаптиран превод от гръцки език)
Публикувано в „Православен глас“, бр. 40, 2017г.

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр. 39

Св. свщмчк Панкратий, еп. Тавроменийски.

Литургийно свето евангелие
В онова време, когато Иисус стигна на отвъдния бряг, в страната Гергесинска, срещнаха Го двама, хванати от бяс, излезли от гробищата; те бяха тъй свирепи, че никой не смееше да минава по тоя път. И ето, те извикаха и казаха: какво имаш Ти с нас, Иисусе, Сине Божий? Нима си дошъл тука да ни мъчиш преди време? А далеч от тях пасеше голямо стадо свини. И бесовете Го молеха и думаха: ако ни изгониш, позволи ни да идем в стадото свини. И Той им рече: идете. И те излязоха и отидоха в стадото свини. И ето, сурна се цялото стадо свини низ стръмнината в морето и се издави във водата. А свинарите побягнаха и, като отидоха в града, разказаха за всичко и за онова, що се бе случило с хванатите от бяс. И ето, цял град излезе да посрещне Иисуса и, като Го видяха, молиха Го да си отиде от пределите им. Тогава Той влезе в един кораб, отплува обратно и пристигна в града Си. (Мат. 8:28-9:1)
  Най-голямата победа на дявола е да ни убеди, че не съществува
  Разказът за изцерението на бесноватите, който се среща и при тримата евангелисти-синоптици (Матей, Марк и Лука), подчертава властта на Месията Христос над дявола и „царството” му. Чрез Кръста и Възкресението Си Христос победи сатаната и освободи човека от неговата власт. Христос не иска да вижда човека „бесноват” – т.е. роб на сатаната. Въпросът обаче е: „как самите бесновати гледат на Христос” и най-важното: разбират ли изобщо тези хора състоянието си.
  Първо ще се запознаем със състоянието на бесноватите. У мнозина съществува заблудата, че бесноватите са просто луди. Това обаче не е истина. И, ако все пак от гледна точка на духовната им неуравновесеност, бесноватите могат да се разглеждат като луди, то сигурно е, че те принадлежат към една особена група „луди”, която упорито се бори срещу Божия ред.
  Евангелието ни разказва за съществуването на дявола и за действието му в света толкова реално, колкото и за съществуването и за явяването на Бога в света. Онези, които – макар културни или „висшисти” – упорстват в отричането на съществуването на сатаната, се намират вън от духовното пространство на Свещеното Писание и, разбира се, вън от Църквата. Единственото, което постигат е, че улесняват действието на дявола вътре в тях. Защото, както правилно е казано: „Най-голямата победа на дявола е да ни убеди, че не съществува!”   Кога ставаме подвластни на дявола?
  По три начина човек става собственост и владение на сатаната:
1) дяволът влиза вътре в човека и го прави свое жилище. Тогава личността на човека страда от ужасна промяна, както виждаме при бесноватите от днешния евангелски откъс;
2) човек предава на сатаната мисълта и волята си, съобразявайки се с неговата воля;
3) неволно човек се подмамва по света, който „лежи в зло”, се „изгражда” съобразно него и върши волята на дявола. Този трети случай е общ дял и за християните, които живеят в общество, което формират не те, а антихристовите сили… Всички „бесновати”, всички роби на дявола, живеят в гробове, в мястото на смъртта, като живи мъртъвци. Бесноватите не са личности, те са мъртви същества. Те са мрачни, тъмни са и делата им, както и господарят им…
Господ Иисус Христос – Любов и Правда
Христос дойде в света, за да изтръгне творението си от ноктите на дявола. Затова Той не спасява човека само положително, съединявайки го с Тялото Си (чрез св. тайнства), но и отрицателно, освобождавайки го от властта на дявола. Христос поразява сатаната, воюва с греха безмилостно – защото „съдът ще бъде безмилостен за оногова, който не е показал милост” (Иак. 2:13). Затова демоните крещят уплашени при вида на Христос и Го умоляват. Този, който си представя Христос (само) като един скромен и слаб образ, като „Благия Иисус”, Който отстъпва пред всичко силно и безчовечно, не е възприел изобщо в себе си действителния образ на Христос. От стоенето на Христос срещу сатаната изниква цялостният и неповреден Негов образ. Христос е крепък, Христос е войн. Неговата битка е най-важната битка на всички векове. Колкото обича Той създаденото от Него творение, толкова „мрази” греха. Христос е вечно Съществуващият, Който събира в себе си най-голямата любов и благост, но и най-праведната и най-страшна строгост и гняв. Той е извор на любов и състрадание, но и на безпристрастен съд над злото. Христос съди света. Ние, християните, бихме имали голяма полза, ако не се заблуждавахме и възприемахме Христос не само като първообраз на прошката и снизхождението, но и като съдия на лукавия свят, като съдия на злото. Това би помогнало и на нашето собствено поведение в света.
Безсилието на злото и Божието всемогъщество
  Бесноватите от днешното евангелие олицетворяват онези човеци, които макар да са жилище на сатаната, приемат Божията благодат и се изцеряват. Освен това обаче в откъса се проявяват и доброволните нарушители на Божия закон – свинарите и свинете им – като символ на беззаконието им. Показателно е, че бесовете искат от Христос да ги остави да влезнат в рожбата на беззаконието, т.е. в свинете. Дяволът гледа на беззаконната печалба и на всеки плод на греха като на собствено негови и затова техният край е стръмнината и морето. Забележителното обаче е, че онези, които мислят себе си за здрави – свинарите, гонят Христос. Всички те гледали на двамата бесновати като на обиталище на сатаната, но за себе си мислели, че са свободни от властта на дявола, защото не искали да признаят беззаконията си. Христос е опасен за тяхното греховно спокойствие. Той идва, за да смути снизходителното им мълчание и да разбуди съвестта им. По същия начин обществото гледа на всеки пророк, който разкрива раните му, и допринася да се освободи от зловонието, на всеки, който вярно изпълнява мисията си, на всеки духовен работник. Греховното общество винаги ще обезглавява Предтечата и ще обесва без колебание свети Козма Етолийски! За да затвори всяка пророческа уста, която открива беззаконието му.
  Цялата греховност на света е тъмна и демонична. Крие се в тъмни и мрачни гробове. Същото правило важи както за индивидуалните дела, така и за организираното действие на греха, за политическите и религиозни (сектантски) пропаганди и интереси. Те също излизат от гробовете и разпръскват зловонието на смъртта. В обществото непрекъснато ще продължава борбата на Христос и на сатаната. Не става дума за някакъв философски дуализъм, за митологично разбиране. Истина е само това, което четем в Евангелието. И Христос, и дяволът имат място в този свят. Всеки от тях се бори да спечели човешките души. И виждаме как мнозина бесновати стават „Христови” (Гал. 5:24). И обратно, за съжаление, виждаме мнозина привидно незасегнати от сатаната, да предпочитат делата му и да прогонват Христос и да не желаят освобождение от греха, което Той ни носи.
Страшното обаче е, че докато сатаната осъзнава безсилието си пред Христос и трепери при явяването Му, ние, християните, падаме на колене пред злото, плашим се от заплахите му и търсим от него покровителство! Тъй като, за съжаление, все още не вярваме, че „Който е във вас, е по-голям от оногова, който е в света” (1 Йоан 4:4).
Днешните бесновати
  В нашето време можем да разделим хората на три групи според пораженията, които са понесли от сатаната.
  Първо. Видимо бесноватите, които са във властта на дявола и се направляват от него. За всички тях обаче има надежда един ден да срещнат Христос и да станат Христови.
  Второ. Тези, които нямат никакво вътрешно разположение да се обърнат, защото са стигнали до състоянието на свинете. Със всички тях, колкото и да измъчват света с беззаконието и лукавството си, ще се случи едно – чака ги „стръмнината” (Мат. 8:32).
  Трето. Съществуват обаче и други, които мислят, че нямат нужда от лечение, защото не осъзнават състоянието си. Това са свинарите и целият град, които гонят доброто в лицето на Христос и пренебрегват спасението. Към тази категория се числят всички онези, които св. ап. Павел по-късно ще нарече хора, които мислят, че стоят (1 Кор. 10:12). С традиционната им религиозност и етика те приспиват себе си, въобразявайки си, че нямат злини пред Бога и това ги прави спокойни. Затова и с удоволствие „пасат свине”, продължават делата на отстъплението и беззаконието.
Всеки християнин и всеки, който живее според Евангелието, трябва да знае, че при срещата си с тази група ще намери най-голяма съпротива. Там са най-страшните бесновати!

Протопрезвитер Георги Металинос
Публикувано в „Православен глас“, бр. 39, 2017г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр. 38

Полагане честната дреха на Пресвета Богородица във Влахерна

Литургийно свето евангелие
В онова време, когато Иисус влезе в Капернаум, приближи се до Него един стотник, молеше Го и казваше: Господи, слугата ми лежи у дома разслабен и люто страда. Иисус му казва: ще дойда и ще го излекувам. А стотникът отговори и рече: Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми; но кажи само дума и слугата ми ще оздравее; защото и аз съм подвластен човек и имам мен подчинени войници; едному казвам: върви, и отива; и другиму: дойди, и дохожда; и на слугата си: направи това, и прави. Като чу това, Иисус се почуди и рече на ония, които вървяха подире Му: истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра. И казвам ви, че мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Иакова в царството небесно, а синовете на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби. И рече Иисус на стотника: иди си и, както си повярвал, нека ти бъде. И слугата му оздравя в същия час. (Мат. 8:5-13)
  „Господи, слугата ми лежи у дома разслабен и люто страда”. Тези думи на римския офицер-стотник звучат така, сякаш сам стотникът люто страда, той даже не моли Христос за изцерение. Той просто идва при Господа, изпълнен с най-дълбоко доверие и казва как се мъчи болният му слуга. Стотникът знае, че може да се довери на Христос. Той знае, че да каже на Господа за своята скръб, за болестта – то е равносилно на това да се обърне към Него с най-гореща молитва за помощ, защото Бог ще чуе и ще откликне. „Ще дойда и ще го излекувам” – казва Господ. Но ние виждаме какво е смирението у тоя човек. Той отговаря: „Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми”. Той не казва: „слугата ми е недостоен”, но „Аз съм недостоен”, макар и да става дума не за него, а за слугата му. И ние се удивляваме на вярата на този езичник: „кажи само дума и слугата ми ще оздравее”. Римският офицер приема това, което книжниците и фарисеите – учителите Израилеви – не могат да приемат: властта Христова. „Защото и аз съм подвластен човек – разсъждава стотникът – и имам мен подчинени войници; едному казвам: върви, и отива; и другиму: дойди, и дохожда; и на слугата си: направи това, и прави”. Въз основа на това, стотникът прави извод, че Христовата власт се разпростира много нашироко. Той разбира, че властта, която има той, римският воин, му е дадена от римския кесар и той не със своя власт изпълнява това, което, с такава готовност изпълняват подчинените му. Като е чул за Христовите чудеса, за Неговата власт над болестите, над разрушителните стихии, над самата смърт, този човек се замисля колко голяма трябва да е властта на Този, Който със силата Божия върши невъзможното. Той простира тази власт до пределите, където действа властта на Самия Бог.
  „Като чу това, Иисус се почуди и рече на ония, които вървяха подире Му: истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра”. От нищо не се удивлява Господ – казва св. Иоан Златоуст – от ничия мъдрост, ум, нито от красотата на този свят, нито от удивителни събития, които се случват в историята. Той се удивлява само от вярата и само нея търси. Ако Той намери вяра, макар и колкото синапово зрънце, тогава извършва велико чудо: „иди си – казва Иисус на стотника – и, както си повярвал, нека ти бъде. И слугата му оздравя в същия час”. Днешното Евангелие говори за значението на властта, на държавата – за което постоянно ни напомня Свещеното Писание. Св. ап. Павел говори в своето Послание, че държавната власт, в частност римската, е установена за да бъде оръдие в ръцете на Божия Промисъл, за да спаси света от хаоса (Рим. 13:1-6). Ако не би имало държавна власт, учи св. ап. Павел, то света би се разпаднал на части. Това много добре знаят тези, които искат да разрушат някоя държава, а след това да унищожат и народа.
  Свещеното Писание ни учи, че всяка власт е богоустановена. Този, който й се противи, се противи на Самия Бог и си навлича Божия гняв. Независимо от това кой е на власт, християните се призовават към послушание на тази власт като Божие установление. Не е важно дали съзнателно или несъзнателно действа властта в изпълнение на тази Божествена функция – да се опази света от хаоса – християните са призвани да й помагат в това много важно служение, дори ако на власт е Нерон – гонителя на християнската Църква.
  Когато властта заставя християните да постъпват против вярата и истината, справедливостта и съвестта, то подобава да чуем словото Божие, което казва, че сме длъжни да слушаме Бога, нежели човек. В подобни случаи послушанието към властта се явява непослушание към Бога. Във всички останали случаи сме призвани към послушание. Когато това послушание е искрено, Бог открива Самия Себе Си за изпълнение на заповедите Му. Това именно се случило с простия офицер – езичник, поради неговото дълбоко разбиране и смирение.
  Евангелското четиво за изцерението на слугата на стотника ни кара да се замислим и за отговорността на тези, които са на власт, защото офицерът-стотник сам е облечен във власт и разбира как се упражнява тази власт. Всички мъдреци говорят за това, че преди да се управляват други хора, трябва да се научи как да се управляват собствените ни страсти. Това разбират дори езичниците. Християните говорят за това още по-дълбоко: „Ония пък, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите. Ако живеем духом, по дух сме длъжни и да постъпваме” (Гал. 5:24-25). Който е Христов, той е длъжен да разпне плътта си със страстите и похотите, ако иска да упражнява власт истински, в Бога, по християнски.
  Съвсем ясно е, че е недостатъчно само висока лична нравственост за това, облечения във власт (например в Църквата) да може да я осъществява. Недостатъчно е за свещеника или епископа да бъде просто благочестив. Той трябва да има и други дарования, защото от него зависи пътя на други хора. Трябва и разсъдителност, и такова послушание към Божията власт, знание на Божията воля, които се постигат с подвиг.
  Христос говори още и за множеството хора, които ще достигнат до спасение. Това означава, че става дума за спасяващите се не на едно място и не в едно време, но когато всички те ще се съберат от Изток и от Запад – когато всички тях Господ ще събере, без оглед на разстоянието, което ги дели. Тогава те ще са голямо множество. Тогава синовете на Царството, които считат себе си за спасяващи се, само за това, че принадлежат към истинната вяра, но не живеещи според тази вяра, лишени от състрадание в нашето жестоко време – ще бъдат изгонени вън.
  Господ говори за това страшно унижение и позор, на които ще бъдат подхвърлени тези хора. Те ще бъдат „изхвърлени във външната тъмнина” – в този външен свят, който е считан за нечестив и недостоен за състрадание. В тази „външна тъмнина” ще бъде такъв мрак, какъвто няма в днешния свят. Само абсолютен мрак, където няма никаква надежда за светлинка. А мнозина от тези, които са във външния свят – които са се стремили към светлина и на които се откривала вярата, ще бъдат синове на Небесното Царство. Когато във външния свят настъпи безпросветна тъмнина, когато изчезне от него любовта, тогава ще настъпи края на света. От нас зависи – нашето състрадание, участието ни в живота на страдащите хора – доколко още ще продължи времето на земята и на колко още хора ще бъде дадена възможност за покаяние и обръщане към Господа. Амин.

Протоиерей Александър Шаргунов
Публикувано в „Православен глас“, бр. 38, 2017г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр. 37

Събор на св. Доростолски мъченици; св. прпмчца Феврония; преп. Дионисий Атонски; св. прпмчк Прокопий Варненски
Литургийно свето евангелие
Рече Господ: светило за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото твое тяло ще бъде светло; ако пък твоето око бъде лукаво, цялото твое тяло ще бъде тъмно. И тъй, ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината? Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона. Затова казвам ви: не се грижете за душата си, какво да ядете и да пиете, ни за тялото си, какво да облечете. Душата не струва ли повече от храната, и тялото от облеклото? Погледнете птиците небесни, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират; и вашият Отец Небесен ги храни. Не сте ли вие много по-ценни от тях? Па и кой от вас със своята грижа може да придаде на ръста си един лакът? Защо се грижите и за облекло? Взрете се в полските кринове, как растат: не се трудят, нито предат; а казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава не се е облякъл тъй, както всеки един от тях; и ако полската трева, която днес я има, а утре се хвърля в пещ, Бог тъй облича, колко повече вас, маловерци! И тъй, не се грижете и не думайте: какво да ядем, или какво да пием, или какво да облечем? Защото всичко това търсят езичниците, и защото вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това. Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде. (Мат. 6:22-33)
  Кога нашите духовни очи са здрави и кога боледуват?
  След като ни е посочил как трябва да се молим (чрез Господнята молитва „Отче наш”, която съдържа в себе си всички молитви); след като е изяснил смисъла на поста, нашият Господ Иисус Христос насочва вниманието ни към преходното значение на земните блага, към мимолетното богатство на земята и вечното богатство на небесата, чиито наследници можем да бъдем.
  „Светило за тялото е окото”, казва Господ. Чрез очите ние получаваме най-непосредствено възприятие за заобикалящия ни свят, ориентираме се в него и различаваме светлината от тъмнината, предметите от техните сенки, деня от нощта. Давайки пример със сетивното зрение, Спасителят насочва вниманието ни към един чисто духовен проблем – за нашето духовно възприятие на света, за нашето здраво или болно отношение към него. Кога отношението ни към света е здраво и кога е болно? Кога нашите духовни очи са здрави и кога боледуват? Блажени Теофилакт Български пише: „Ако ти си оковал своя ум в грижата за богатството си, то ти си загасил светилника, омрачил си своята душа, защото както окото, когато е чисто, т.е. здраво, осветява тялото, а когато е лукаво, т.е. нездраво, оставя тялото в тъмнина. По същия начин грижите ослепяват ума на човека, а когато умът ослепее, цялата душа става тъмна, тъй като умът е око на душата.” Тук, разбира се, не става дума за насъщните житейски нужди на човека, задоволяването на които е условие за нормален живот. Става дума за многогрижието, за непрестанната и болестна по своя произход, страст по обогатяване, по придобиване на материални блага при пълно загърбване на нашите духовни потребности, пренебрегвайки Бога. Веднъж заживели спокоен, материално подсигурен и задоволен живот, ние сме поставени пред опасността да забравим и пренебрегнем своето истинско предназначение. Затова Спасителят ни предупреждава: „Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре” (Мат. 6:24). Кои са тези „двама господари”? Единият е Бог – Източникът на всяка правда, на всяко добро, вечната и неизменна Светлина. Другият „господар” в св. Евангелие е наречен „мамон”. В древния езически свят мамон е „божеството” на богатството. Древните народи се покланяли на това „божество” като очаквали то да им даде онова, което прилепналите към плътта души искали: задоволеност, плътски удоволствия, земно богатство, слава и власт.
  „Синко, дай си мен сърцето“
  Богатството, само по себе си, не е нито добро, нито зло. Добро или зло може да бъде нашето отношение към него. Истинското зло се корени в нашия стремеж към богатството, в привързаността ни към земните блага. Иисус Христос не предоставя възможност за трети път – между доброто и злото, между правдата и неправдата, между истината и лъжата. „Третият път” е невъзможен. Той винаги ще бъде просто опит на злото да замаскира своята лукавост, да се представи за това, което не е. В живота си всеки човек, независимо от неговото социално положение, място или условия на живот, се оказва изправен пред този избор. Това което Бог ни благовести в Своето евангелие, се отнася до цялото човечество през всички времена, места и условия. То е универсално, вселенско и неотменно. „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки” (Евр. 13:8). Оправданието, че такива са условията, при които живеем или че такъв е духът на времето, не може да отмени нашата отговорност пред Бога за нравствения избор, които правим или за нашето привързване към света.
  Христос ни пита: „Душата не струва ли повече от храната, и тялото от облеклото?” (Мат. 6:25). И тялото, и душата на човека са Божие творение. Ценността на човека е огромна. Човекът не е обикновено творение, а венец на цялото творение, най-съвършеното украшение на вселената, която Бог сътвори. Той ни призовава: „Синко, дай си мен сърцето” (Прит. Сол. 23:26). Цената на една спасена човешка душа е повече от всички земни богатства. Борбата за спасение на една човешка душа е по-голяма от всички и всякакви земни воини. Тази борба се води на арената на човешкото сърце. Както казва преподобни Макарий Велики: „Към което е привързано сърцето на човека и към което го влече неговото желание, то става за него бог. Ако сърцето желае винаги Бога, то Бог е Господар на сърцето му… Плаващите търговци, макар и да открият попътен вятър и тихо море, докато не стигнат до пристанището, винаги се намират в страх, да не би вятърът да задуха срещу тях, морето да се развълнува и корабът да бъде подложен на опасност. Така и християните, макар да усещат в себе си, че духа благоприятният вятър на Светия Дух, въпреки това се намират в страх да не задуха противоположен вятър и да не породи в душите им метеж и вълнение. Ето защо е нужно голямо желание, за да стигнат до пристанището на духовния покой, до съвършения мир, до вечния живот и вечната наслада в града на светиите, в небесния Йерусалим, в „църквата на първородните” (Евр. 12:23)”.
  Този, който богатее в Бога
  Днешният евангелски откъс завършва с Божия призив: „Първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (Мат. 6:33). „Показателно е, че Словото Божие определя да „търсим” царството и правдата Му. Не казва „искайте”, а „търсете”. Разликата е съществена. „Искайте” означава „чакайте да вземете”, както юдеите, които искат от Бога знамение, защото само Той дава личби (1 Кор. 1:22). „Търсете” (ζητεῖτε) означава: издирвайте, стремете се, борете се да намерите, да се подсигурите” (о. Георги Металинос). Да се подсигурите не със земни блага и наслади, а с придобиване на вечността.
  „…и всичко това ще ви се придаде”, тоест Бог няма да ви остави гладни и жадни, Той няма да забрави за вашите земни нужди тогава, когато вие сте насочили своя взор, своята мисъл и желания към Него. В търсенето на Божието царство и Божията правда всички противоречия на нашата земна, социална правда, намират своето решение. „Този, който богатее в Бога – казва св. Нектарий Егински – вече не живее за себе си, а за своя ближен. Той има за своя грижа добруването на ближния и единственото му занимание е радостта на другите. Свободен от страсти, той желае онова, което е добро и благонравно, и съвършено за Бога, работейки с готовност за тази цел… Този, който богатее в Бога, вече е станал подобен на Него – истински образ и подобие Божие. Блажен е той, защото е разбрал своята мисия и преминава живота си съгласно своето призвание. Блажен е, защото Господ му е приготвил наследие в небесното царство.” Амин.

Публикувано в „Православен глас“, бр. 37, 2017г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр. 36

Св. мчци Леонтий, Ипатий и Теодул
Литургийно свето евангелие
В онова време Иисус, като вървеше покрай Галилейско море, видя двама братя, Симона, наричан Петър, и брата му Андрея, да хвърлят мрежа в морето, понеже бяха рибари; и казва им: вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци. И те веднага оставиха мрежите, и тръгнаха след Него. Оттам като отиде по-нататък, видя други двама братя, Иакова Зеведеева и брата му Иоана, в кораб със Зеведея, баща им, които кърпеха мрежите си, и ги повика. Те веднага оставиха кораба и баща си и тръгнаха след Него. И ходеше Иисус по цяла Галилея, като поучаваше в синагогите им, проповядваше Евангелието на царството и изцеряваше всяка болест и всяка немощ у народа. (Мат. 4:18-23)
  Господ Иисус Христос каза, че светило се не запаля, за да се тури под крина или под одър, но се поставя на светилник, за да осветлява всички вкъщи (Мат. 5:15). Такива светила, запалени от Бога, са светиите. Те са поставени нависоко, за да осветляват и освещават ония, които биха дошли под тяхно озарение. Бог е запалил тия светила, защото сам Той е светлина, която е живот, истина и радост. Животът се нуждае от светлина. Не само животът в нравствен и духовен, но и в битиен смисъл, животът безусловно се нуждае от светлина, за да расте и да процъфтява и да дава плод и обилие на плод. Затова Иисус Христос казва за Себе Си, че е светлината на света и призовава всички, които са повярвали в Него, да Го следват, за да имат сами светлината на живота (Йоан 8:12) и истината. Много е зле за човека да върви в мрака на живота и да не може да го опознае, да го изживее и да изпита неговата радост. Иисус Христос призовава всички да Го следват, докато е още ден, докато още могат да дойдат под озарението на божествената светлина, която идва от Него (Йоан 12:35-36). Но Той казва и на Своите близки ученици, т.е. на тия, които са приели от Него светлина, че са светлината на света. Светлина на света са всички светии и тези, които чрез благочестие се стремят да им подражават.
  Светиите са светила, запалени от Божията светлина; те приемат тая светлина и я отразяват върху нас. И ние, в нашия духовен и благодатен живот, приемаме светлина непосредствено от Бога, но и чрез светиите. Богато е небето на вярата, обсипано от много светила, които осветляват пътищата на човеците във вяра, благочестие и светост. Днес празнуваме деня на българските светии, възсияли из недрата на българския народ, на светиите, които са се родили в Църквата на светостта чрез величественото и тайнствено взаимодействие между Божия Дух и човешкия дух. Празнувайки техния ден, празнуваме светостта, която възражда живота във всичките му измерения, просвещава ума, открива път на знанието, облагородява сърцето, извисява волята, утвърждава личността. Ние тачим паметта на всички български светии, спомняме техния жизнен подвиг, тяхното дело и заслугите им. Паметта им е жива. Всички знаем за нашите родни светии, защото светлината, която иде от техния светийски ореол, стига дълбоко в нашата душа, стига далеч и дълбоко навред по нашата неизгледна земя. Тяхната памет е от род в род. Българите са я тачили и с това са ставали съпричастници на светиите, на светийския дух, защото светостта е една висша степен на благочестието.
  Когато възпоменаваме паметта, светийския подвиг и делото на нашите родни светии, ние с благодарност възпоменаваме и техните големи заслуги, които никога не престават и имат историческо значение, но имат значение и за сегашната духовна съдба на всекиго от нас, защото въздухът, който дишаме в Църквата Божия, е въздухът на светостта, въздухът, който постоянно се освежава чрез подвига на нашите родни светии и на всички светии, които светата Църква молитвено тачи. Какво им дължим? Нищо друго, освен да им въздадем истинска почит. А какво значи да им въздаваме истинска почит? Това ни открива един въпрос: полезна ли е светостта? Благочестието, е казано в Словото Божие, е полезно за всичко (1 Тим. 4:8), при всички обстоятелства е полезно за вярващия човек. Светостта е още по-полезна, защото тя е служение на другите, служението пък на другите е принос за общо благополучие.
  Но ето, че тоя въпрос ни поставя втори въпрос: възможна ли е светостта? За нас, които сме в Църквата Божия, и следователно в Църквата на светиите, не може да има никакво съмнение, че светостта е възможна и към нея трябва да се стремим. Тя е по силите на човека, щом са могли да изгреят толкова много звезди на светостта у нас. Народът е родил светиите; от него те са излезли. Бог ги е въздигнал, Той ще въздига всякога светии от същия народ, който е духовно заквасен със святост. Но и трети въпрос се явява: ако светостта е полезна и възможна, не е ли и необходима? Щом е полезна и възможна, тя е и необходима за живота, без нея не бихме могли духовно да съществуваме. Наистина не бихме могли духовно да съществуваме без святост и без стремеж към святост, не бихме могли да бъдем духовно здрави човеци. Явява се и четвърти въпрос: щом като светостта е полезна, възможна и необходима, дали ни е заповядана? Бъдете свети, е казано на много места в Свещените книги - от първата до последната. Чрез Моисея Бог е казал: „Бъдете свети, защото Аз Господ, Бог ваш, съм свет.”(Лев. 19:2). А Иисус, Светият Божий, поръча на всички: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец.”(Мат. 5:48). И Неговите свети ученици призоваха повярвалите към святост.
  От родните светии българският народ е бил озарен и със светлина на благочестие и святост, за да живее добродетелно, да се издига духовно и да създава морална крепост на своя личен, семеен, обществен и държавен живот. Българските светии са озарявали благочестивия народ за служение на Божието дело в истина и в любов. Заветът им е тоя: да познаят истината и да пребъдват в любовта Божия, която е сила за братство и единомислие. Вярата Христова чрез словото и примерите на родните светии е създала единството на българския народ. Ето кое е озарението, което вярващите люде получават от светиите, излезли от духовните недра на българския народ. Това озарение е за нас живот и радост.
  И ние сме светлина на света, както ни е нарекъл Спасителят. И ние трябва да отразяваме светлината си върху живота. Това ще можем да сторим, ако постоянно се намираме под озарението на Божията светлина и под озарението на родните светии и мъченици, които са светила, запалени от могъщата Божия ръка на небосклона на българската църковност и благочестие, за да намираме и ние, децата на благочестивия народ, пътищата на вярата, на благочестието, на любовта и на вярното служение на човека, на Бога и на нашия собствен народ. Нека всякога молитвено да призоваваме помощта на светите Божии угодници, възсияли от средата на българския народ, защото чрез това откриваме дверите на нашето сърце за възраждащата светлина, що иде от небето на вярата, за богатата светлина, която е Самият Господ Иисус Христос. Амин. †Кирил, патриарх Български 1957, 1962 гг.(със съкращения)

Публикувано в „Православен глас“, бр. 36, 2017г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр. 35

Св. апли Вартоломей и Варнава; св. Лука, архиеп. Симферополски и Кримски; Св. Богородица „Достойно есть”
Литургийно свето евангелие
  Рече Господ на учениците Си: всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец небесен. Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене не е достоен за Мене; и който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене. Тогава Петър отговори и Му рече: ето, ние оставихме всичко и Те последвахме; какво, прочее, ще стане с нас? А Иисус им рече: истина ви казвам, че вие, които Ме последвахте, при паки-битието, кога Син Човеческий седне на престола на славата Си, ще седнете и вие на дванайсет престола, като съдите дванайсетте Израилеви колена; и всеки, който остави къща, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или ниви, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен. А мнозина първи ще бъдат последни, и последни – първи.(Мат. 10:32-33, 37-38; 19:27-30)
  Съвременните нам човеци и всички живели преди нас, са безчислени и необозрими, както песъчинките на големите пустини Сахара и Гоби. Кои са те? Какъв е техният живот? Какво виждаме в душите им? Ако би било възможно да се обхване с поглед необозримото, то бихме видели, че огромното мнозинство на човечеството се състои от хора, които в Свещеното Писание са наречени „народ на тая земя” (Числ. 14:9). Защо са наречени с такова име? Защото най-главната цел на техния живот и основните им стремежи са насочени към достигане на земни блага. Блага, които получават от материалната природа.
  Те са или съвсем бездуховни, или духовният им живот не е задълбочен! Те или изобщо не вярват в духовния свят, или му отделят малко внимание. Такъв е „народът на тая земя”, такива са душевните човеци, не духовните.
  Такава е основата маса на човечеството. Със страх и душевна болка от лявата страна на човечеството ние виждаме несравнимо по-лоши и дори страшни хора. Виждаме човеци-скотове, човеци-зверове, човеци-изверги и дори човеци-бесове. А от дясната страна на „народа на тая земя” виждаме цветът и славата на човешкия род, онези блажени и благословени от Бога люде, които великият Йоан Богослов нарича чеда Божи, приятели Христови.
  С благоговеен трепет виждаме великия сонм на светиите, сияещи в тъмнината на света като ярки Божии звезди върху тъмния небосклон. Виждаме сонма на пророците и апостолите, на великите светители и пастири, проповядващи и утвърждаващи Христовото Евангелие. Виждаме огромният сонм на светите мъченици, велики преподобни и отшелници, и дори хора, подобни на ангелите Божии.
  Кое ги е направило свети, да не приличат изобщо на земния народ? Това узнаваме от дълбоките думи на апостол Павел, думи, които никой преди него не би могъл да каже. Ужасът и неизмеримата слава на Христовия Кръст така потресли душата му, че той забравил за целия свят и казал: „…с кръста на Господа нашего Иисуса Христа… за мене светът е разпнат, и аз за света”; „Разпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене.” (Гал. 6:14; 2:19-20). Тези свети слова биха могли да повторят за себе си и всички велики светии. Вярата в Господ Иисус Христос и любовта към Него с ярък пламък горяла в сърцата на светите мъченици и им давала сила да понасят най-ужасни мъчения и страшна смърт.
  За великите преподобни и отшелници, светът загубил цялата си привлекателност. За тях светът бил разпнат. Било непоносимо да останат сред хора, способни на такова безмерно престъпление като разпъването на кръста на Спасителя на света, Сина Божи. И те отивали в безлюдни пустини и непроходими горски дебри, за да живеят там в неразлъчно молитвено общение с Бога. Тяхната молитва била дълбока като море и се леела непрестанно ден и нощ.
  Нашият велик преподобен Серафим Саровски хиляда дни и нощи се молел в гората коленичил върху плосък камък. Преподобни Арсений Велики стоял в пустинята от вечерта до сутринта с въздигнати към небето ръце, молейки се за целия свят. Но по сила на молитвата, преподобната Мария Египетска го превъзхождала. Може още дълго да се говори и за другите велики подвижници, за които светът не бил достоен. В днешната първа неделя след Петдесетница св. Църква празнува паметта на всички светии. Защо е установен този празник? В месецослова имената на светиите не са много – всичко около 2000 имена. Но не може да бъде, светиите да са толкова малко; те, разбира се, са повече, неизмеримо повече?
  В глава седма от Откровението на Йоан Богослов четем: „…видях, и ето, голямо множество народ, което никой не можеше да преброи, – от всички племена и колена, народи и езици; те стояха пред престола и пред Агнеца, облечени в бели дрехи и с палмови вейки в ръце… те са, които идат от голямата скръб; те опраха дрехите си и ги избелиха с кръвта на Агнеца” (Откр. 7:9, 14). Необозримо и неизброимо множество светии било показано на Йоан Богослов в това видение, а не 2000 светии, чиито имена четем в месецослова. У Бога има огромно множество светии, заради чието спасение Предвечният Син Божи, Спасителят на света, слязъл на земята и се въплътил от Пресвета Дева Мария. Само незначителен брой светии са канонизирани от Православната Църква. А цялото огромно множество други светии е известно само на Бога, за Когото говорим, че Той е едничък Сърцеведец, „Единый сведый сердечная” („Единствен Познаващ сърцата”, из кондак на светите апостоли). В Неговите всевиждащи очи велики и скъпоценни са нищо не значещите за света, и даже презирани, и гонени от света, прости и бедни човеци, за които всъщност целият свят не е достоен. Днешната първа Неделя след Петдесетница се посвещава от Църквата на паметта на всички светии – не само на тези, които поименно са известните на Църквата, но и на онези, които са знайни само на едничкия Бог. Този ден е велик и свят и нам подобава, макар само с молебно пение, да го почетем и да изпросим от всички светии тяхното застъпничество за нас пред Бога, та и ние грешните да застанем – макар и в последните редове, – на тези, които Господ Бог е удостоил да нарече Свои чеда; тези, които втори път са се родили, вече „ни от похот плътска, нито от похот мъжка” (Йоан 1:13), а от Самия Бог и от безмерната сила на Христовото Евангелие.
Това да бъде с всички нас!
Амин!

Проповед на Св. Лука, архиепископ Симферополски и Кримски, 1957 г.
Публикувано в „Православен глас“, бр. 35, 2017г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр. 34

Литургийно свето евангелие
  В последния велик ден на празника застана Иисус, издигна глас и рече: който е жаден, да дойде при Мене и да пие. Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода. Това каза за Духа, Когото щяха да приемат вярващите в Него; защото Дух Светий още не бе даден, понеже Иисус още не бе прославен. Тогава мнозина от народа, като чуха тия думи, казваха: Този е наистина Пророкът. Други казваха: Този е Христос. А други казваха: нима от Галилея ще дойде Христос? Не е ли казано в Писанието, че Христос ще дойде от Давидовото семе и от градеца Витлеем, отдето беше Давид? И тъй, у народа произлезе разпра за Него. А някои от тях искаха да Го хванат, ала никой не тури върху Му ръка. Тогава слугите се върнаха при първосвещениците и фарисеите, а те им рекоха; защо Го не доведохте? Слугите отговориха: никога човек не е говорил тъй, както Тоя Човек. Фарисеите им отговориха: да не сте се и вие прелъстили? Повярвал ли е в Него някой от началниците или от фарисеите? Но тоя народ, който не знае Закона, е проклет. Никодим, който бе ходил нощя при Него и беше един от тях, казва им: осъжда ли нашият Закон човека, ако първом го не чуят и узнаят, какво върши? Те му отговориха и рекоха: да не си и ти от Галилея? Изпитай и виж, че от Галилея пророк не се е явил. Пак им говори Иисус и рече: Аз съм светлината на света; който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота. (Йоан.7:37-52; 8:12)
  В последния велик ден на празника застана Иисус, издигна глас и рече: който е жаден, да дойде при Мене и да пие.” Този призив на Господ Иисус Христос, отправен към цялото човечество, ще звучи през всички векове, до края на времената. Който чуе и послуша гласа Му, ще бъде жив, защото настъпи благоприятно време, т.е. време за спасение. Който е гладен и жаден за правда, който търси вечно блаженство, нека отиде при източника на живата вода – Иисус Христос, и да пие. „Който вярва в Мене, – казва Той – из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода.” Спасителят многократно използва в Своите проповеди образа на живата вода. На езика на Св. Писание живата вода – е постоянно течаща вода, която прелива и извършва непрекъснато обновяване. „Водата, която му дам, – казва Той на самарянката – ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен.” (Йоан 4:14). Както без вода човек не може да живее, така и без Христос неговата душа умира.
  Израил пиеше от скалата, която беше в пустинята (тази скала, този камък, казва апостолът, е Христос), а вярващите в Христа пият от камъка, който е в самите тях. Като пребъдва в нас, Спасителят не само утолява жаждата на всички нас, които сме сред духовната пустиня на този свят, но ни дава безкрайна и вечна утеха. Който е приел в сърцето си Христовата истина и Неговата благодат, той не може да ги скрие. Те сами свидетелстват за себе си. Светостта на Христос, към която от дълбините на сърцето се приобщава християнинът, със сигурност ще се разкрие в светостта на живота му. Тя ще се излива над другите. Един свят човек е участник в светостта на Христос, такъв човек е общо наследство на цялото човечество.
  Но ние винаги трябва да помним, каква е цената на този придобит дар. В часа на Христовото разпятие, когато един от войниците Го пробожда в ребрата, веднага изтича кръв и вода. Извършва се раждането на Църквата с нейните основни тайнства – кръщение и причастие. Дава се дарът на Светия Дух. И сега Господ говори за Духа, Когото вярващите в Него ще приемат: защото „Дух Светий още не бе даден на учениците Му”. Ако сравним яснотата на богопознанието и силата на благодатта на Христовите ученици след Петдесетница с тяхната помраченост и слабост преди това, ще разберем в какъв смисъл се казва: „защото Дух Светий още не бе даден”. Първите наченки на Духа учениците приемат от Христос веднага, но времето на пълното узряване на жътвата все още не е дошло. Светият Дух още не им е даден в реки от жива вода, които да напоят цялата земя, „понеже Христос още не бе прославен”. Смъртта на Господа на Кръста, се нарича Негово прославление, защото чрез Своя Кръст Той победи дявола и смъртта. Дарът на Светия Дух, който е сега над Христовата църква, е „откупен” с кръвта Му. Без Голгота нямаше да има Петдесетница. Животът и смъртта на Иисус Христос са необходими, за да се отприщят реките от жива вода за човешкия род. Когато Христос бе на земята, все още нямаше такава нужда от Светия Дух, каквато се яви след заминаването Му. Светият Дух още не бе даден на учениците, но им беше дадено обещание, че ще Го получат. И ние, които очакваме изпълнението на Господните обещания, сме длъжни да живеем с несъмнена надежда, че в свое време – в зависимост от живота на всекиго от нас, – ще ни бъде дадено да станем участници в благодатта на Св. Дух.
  Само когато познаем Иисус Христос, истински ще познаем и Светия Дух. Неговата силата действаше върху пророците и старозаветните праведници, но едва на Петдесетница Светият Дух се яви като Личност, като ипостас на Пресветата Троица. От този момент нататък, Светият Дух ни просвещава за да бъдем и ние свидетели на Възкръсналия Христос. Молитвата „Царю Небесни” и Господнята молитва „Отче наш” стават наши постоянни молитви.
  И ние чуваме по-нататък, как от тези думи на Христос произлиза разделение между народа. Смятате ли, че Христос донесе мир? Не, с проповедта на Евангелието става разделение, защото едни се събират около Христос, а други – срещу него. И за името Му се разгарят ожесточени спорове, сякаш за това Той дойде при хората, а не за да им се даде истината, любовта и радостта. Макар най-сладкото слово Христово да е изпълнено със Светия Дух, се намират и такива, които искат да хванат и да убият Христос.
  И ето, пратените да Го хванат се връщат обратно, без Него, защото никога през живота си не са чували някой да говори както този Човек. Наистина, с нищо не може да се сравни това да се слуша Господ. Но фарисеите, превъзнасяйки се със своята книжовна ученост, с презрение гледат на простия народ, който открива сърцата си пред Господа. Какво може да бъде по-лошо от това някой да се чувства твърде умен и добър, за да има нужда от Христос. Но, уви, такова заслепление се случва често. И ние виждаме Никодим, идвал нощем при Христос, който прави сега плах опит да се застъпи за Господа. Той дошъл тогава през нощта – от страх да не го видят, и сега обръщайки се към съда според закона, той още не прави решителен избор. Но ще дойде време, когато ще види разпнатия Христос и открито ще изповяда, че е Негов ученик. Много християни, които по характер са кротки и не се отличават с особена смелост, в опасни ситуации – с благодатта на Светия Дух – придобиват несъкрушимо мъжество. Никой от нас няма да избегне изпитанията, чрез които ние ще трябва да покажем действително ли сме предани докрай на Христа, или предпочитаме безопасната полуистина. Това отстояване на Господа може да ни струва скъпо, но неизменни са думите на Христос, че Той ще изповяда всеки, който Го изповяда на земята и ще се отрече пред Небесния Отец от всеки, които на земята се отрече от Него. Верността към Христос може да означава кръст, но само чрез тази верност нашият кръст се свързва с Христовия Кръст, чрез който дойде радостта за целия свят – благодатта на Петдесетница.
  „Аз съм светлината на света – казва Иисус Христос – който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота”. Светлината на живота изхожда от животодателния източник на Светата Троица. Светлината на нейното присъствие в света, Христос явява в Своето възкресение чрез Светия Дух. Да следваме Христос означава да предадем себе си – и душата, и тялото, и духа – в послушание на небесната мъдрост на Отца и Сина и Светия Дух. Само по този начин можем, безопасно извършвайки нашето земно странстване – да не се препънем, да не се отбием от пътя сред сгъстяващия се мрак, да преминем през живота и да влезем в славата Божия, приготвена за онези които Го обичат. Амин.

Протоиерей Александр Шаргунов
Публикувано в „Православен глас“, бр. 34, 2017 г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр. 33

Преп. Никита, еп. Халкидонски, преп. Софроний Български.
Литургийно свето евангелие
  В онова време Иисус дигна очи към небето и рече: Отче! дойде часът: прослави Сина Си, за да Те прослави и Син Ти, според както си Му дал власт над всяка плът, та чрез всичко, що си Му дал, да даде тям живот вечен. А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа; Аз Те прославих на земята, свърших делото, що Ми бе дал да изпълня. И сега прослави Ме Ти, Отче, у Тебе Самия със славата, що имах у Тебе преди свят да бъде. Явих Твоето име на човеците, които си Ми дал от света; те бяха Твои, и Ти Ми ги даде, и спазиха Твоето слово. Сега разбраха, че всичко, що си Ми дал, е от Тебе; защото словата, що си Ми дал, предадох им ги, и те приеха и разбраха наистина, че съм от Тебе излязъл, и повярваха, че Ти си Ме пратил. Аз за тях се моля, не за цял свят се моля, а за тях, които си Ми дал, защото са Твои. И всичко Мое е Твое, и Твоето Мое, и се прославих в тях. Не съм вече в света, но те са в света, а Аз ида при Тебе, Отче Светий! опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние. Когато бях с тях на света, Аз ги пазех в Твоето име; ония, които си Ми дал, опазих, и никой от тях не погина, освен погибелният син, за да се сбъдне Писанието. А сега ида при Тебе и казвам това в света, за да имат в себе си Моята радост пълна. (Йоан 17:1-13)
Богочовекът Иисус Христос
  Днешният евангелски текст е откъс от Първосвещеническата молитва на Господ Иисус Христос. В тази молитва Той говори като Бог, а същевременно и като Човек. Като Бог разговаря с Бог Отец и разкрива, че е едно с Него. Изповядва, че всичко, което принадлежи на Отец, е и Негово, но и всичко, което е Негово, е и на Бог Отец. Говори също за предвечната Си слава, която има още преди сътворението на света. Като Човек Той се моли на Бог Отец и отправя прошения към Него. Божествената и човешка природа се проявяват толкова естествено и непринудено в личността на Иисус Христос, както и в думите и действията Му, че са дали пълно основание на св. Църква правилно да изповяда, че в личността на Сина и Словото Божие двете Му естества са съединени – неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно.
Единението в Светия Дух
„Намираме се между празниците Възнесение Господне и Света Троица, казва в своя проповед митрополит Антоний Сурожски, и затова бих искал да говоря за нещо, което има отношение и към двата празника. В 53 глава от книгата на пророк Исайя се разкрива следното пророчество за очаквания Месия: Той, Христос бе изпоранен заради нашите грехове, като взе върху Си, върху Своите плещи нашите немощи и чрез Неговите язви и рани ние се изцелихме...
  Когато мислим за възкръсналия Христос, Който се явява на Своите ученици и им дава да Го докоснат, и призовава ап. Тома да се увери в реалността и дълбочината на раните Му, ние пропускаме нещо предвид. Ние забравяме, че Христос се възнася с изранена от греховете ни плът и че по непостижим за нас начин не само Възкръсналият, но и Възнеслият се Христос, встъпил в славата Божия, седящ отдясно на Бога Отца, носи върху Своята човешка плът раните, нанесени Му от човешките грехове. Той все още носи на плещите Си човешката немощ, и сега сякаш Възкресение Христово и Страстната седмица са включени в тайната на Триединния Бог, Троица Свята, Непостижима, Велика. Цялата скръб на земята, цялата болка, целият ужас се стоварват върху Христос, но Той не ги отхвърля нито при Възкресението, нито при Възнесението Си в слава. Христос остава Божият Агнец, принесен в жертва преди сътворението на света, за спасението на света... И когато в деня на св. Петдесетница, който празнуваме като ден на Св. Троица, Той изпраща Духа на учениците Си, на апостолите, на Църквата и на целия свят, Той Го изпраща сякаш двояко. От една страна, ние сме Тяло Христово, живо и трептящо: измъченото и изранено през хилядолетията Тяло Христово, по думите на св. ап. Павел, носещо върху си раните на Спасителя и изпълняващо в Себе Си това, което е липсвало в земните скърби и страдания на Христа; от векове Църквата е призвана да бъде Тяло Христово, преломявано за спасение на човечеството. И ние като това Тяло, колкото и да сме недостойни, само поради това, че сме Христови, само поради това, че сме Църквата - сме приобщени към този дар на Светия Дух. Но Духът снизхожда върху нас не само защото по един непостижим начин ние вече сме съединени с Христос, а и защото сме немощни, безсилни, греховни, и само силата Божия, изявяваща се в немощта човешка, може да ни спаси. Ние получаваме Светия Дух не само като Тяло Христово, но поотделно и заедно като грешно общество и като грешници, отчаяно нуждаещи се от силата Божия за нашето спасение... И затова за празника, който ни очаква в бъдещото Възкресение, ние трябва да се готвим по-различно: трябва да осъзнаем своята немощ, но с цялата искреност, с цялата тъга по Бога, с цялата наша жажда и глад да дойде Господ, за да съживи душата ни и да измени живота ни...
  Да прекараме неделята съсредоточено: да прекараме тази неделя в очакване и молитва, та като запеем заедно със Светия Дух молитвата: „Ела и се всели в нас” - това да не бъде поредната молитва, а завършекът на цялата наша тъга по Бога, цялата наша любов към Бога, за да се открие пред Него нашата немощ, както душата се открива за любовта и радостта. И тогава, колкото и да сме греховни и немощни, ние ще можем да възприемем отново и по-нов начин безкрайната благодат, която ни прави по-близки и по-свои на Бога, този Бог, Който издигна в слава плътта, изранен от нашите грехове, все още неизлекуван, защото нашият грях все още съществува... Дивен е нашият Бог! Ние, маловерните, които водим толкова лош живот, можем да мислим за Него само с благодарност, задето сме Му любими. Той вярва в нас, на всичко се надява и е готов да ни даде цялата Си сила, ако само Му предоставим това право и власт над нас, простор да действа свободно. Да се готвим благоговейно за слизането на Светия Дух над нас.”
Моисей и Иисус Христос
  Когато Бог се открил на Моисей на планината Синай, Той му разкрил, че е единият и единствен Бог, че е личност и че се грижи, „промисля” за Своето творение. Това се потвърждава от историята, която свидетелства, че Бог неведнъж се е намесвал и е спасявал Своя народ. Въпреки това Моисей разбрал, че е останало нещо, което Бог ще разкрие в свое време. Затова Моисей предсказал на израилския народ, че Бог ще им изпрати Пророк като него – Когото ще трябва да слушат и който не Му се подчини, ще бъде изтребен изсред Божия народ (Втор. 18:15-19; Деян. 3:22-23). Този пророк е Иисус, Който чрез Своята личност напълно разкри на човеците Бога. Той е очакваният Месия – Христос Господ. Преди всичко Той ни открива, че единият и единствен Бог е Троичен по лица, а Синът Божи е второто Негово лице. Затова ние, които изповядваме името на Господ Иисус Христос, всъщност изповядваме името на Отец и Син, и Свети Дух (Мат. 28:19).
  И така, в личността на Господ Иисус Христос ни се открива Бог. Затова нека не преставаме непрекъснато да призоваваме Неговото свято име и смирено да изпросваме Неговата милост. С това непрестанно призоваване ние поразяваме нашите духовни врагове – бесовете, освещаваме се и се спасяваме. Амин.

Публикувано в „Православен глас“, бр. 33, 2017 г.

© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр. 32

Св. велики царе равноапостоли Константин и Елена.
Литургийно свето евангелие
  В онова време Иисус, като минаваше, видя един човек, сляп от рождение. Учениците Му Го попитаха и казваха: Рави, кой е съгрешил, тоя или родителите му, за да се роди сляп? Иисус отговори: нито тоя е съгрешил, нито родителите му, но това биде, за да се явят делата Божии върху му. Аз трябва да върша делата на Тогова, Който Ме е пратил, докле е ден; настъпва нощ, когато никой не може да работи. Докле съм в света, светлина съм на света. Това като каза, плю на земята, направи калчица от плюнката и намаза с нея очите на слепия, и му рече: иди се умий в къпалнята Силоам (което значи: пратен). Той отиде, уми се и се върна прогледал. А съседите и ония, които го бяха виждали по-преди, че беше сляп, думаха: не е ли този, който седеше и просеше? Едни думаха: този е, а други: прилича на него; той пък казваше: аз съм. Тогава го питаха: как ти се отвориха очите? Той отговори и рече: един Човек, Който се нарича Иисус, направи калчица, намаза очите ми и ми рече: иди в къпалнята Силоам и се умий. Отидох, умих се, и прогледах. Те пък му рекоха: де е Той? Отговори: не зная. Тогава заведоха при фарисеите човека, който беше по-преди сляп. А беше събота, когато Иисус направи калчицата и му отвори очите. Питаха го също и фарисеите, как е прогледал. Той им рече: тури ми калчица на очите, и се умих, и гледам. Тогава някои от фарисеите думаха: Тоя Човек не е от Бога, защото не пази събота. Други думаха: как може грешен човек да върши такива чудеса? И произлезе помежду им разпря. Казват пак на прогледалия слепец: ти какво казваш за Него, задето ти отвори очите? А той рече: пророк е. Но иудеите не повярваха за него, че е бил сляп и прогледал, докато не повикаха родителите на самия прогледал и ги попитаха, думайки: този ли е вашият син, за когото вие казвате, че се родил сляп? А как сега вижда? Родителите му отговориха и им рекоха: знаем, че този е нашият син и че се роди сляп; а как сега вижда, не знаем, или кой му е отворил очите, ние не знаем. Той сам е пълнолетен; питайте него; нека сам говори за себе си. Това казаха родителите му, понеже се бояха от иудеите; защото иудеите се бяха вече сдумали да отлъчат от синагогата оногова, който Го признае за Христа. Затова и родителите му казаха: той е пълнолетен; него попитайте. Тогава повикаха повторно човека, който преди беше сляп, и му казаха: въздай Богу слава; ние знаем, че Тоя Човек е грешник. Той отговори и рече: дали е грешник, не зная; едно зная, че бях сляп, а сега виждам. Пак го попитаха: какво ти направи? Как ти отвори очите? Отговори им: казах ви вече, и не чухте; какво пак искате да чуете? да не би и вие да искате да Му станете ученици? А те го изхокаха и рекоха: ти си Негов ученик; а ние сме Моисееви ученици. Ние знаем, че на Моисея е говорил Бог; а Тогова не знаем откъде е. Отговори човекът и им рече: това е и чудното, че вие не знаете, откъде е, а ми отвори очите. Ние пък знаем, че Бог не слуша грешници; но, който почита Бога и върши волята Му, тогова слуша. Открай век не се е чуло, някой да е отворил очи на слепороден. Ако Той не беше от Бога, не можеше да направи нищо. Отговориха му и рекоха: ти цял в грехове си роден, и ти ли нас учиш? И го изпъдиха вън. Иисус чу, че го изпъдили вън и, като го намери, рече му: ти вярваш ли в Сина Божий? Той отговори и рече: кой е, господине, та да повярвам в Него? Иисус му рече: и видял си Го, и, Който говори с тебе, Той е. А той рече: вярвам, Господи! И Му се поклони. (Йоан 9:1-38)
Телесната и духовната слепота
  Божията благодат просвещава, насочва към истинската вяра и упътва по пътя на спасението онзи човек, чиито душевни очи са отворени. Телесните болести, мъките и изпитанията на земния живот не могат да навредят на такъв човек, защото той е духовно жив и се е устремил към вечния живот. И обратно: човекът, който, поради своя егоизъм и привързаност към земни блага, е с духовно слепи и незрящи очи, не е способен да види светлината на истинската вяра и на спасението. Физическото здраве, богатството и доброто настроение не могат да оживотворят и просветят душата му и той пребивава в състояние на духовна смърт.
Слепотата на евреите
  Тази истина е онагледена в днешния евангелски откъс, в който се разказва за изцеряването на един слепороден човек. Преди да отиде при него Господ проповядвал на множеството събрали се там евреи. Духовните очи на някои от тях постепенно започнали да проглеждат. Спасителят знаел, че това е временно и нетрайно състояние, но от любов към тях им предложил със словото Си онези лечебни поуки, които можели напълно да излекуват духовните им очи и да ги доведат до светлината на истинската вяра. Колкото повече им разкривал обаче божествените Си свойства, толкова повече и с по-голям устрем те се връщали назад и предпочитали своята духовна слепота. Светлината на истината ги дразнела и причинявала страшни болки в пълните им с егоизъм духовни очи. Дори когато Спасителят разкрил, че съществува далече преди Авраам да се е появил на този свят, те в заслеплението на омразата си веднага искали да го убият с камъни. Тогава Той ослепил и телесните им очи и минал посред тях, но те не Го видели.
Слепецът, който прогледнал
  Като минал посред гледащите, които не могли да Го видят, Господ се насочил към един човек, телесно сляп по рождение, но със здрави духовни очи. Изцерил го, дарил светлина на телесните му очи и изпълнил с изобилната светлина на вярата и истината очите на разума му. Така показал на всички хора от всички времена, че проблемът не е в телесните страдания, а в липсата на желание да повярваме в Него и да поверим целия си живот на Господа. Наистина е дивно чудо е изцерението на телесните очи на слепия по рождение. Но още по-дивна е духовната промяна, която са изпитали очите на сърцето му, за да може да възприеме колкото е възможно повече от божествената светлина на познанието. Господ, дал да се разбере, че е Същият, Който някога създал от кал човека като и сега с кал дарил зрение на очите на слепеца. Човекът получил телесното зрение благодарение на доверието и послушанието, които проявил към Иисус Христос и когато Той му казал да отиде и да се умие в къпалнята Силоам с вяра и упование го изпълнил. Това чудо дало на този човек да разбере, че Иисус Христос е пророк, че е Божи Човек, че е благоговеен Мъж, Който върши Божията воля. Иначе, разсъждавал той пред фарисеите, Бог нямаше да Го послуша и да направи такова чудо, каквото дотогава никой не е виждал! Бившият слепец не се отказал от вярата си независимо от възраженията, неодобрението и заплахите на фарисеите и въпреки факта, че в крайна сметка те го отлъчили от синагогата. Когато фарисеите, обладани от жажда за власт и от пристрастия закривали очите си пред чудесата на Господ, когато мнозина от юдеите, дори и родителите на слепеца се боели да видят действителността от страх пред заплахите на религиозните водачи на народа, изцереният слепец не можел да отрече истината и бил готов да понесе всички последствия заради изповядването на вярата си. Затова и Господ го възнаградил, като му дарил в изобилие божествената светлина. Повикал го и го призовал да повярва в Него не просто като в пророк или в Божи човек, а като в Син Божи. На това откровение човекът, вече здрав и с двата си вида очи – телесни и духовни, веднага отговорил положително. И така, просветен от Светия Дух, се поклонил на Иисус Христос и Го изповядал за Господ. Хората го отблъснали, но той намерил своя Бог. Като му подражаваме и ние, нека запазим здрави нашите духовни очи, за да станем синове на светлината сред деня на настоящия живот. А когато дойде нощта на смъртта, да засияем със светлината на Божията благодат и истина. Амин.
Публикувано в „Православен глас“, бр. 32, 2017 г.

© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр. 31

Св. Исидор, св. мчк Йоан Български
Литургийно свето евангелие
  В онова време Иисус дохожда в самарийския град, наричан Сихар, близо до землището, което Иаков бе дал на сина си Иосифа. Там беше Иакововият извор. Уморен прочее от път, Иисус седеше си тъй при извора. Часът беше около шестия. Дохожда една жена от Самария да си начерпи вода. Иисус й казва: дай Ми да пия. (Защото учениците Му бяха отишли в града да купят храна). Жената самарянка Му казва: как Ти, бидейки иудеин, искаш да пиеш от мене, която съм жена самарянка? (Защото иудеите нямат сношение със самаряните.) Иисус й отговори и рече: да би знаела дара Божий, и кой е Оня, Който ти казва: дай Ми да пия, ти сама би изпросила от Него, и Той би ти дал вода жива. Жената Му казва: господине, ни почерпало имаш, па и кладенецът е дълбок: отде тогава имаш живата вода? Нима Ти си по-голям от отца ни Иакова, който ни даде тоя кладенец, и сам той от него е пил, и синовете му, и добитъкът му? Иисус й отговори и рече: всякой, който пие от тая вода, пак ще ожаднее; а който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен. Казва Му жената: господине, дай ми тая вода, за да не ожаднявам и да не дохождам тук да вадя. Иисус й казва: иди повикай мъжа си и дойди тука. Отговори жената и рече: нямам мъж. Иисус й казва: добре каза, че мъж нямаш; защото петима мъже си имала, и тоя, когото сега имаш, не ти е мъж; това право си каза. Казва Му жената: господине, виждам, че Ти си пророк. Нашите бащи се покланяха в тая планина, а вие казвате, че в Иерусалим е мястото, дето трябва да се покланяме. Иисус й казва: жено, повярвай Ми, че настъпва час, когато нито в тая планина, нито в Иерусалим ще се поклоните на Отца. Вие се кланяте на това, което не знаете, а ние се кланяме на това, което знаем, защото спасението е от иудеите. Но иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят. Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина. Казва Му жената: зная, че ще дойде Месия, наричан Христос, когато Той дойде, всичко ще ни възвести. Иисус й казва: Аз съм, Който говоря с тебе. В това време дойдоха учениците Му и се почудиха, задето Той се разговаря с жена; ала ни един не рече: какво искаш, или какво приказваш с нея? Тогава жената остави стомната си и отиде в града и казва на човеците: дойдете и вижте един човек, който ми каза всичко, що съм направила: да не би Той да е Христос? Тогава те излязоха из града и идеха към Него. Между това учениците Го молеха, казвайки: Рави, яж! Но Той им рече: Аз имам храна да ям, която вие не знаете. Поради това учениците думаха помежду си: да не би някой да Му е донесъл да яде? Иисус им казва: Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело. Не вие ли казвате, че още четири месеца, и жетва ще дойде? Аз пък ви казвам: подигнете си очите и погледнете нивите, че са побелели и узрели за жетва. Вече и жетварят получава награда и събира плод за вечен живот, за да се радват заедно и сеячът и жетварят. Защото в тоя случай права си е думата: един сее, а друг жъне. Аз ви проводих да жънете онова, за което вие не сте се трудили; други се трудиха, а вие влязохте в техния труд. И много самаряни от оня град повярваха в Него по думите на жената, която свидетелствуваше: каза ми всичко, що съм сторила. Затова, когато самаряните дойдоха при Него, молиха Го да постои при тях; и Той престоя там два дена. И още по-много народ повярва поради словото Му. А на жената думаха: ние вярваме не вече поради твоето казване; защото сами чухме и знаем, че Този наистина е Спасителят на света, Христос. (Йоан 4:5-42)
Разговорът на Иисус Христос със самарянката
  Господ Иисус Христос е най-добрия пример за нас, вярващите, и ако Го следваме, ще се удостоим да участваме и в небесната Му слава. Неговата беседа с жената от Самария ясно ни показва, че Той е използвал всяка среща и общуване с хората, за да ги доведе до познание на истината, до покаяние и спасение. Така и ние, подражавайки на Неговия пример, трябва да имаме като основа и цел на взаимоотношенията ни с останалите хора приближаването си до Бога и получаването на божествената благодат. Не бива да мислим, че срещата ни с определен човек е случайност и трябва да различаваме Божия промисъл за нашето спасение. Резултатът от разговора на Господ със самарянката е удивителен и наистина благодатен. Чудото, което Спасителят извършил с тази жена е по-голямо, отколкото множеството изцерения на страдащи от различни телесни болести, защото Бог лесно може да изцери всяка телесна болест. Спасително за човека е да се осъзнае, да се разкае и да пожелае да се промени. Това обаче е въпрос на личен избор и вътрешна духовна борба, което е ценно и има стойност пред Бога. Думите на Господ Иисус Христос довели до разкаяние, до познаване на истината и до истинско Богопоклонение не само самарянката, но и всички жители на нейното селище. Ако делата ни са проникнати от непрестанно помнене на Бога и на Неговите спасителни заповеди, ние ставаме чеда Божии, синове и дъщери -- наследници на вечното Му царство.
Приемането на Иисус Христос като Месия
  В беседата си с жената-самарянка Спасителят не я изобличил директно за нейния греховен живот, нито я убеждавал да спре да греши и да живее нравствено и добродетелно. Но тя в лицето на Иисус разпознала дългоочаквания от векове Месия, което довело до нейното покаяние и тя, променяйки своя живот, поела по пътя на своето спасение. Следователно, победата ни над греха и истинското ни почитане на Бог Отец се основава на правилната ни вяра в Иисус Христос като наш Господ. Ако не познаем тази истина, тогава според верните думи на Спасителя ще умрем затънали в греховете си (Йоан 8:24).
„С дух и с истина”
  Свети апостол Павел заявява, че никой не може да изповяда Иисус за Господ, освен чрез благодатта на Светия Дух (1 Кор. 12:3). Когато самарянката в своята искреност поискала от Иисус водата, за която Той й казал, че е извор на вечния живот, отворила сърцето си, за да приеме Светия Дух, чрез Който била просветена, повярвала и изповядала Иисус като Месия и Христос. Така в онзи миг тя се поклонила на Бог Отец „с Дух и с Истина” – поклонение, което на Петдесетница чрез слизането на Светия Дух се дало на цялото човечество. В това истинско богопоклонение и богопочитание намираме и нашето спасение, а изповядването на името на Господ Иисус чрез благодатта на Светия Дух ни разкрива спасителната истина, че Бог е Света Троица. Него нека прославяме винаги, съхранявайки себе си непрекъснато в благодатта на Светия Дух. Амин.
Публикувано в „Православен глас“, бр. 31, 2017 г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр.30

  Благочестиви християни! Празнуването на светите мъченици, което е причина за нашето спасение, доставя голяма сладост на душата на благочестивия човек. Защото празнуването на мъчениците е опрощаване на греховете, изцеление на болните, утешение на скърбящите, сила на слабите, спасение на грешните и веселие на душите. Понеже, когато хвалим мъченика, Бог се прославя и хората биват приканвани към небесни добродетели. Празнуването на светиите е за наше спасение. Но то е угодно на Бога и на светиите само тогава, когато празнуваме, както подобава. Ако празнуваме, като елините с ядене, пиене, танци и светски песни, тогава нямаме никаква полза от празнуването си, защото то не е угодно на светиите. Светиите са търпели мъки и смърт, за да ни научат, как се влиза в Небесното царство и че човек се спасява с труд. Те са се мъчили и са умрели, но сега живеят, и се веселят вечно. Гладували са и жадували заради Христовото име, но сега се насищат с Божието лице. Търпели, за да не се отрекат от Христа, но сега се радват и веселят в Небесното царство. Както ще видим сега от житието на днешния великомъченик Георги, който за краткотрайното страдание и мъчение получи от Бога вечна слава и наслаждение. Но слушайте внимателно, за да разберете!
  По времето на злочестивия цар Диоклетиан имало голямо гонение против християните. Защото Диоклетиан, който недостойно приел скиптъра на Римското царство, считал Аполон за Бог, който му предсказвал какво ще се случи, защото в бездушния идол живеел дявол, който отговарял на въпросите на царя, но лъжливо, защото рядко се изпълнявало нещо от онова, което той бил пророкувал. Един ден Диоклетиан отишъл в капището и попитал нещо Бог Аполон, но той рекъл, че вече не може да предсказва какво ще се случи, защото праведните на земята му пречат и му разпиляват силата. И когато Диоклетиан попитал идолските жреци: „Кои са праведните на земята?”, те му казали: „Тези, които се наричат християни, те са праведните”. Щом чул това, нечестивият Диоклетиан се разгневил и започнал голямо гонение против християните. Той разпратил заповед по цялата империя да измъчват и да убиват християните. Тогава станало тъжно човек да гледа всички затвори пълни с християни, които навсякъде били изтезавани с различни новоизобретени мъчения. И когато получил от източните провинции клеветнически писма, в които пишело, че християните се увеличават и не се подчиняват на царските заповеди, той разпратил заповед по цялата империя всички генерали, военачалници и съдии да се съберат на съвет при него в град Никомидия. И като се събрали, повикал всички князе, велможи и целия сенат и казал, че е много ядосан на християните. И когато всеки казал мнението си, най-накрая Диоклетиан рекъл: „О, всички вие, мои началници! Знайте, че ми е изключително приятно, че почитате всичките ни стари бащини богове, от които получаваме всички земни блага. И ако сте съгласни с моето желание и обичате моето царство, потрудете се да унищожите целия християнски род в царството ми, защото християните се противопоставят на нашите богове. И аз с всички сили ще ви помагам в това”. И след като всички се съгласили с това царско желание, той им заповядал да се съберат още два пъти на съвещание в същия състав и след това да разгласят пред целия народ неговото желание, за да го изпълни всеки.
  По това време свети Георги бил хилядник в римската войска. Той бил от Кападокия, син на богат християнин, възпитан от малък благочестиво по християнски. Бил сирак без баща, защото баща му бил умрял мъченически за Христа. А майка му отишла с него да живее в Палестина, защото била родом оттам и била наследила от родителите си голямо богатство и имоти. И така, след време този Георги, понеже бил с красиво лице и силен и мъжествен по тяло, бил назначен за хилядник във войската. По това време бил на двадесет години и майка му вече била починала. Но царят не знаел, че той е християнин.
  Свети Георги присъствал на онова нечестиво събрание и като слушал изказванията им, че искат да унищожат християнската вяра, разбрал, че е настъпил моментът да се мъчи за Христа. Тогава колкото имущество, злато, сребро и дрехи имал, раздал всичко на сиромаси, колкото роби имал, ги освободил, а колкото имущество имал в Палестина, заповядал на верния си слуга да го раздаде на сиромасите след смъртта му. Когато били събрани за трети път на това нечестиво събрание, свети Георги влязъл безстрашно и рекъл: „О, царю, и всички вие, князе и съдии! Какво правите?” Вместо да управлявате царството си и вместо да съдите справедливо, вие изливате яростта си върху християните, които не са ви направили никакво зло, и искате да ги мъчите и да ги принуждавате със сила към вашето безумно и нечестиво идолослужение, да се отрекат от истинския Бог и да се покланят на лъжливи богове. Но моля ви, оставете тези невинни хора да държат своята вяра. И вие трябва да се научите на истинско благочестие и да познаете истинския Бог, а не да ги мъчите”. Докато свети Георги говорел, всички началници насочили погледите си към царя, а царят гледал слисан светеца и мълчал. И кимнал с глава на приятеля си Магненций да отговори на светеца. И той го повикал при себе си и му казал, „О, Георги, кой те накара да говориш толкова дръзко пред царя?”. Свети Георги отговорил: „Истината ме накара”. „Коя е истината?” рекъл Магненций. А Георги казал: „Истината е Иисус Христос, Когото гоните”. Магненций казал: „А ти християнин ли си?”. А той рекъл: „Слуга съм на Христос, моя Бог и на Него се надявам”. При тези думи сред събранието се вдигнал голям шум и един казвал едно, друг друго. Тогава царят заповядал на всички да мълчат и рекъл на светеца: „О, Георги! Заради твоето благородство и заради твоето мъжество те назначих на висок пост и сега те обичам много и те съветвам, събери си ума и принеси жертва на боговете, за да не изгубиш младостта и славата си”. А свети Георги казал: „О, царю! Ако би могъл да познаеш Истинския Бог и да отправиш към Него благодарствени молитви, за да те удостои Той с вечното Си Царство!”. Тогава царят се разгневил и заповядал на войниците да изгонят светеца навън с копие и да го затворят в тъмница, и когато един войник го блъснал с копието си, копието веднага се огънало, като восък. И като го затворили в тъмницата, сложили краката му в пранги и окачили голям камък на гърдите му, а той търпял и благодарял на Бога. На сутринта го извели пред царя и дълго го насилвали да се поклони на Бог Аполон, но царят, като видял, че е непреклонен, заповядал да го вържат за едно колело, което било обковано с остри железа, наподобяващи ръжени и ножове, което, като се въртяло, режело тялото на мъченика и го раздробявало на части (парчета). А свети Георги търпял мъжествено, отначало извикал с висок глас, а после се молел тихо на Бога да го укрепи и останал безгласен и безчувствен, като че ли спял. А царят се радвал и помислил, че Георги е умрял, заповядал да го отвържат, а сам отишъл на Аполоновото капище. И внезапно цялото място било обгърнато от облак, загърмели страшни гръмотевици и мнозина чули глас отгоре, който казал: „Не бой се, Георги, Аз съм с теб!”. И когато въздухът се прояснил, при колелото се явил ангел Божий и рекъл: „Радвай се, Георги!”. Мъченикът слязъл от колелото цял и невредим, без никаква рана, и отишъл в онова капище. А царят и другите, които били там, се зачудили, като го видели, а двама души Атанасий и Протолеон, повярвали в Христа и веднага били посечени по царска заповед. Тогава царят заповядал да изкопаят дълбока яма, да я напълнят с негасена вар, да хвърлят светеца вътре, да налеят вода и да я покрият, и Георги да стои там три денонощия, докато се стопят и костите му. Но на третия ден, когато открили ямата, Георги излязъл здрав и невредим. После го обули с железни нагорещени обувки и го биели, за да тича с тях. А свети мъченик Георги тичал и си казвал: „Тичай, Георги, тичай, за да постигнеш това, което желаеш”. И след като свети Георги не бил увреден от това, царят довел един магьосник да даде на светеца да изпие смъртоносна отрова, но и от това не му станало нищо. После Георги отишъл на Аполоновото капище и като се помолил на Бога, всички богове паднали на земята и се строшили. Тогава царица Александра повярвала в Христа и веднага била посечена от царя. И като видял, че не ще може да победи светеца с мъчения, царят заповядал да го посекат с меч. И така, свети мъченик Георги бил посечен на 23 април. Но който иска да научи за всичките му чудеса, нека прочете житието му, защото тук са описани накратко и не всичките.
  Християни! Видяхте ли мъките, чудесата и добродетелите на свети мъченик Георги? Чухте ли за голямото му търпение? Подражавайте му, прочее, и вие, защото древните хора са описвали мъките на светиите не за нещо друго, а за да живеем и ние, като тях с търпение, и добродетели. Сега няма мъчители, които да ни гонят и мъчат за вярата ни, нито пък имаме нужда да се мъчим. Бог иска само да постъпваме според Неговия закон, както Сам казва: „Ако Ме любите, опазете Моите заповеди” (Иоан. 14:15). За това трябва, като истински християни да имаме търпение и да се пазим от всеки грях, както са търпели мъчениците за християнската вяра, победили са дявола и са извършили толкова чудеса, защото не са яли и пили безмерно, не са се гонили и предавали един друг, а са живели, като братя в мир и любов. За това са извършили толкова чудеса и са получили Небесното царство.
  А ние, като се валяме в грехове и неправди, като ядем и пием, като се предаваме един друг, като се лъжем и хулим, какво спечелихме от това? О, колко блажен е човекът, който няма лукавство в душата си .и злопаметност в сърцето си, който е чист и на лице, и в сърцето. Защото каква е ползата от това отвън да бъдеш праведен и смирен, а отвътре звяр и пълен с грехове? Облечи ранен човек със златни дрехи, каква полза ще имат раните му от това? Умий една чаша отвън, каква полза има тя, щом вътре е нечиста? Но ние трябва да бъдем чисти отвън и отвътре и да не гледаме хорските дела, а да се грижим всеки за спасението си, както в училище всеки ученик се грижи за собственото си учение. А светът каквото прави, Бог вижда и ще въздаде всекиму справедливо, според делата му. Нему слава във вечните векове, амин.
Св. Софроний Врачански, „Софроние” Публикувано в „Православен глас“, бр. 30, 2017 г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр.29

Св. ап. Яков Заведеев; св. Донат, еп. Еврийски

Литургийно свето евангелие:
  В онова време дойде Иосиф Ариматейски, виден член от съвета, който и сам очакваше царството Божие, дръзна, та влезе при Пилата, и измоли тялото Иисусово. Пилат се почуди, че Той вече е умрял; и, като повика стотника, попита го: дали отдавна е умрял? И като узна от стотника, даде тялото Иосифу. А Иосиф, като купи плащаница, сне Го, па Го обви в плащаницата и положи в гроб, изсечен в скала; и привали камък върху вратата гробни. А Мария Магдалина и Мария Иосиева гледаха, де Го полагат. След като мина събота, Мария Магдалина, Мария Иаковова и Саломия купиха аромати, за да дойдат и Го помажат. И в първия ден на седмицата дойдоха на гроба много рано, след изгрев-слънце, и говореха помежду си: кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни? И като погледнаха, виждат, че камъкът е отвален: а той беше много голям. Като влязоха в гроба, видяха един момък, облечен в бяла дреха, да седи отдясно; и много се уплашиха. А той им казва: не се плашете. Вие търсите Иисуса Назарееца, разпнатия; Той възкръсна, няма Го тук. Ето мястото, дето бе положен. Но идете, обадете на учениците Му и на Петра, че Той ви преваря в Галилея; там ще Го видите, както ви бе казал. И като излязоха скоро, побягнаха от гроба; тях ги обхвана трепет и ужас, и никому нищо не казаха, понеже се бояха. (Марк 15:43 – 16:8)
Йосиф от Ариматея
  В днешния неделен ден св. Църква почита онези личности, които по време на страданията и кръстната смърт на Господ Иисус Христос проявили удивителна смелост и любов към Него. Това са Йосиф Ариматейски, Никодим и жените-мироносици. Мойсеевият закон забранявал погребенията да се извършват в събота. Затова Йосиф от Ариматея, който бил богат и почитан член на юдейския синедрион, в петък вечерта, след като Господ Иисус Христос вече бил умрял телесно на кръста, отишъл при Пилат и поискал пречистото Му тяло, за да го погребе. След като римският управник получил уверението на стотника, че Иисус наистина е умрял, предал тялото Му на Йосиф, а той, като купил съответното платно за погребване на мъртви (което наричаме плащаница), увил в него божественото Тяло и Го положил в нов гроб, изсечен в скала. Преди разпъването на Спасителя, Йосиф бил таен Негов ученик, тъй като се боял от юдеите. Но след смъртта на Господа, Бог му дал смелост и сила да заяви пред властите и управниците – римски и юдейски, че е ученик на Иисус Христос. Случаят с Йосиф свидетелства, че учениците на Господ всъщност са били много повече на брой и че не са малцина тези, които са били верни Божии раби.
Защо обаче мнозина от тях не са изразявали явно своята вяра?
  От една страна се бояли от юдеите и едва след като били укрепени от Господа, са намерили сили да изразят и явят своята вяра и да послужат на Бога в Неговото спасително дело. От друга, следвали са примера на Своя божествен Учител, Който е бил „кротък и смирен по сърце” и не са създавали шум около себе си. Техният пример ни окуражава никога да не се отчайваме - особено в моменти, когато ни се струва, че злото се увеличава и взима надмощие. Точно когато си мислим, че злото е възтържествувало, Бог по чуден начин ни посочва било отделни хора, било цели поколения, които имат жива вяра и страх Божий. Не трябва и прибързано да осъждаме, защото този, когото ние отхвърляме като грешник и беззаконник, пред Бога може да е велик и свят.
Жените-мироносици
  Не е случайно това, че жените-мироносици първи се удостоили да научат от явилите им се ангели радостната вест за Възкресението на Господ Иисус Христос и станали апостоли и евангелисти преди самите апостоли. С тази велика чест те се удостоили, защото не се уплашили и не се скрили, както направили учениците на Господа. Напротив: и при разпятието Му стоели край кръста, и на гроба отишли със забележителна смелост, за да отдадат почит към мъртвото Му тяло. Не допуснали умът им да се скове от страх и пренебрегнали силата на Христовите врагове. Мироносиците последвали гласа на сърцето си, завладяно от божествената любов и озарено от Божията благодат.
  По думите на прот. Александър Шмеман: „Кръстът отбелязва часа на земната вярност и земната любов. Тези, които по време на „тържеството” (при влизането на Иисус Христос в Йерусалим) изглеждат така далечни; тези, които почти не срещаме на страниците на Евангелието; тези, на които, по думите на евангелиста, Христос не е говорил за Своето възкресение и за които в тази нощ на Кръста всичко свършвало, погивало - именно те се оказали верни, пребивавайки в земната любов. Св. евангелист Йоан пише: „А при Кръста на Иисуса стояха Майка Му, и сестрата на майка му, Мария Клеопова и Мария Магдалина” (Йоан 19:25).
  На тези жени Христос не е разкривал тайните на бъдещето, както ги е разкрил на избраните дванадесет апостоли. Тези жени не познават нито смисъла на смъртта, нито тайната на бъдещата победа на наближаващото възкресение. За тях смъртта на Учителя и приятеля била смърт, край, и при това -- страшна и позорна смърт; страшно и позорно откъсване. Те стояли при Кръста само заради любовта си към Христа и обичайки, са съпреживявали с Него. Те не оставили това бедно, измъчено тяло, но извършили всичко, което любовта извечно върши при последната раздяла. Тези, които Христос помолил да бъдат с Него в часа на страшната борба, когато по думите на Евангелието, Той започнал „да скърби и да тъгува”-- те Го оставили, разбягали се, отрекли се. А онези, които Той за нищо не е молил, Му останали верни със своята проста човешка любов. „А Мария стоеше до гроба отвън и плачеше” (Йоан 20:11). Така през всички векове плаче любовта, както Сам Христос е плакал на гроба на своя приятел Лазар. И ето -- тази любов първа узнава за победата; на тази любов, на тази вярност първом се дава да узнае, че не трябва повече да плаче, че „победата е погълнала смъртта” и че такава безнадеждна раздяла никога вече няма да има.
  Ето какъв е смисълът на възкресението за жените-мироносици. То напомня, че единствени любовта и верността са сияели тогава в онзи безнадежден мрак. То ни призовава да запазим любовта и верността в света. То осъжда нашето малодушие, нашия страх, нашето вечно и робско самооправдание. Никому неизвестните Йосиф и Никодим и жените, идващи на разсъмване на гроба - те заемат толкова малко място в Евангелието. И все пак именно тук се решава вечната съдба на всеки едни от нас”.
  В една своя прекрасна беседа свети Григорий Палама, като тълкува съответните места от евангелското повествование, казва, че първа света Богородица с Мария Магдалина тръгнали към гроба. Тогава станал трусът и по чудесен начин се отместил камъкът от входа на гроба. Мария Магдалина, щом видяла празния гроб, се слисала и веднага хукнала да съобщи на апостолите за това. После се върнала и се удостоила да види ангелите и Самия възкръснал Господ. А света Богородица междувременно била видяла ангелите и научила за Възкресението. Тогава дошли и останалите мироносици, видели и те отместения камък и чули от ангела вестта за Възкресението. Едни от тях били завладени от страх и в своето объркване не казали на никого нищо. Но други и преди всичко света Богородица се изпълнили с голяма радост. И както се връщали да съобщят на учениците, първи видели Господа сред светлината на Възкресението.
  Да се молим, та и ние по неизказаната Божия милост да се удостоим да участваме в събитието на възкресението и спасението чрез вярата си в Господ Иисус Христос, която ни дава сила и смелост. Да се доверим на словото Му и да го изпълняваме. Амин.
Публикувано в „Православен глас“, бр. 29, 2017 г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр.28

Св. мчца Александра, св. мчк Лазар Български

Литургийно свето евангелие:
  Вечерта в първия ден на седмицата, когато вратата на къщата, дето се бяха събрали учениците Му, стояха заключени, поради страх от иудеите, дойде Иисус, застана посред и им казва: мир вам! И това като рече, показа им ръцете и нозете и ребрата Си. Учениците се зарадваха, като видяха Господа. А Иисус пак им рече: мир вам! Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам. И като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат. А Тома, един от дванайсетте, наричан Близнак, не беше с тях, когато дохожда Иисус. Другите ученици му казваха: видяхме Господа. А той им рече: ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам. След осем дена учениците Му бяха пак вкъщи, и Тома с тях. Дойде Иисус, когато вратата бяха заключени, застана посред тях и рече: мир вам! После казва на Тома: дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъда невярващ, а вярващ. Отговори Тома и Му рече: Господ мой и Бог мой! Иисус му казва: Тома, ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали. И много други чудеса направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тая книга. А това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божий, и като вярвате, да имате живот в Неговото име. (Йоан 20:19-31)
Две явявания на Възкръсналия Иисус
  Светият евангелист Йоан Богослов в днешния евангелски откъс описва две явявания на Възкръсналия Господ Иисус Христос на Неговите ученици. Първото било в самия ден на Неговото Възкресение, а другото – след осем дена, тоест в следващата неделя. По повод на тези явявания свети Йоан Златоуст изразява следното впечатляващо наблюдение: вижда се, че от момента на Своето Възкресение Спасителят рядко се явява на учениците Си в друг ден освен неделя. Преди разпъването Си Той всяка събота ходел в синагогата, за да спази Моисеевия закон. Но след като Възкръснал и донесъл на света доказателството за вечния живот, Той започнал да се явява вече в Господния ден, както първо е наречена неделята, или според еврейското броене на седмичните дни – „в първия ден на седмицата”, за да утвърди основата на светия Ден Господен – неделя. Почитта към съботния ден вече приключила и започнал да се почита Господният ден – денят на Възкресението, който е неделята. Затова и ние, християните, не празнуваме вече съботния ден, не почиваме от делата си в него, а почиваме и празнуваме в неделния ден, защото в този ден нашият Господ е възкръснал от мъртвите и ни е възсъздал, обновил ни е.
Явявания и откровения
  Господ изчакал пръсналите се Негови ученици да се съберат на едно място и им се явил вечерта. Но понеже момента на явяването Му един от учениците, апостол Тома, чието име в превод означава „близнак”, отсъствал, Той им се явил и следващата неделя. Не случайно Спасителят постъпил така. От една страна Той искал всичките Му ученици да Го видят възкръснал, а от друга искал да увери всички нас във Възкресението Си.
  С явяванията Си Господ показал какви ще бъдат телата на праведните хора след всеобщото възкресение на мъртвите. Фактът, че Господ след Своето възкресение е носел на тялото Си белезите от гвоздеите и от копието, ясно говори за това, че когато хората възкръснат, те ще носят своите тела, а не някакви нови. Освен това при Своето явяване Иисус Христос минал през вратите, които били заключени, което подсказва, че нашите тела няма да имат същия материален състав, който имат сега в смъртната си форма. Ще бъдат, както отбелязва свети Йоан Дамаскин, като тялото на Господ след Възкресението Му, което е преминавало през затворени врати и други материални прегради, не е усещало умора и не е имало нужда от храна, вода или сън.
  Господ Иисус Христос не е само човек, но същевременно Той е и Бог и, за да яви божествената Си природа, Той духва в лицето на учениците Си, за да им предаде благодатта на Светия Дух. По този начин показал, че Той е Бог, Който е създал Адам и му е вдъхнал дихание за живот. При тези две явявания Иисус Христос три пъти дарява мир на учениците Си, което е своеобразен символ на троичността на Бога. Той е направил това в отговор на пророческата молба на светия пророк Исайя, който се моли на Бога и казва: „Господи Боже наш, дай ни мир!” (Ис. 26:12).
  Спасителят не чака да чуе от учениците Си за съмненията на Тома. Явява се внезапно и повтаря на Тома думите, които апостолът бил казал преди това, а именно, че няма да повярва, докато не види и не пипне раните по тялото на Иисус Христос. Така Господ показва, че е вездесъщ (присъства навсякъде) и всезнаещ. Накрая, Той приема изповядването на вярата от Тома, когато той Му казва „Господ мой и Бог мой!”, но същевременно го укорява, че се е уверил и повярвал едва след като Го е видял.
Блажени са онези, които са повярвали без да са видели
  Свети апостол Тома се затруднил да повярва във възкресението и пълното унищожение на смъртта, защото това било нещо напълно неизвестно дотогава. Затова и търсел безспорни доказателства. Господ проявил снизхождение към тази негова слабост и понеже познавал добродетелността и смирението му, явил се и на него, за да затвърди вярата му. Въпреки това заявил, че са блажени онези, които вярват без да са получили такива уверения. С това блаженство Христос има предвид преди всичко останалите Си ученици и главно свети Йоан Богослов, който в деня на Възкресението, когато влязъл и видял празния гроб, повярвал във Възкресението на Господ, макар че все още не Го бил видял възкръснал (Йоан 20:8). След това Иисус Христос има предвид и всички онези, които повярвали в Господ без капка съмнение, защото за тях било по-важно да Го видят с очите на вярата, отколкото с телесните си очи. Телесните очи виждат само Човека Иисус. Но очите на вярата, когато са здрави, дори и без помощта на телесните очи виждат сигурно и без съмнение Господ и Бог Иисус, защото са просветлени от вечната светлина на божествената благодат.
  Затова нека се погрижим да пазим чисти тези очи, тези наши духовни сетива – да ги чистим с покаяние и смирение и ще видим ясно Господ Иисус Христос да сияе сред непристъпната светлина на Възкресението. Амин.

Публикувано в „Православен глас“, бр. 28, 2017 г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр.26

VI Неделя на Великия пост – Тържествен вход Господен в Йерусалим – Връбница (Цветница);
св. мчк Евпсихий.

Литургийно свето евангелие:
  Шест дни преди Пасха Иисус дойде във Витания, дето беше умрелият Лазар, когото възкреси от мъртвите. Там Му приготвиха вечеря, и Марта прислужваше, а Лазар беше един от седналите с Него на трапезата. Мария пък, като взе литра нардово чисто, драгоценно миро, помаза нозете Иисусови, и с косата си отри нозете Му; и къщата се напълни с благоухание от мирото. Тогава един от учениците Му, Иуда Симонов Искариот, който щеше да Го предаде, рече: защо да се не продаде това миро за триста динария, и парите да се раздадат на сиромаси? Това каза той, не че се грижеше за сиромасите, а защото беше крадец. (Той държеше ковчежето, и крадеше от онова, каквото там пускаха.) А Иисус рече: остави я; тя е запазила това за деня на погребението Ми. Защото сиромасите всякога имате при себе си, а Мене не всякога. Голямо множество иудеи узнаха, че е там, и дойдоха не само заради Иисуса, но за да видят и Лазаря, когото Той възкреси от мъртвите. А първосвещениците се сговориха да убият и Лазаря, защото поради него мнозина иудеи ги напускаха и вярваха в Иисуса. На другия ден тълпи народ, дошли на празника, като чуха, че Иисус иде в Иерусалим, взеха палмови клончета и излязоха да Го посрещнат, като викаха: осана! Благословен Идещият в име Господне, Царят Израилев. А Иисус, като намери едно осле, възседна го, както е писано: „не бой се, дъще Сионова! Ето, твоят Цар иде, възседнал осле”. Учениците Му изпървом не разбраха това; но, когато се прослави Иисус, тогава си спомниха, че това беше писано за Него, и това Му бяха направили. Множеството, което беше с Него, когато Той извика Лазаря из гроба и го възкреси от мъртвите, свидетелствуваше. Затова Го и посрещна народът, защото бе чул, че Той стори това чудо. (Йоан 12:1-18)
"Благословен Идещият в име Господне"
  Днес честваме празника Вайя или последното влизане в Йерусалим на нашия Господ Иисус Христос преди Неговите всеизкупителни страдания и смърт. Това тържествено влизане било необичайно. Спасителят, съпроводен от Своите ученици и от множество народ и незлобиви деца, се приближавал към Йерусалим не на кон, а възседнал малко осле. Мнозина режели зелени палмови клонки и ги държали в ръце, други ги постилали под нозете на Спасителя и възклицавали: „Осанна, благословен е идещият в името Господне, царят Израилев!” (Лук. 19:38)
  Причина за това възторжено посрещане било чудото, което извършил Господ Иисус Христос като възкресил четиридневния мъртвец Лазар. Това удивително чудо свидетелствало, че Той, Господ Иисус Христос, със Своята кръстна смърт ще съкруши властта на смъртта и ада, и ще избави цялото човечество от вечната смърт.
  Слава на Тебе, Христе Боже, Който заради нашето спасение отиваш на доброволни страдания и смърт!
  Нека си спомним единоборството между кроткия и смирен Давид и гордия филистимски исполин Голиат. Давид го победил в името на Господ Бог с помощта на камък и обикновена дървена прашка. Днес – Сам Господ, Чийто предобраз бил този камък, победил, чрез Своя дървен Кръст и доброволно претърпените от Него страдания и кръстна смърт, духовния Голиат – сатаната.
  Не можем да не отбележим вътрешната причинно-следствена връзка между дървото на непослушанието в рая и дървото на послушанието – кръста на Голгота. Дървото на непослушанието подхвърлило човечеството на тление. Дървото на послушанието, т.е. на доброволните страдания и смърт на Богочовека, довело хората, които Го послушали и последвали – до нетление и вечен живот в рая. „Сега е съд над тоя свят”, казва Господ на народа преди страданията Си. „Сега князът на тоя свят ще бъде изгонен вън”, т.е. далеч от вярващите и преданите на Христа „и кога Аз бъда издигнат от земята (на кръста), всички ще привлека към Себе Си”.
  Какво страшно и странно зрелище! Прелюбодейният и грешен свят неправедно, завистливо и злонамерено осъдил Създателя и праведения Съдия на целия човешки род. А Той, нашият Господ и Спасител, със смирението, търпението и послушанието, които проявил към Своя небесен Отец, спасил света, потънал в грехове и обезсилил княза на този свят – сатаната. Синът Божи чрез смъртта слязъл в ада, свързал самия сатана и всички бесовски сили, разрушил адовата сила и извел на свобода всички вярващи затворени в тази вечна тъмница като отворил за тях вратите на сладкия рай.
  Светът е спасен и се спасява само и единствено чрез кръста
  Огненият меч вече не пазел портите на Едем, защото над тях слязъл преславния съюз на кръстното дърво (съюзът между небето и земята). Жилото на смъртта и адовата победа били съкрушени. Господ застанал пред адовите пленници и ги призовал: влезте отново в рая (Икос след 6-та песен от Неделя кръстопоклонна на Постния триод).
  По такъв начин чрез Христовия кръст започнал съдът над грешния свят. Какъв съд? Всички невярващи първосвещеници, книжници и фарисеи, лицемери, всички тогавашни и сегашни безверни горделивци, богатите и надменните със своята светска мъдрост, ученост и знатност произнесли и произнасят съд над самите себе си: едните Го осъдили на разпятие, а другите се отричат от Праведника, от Благодетеля на човечеството, Който извърши безчислени, благотворни чудеса и знамения. А когато при второто Му пришествие на небето се яви Неговия кръст, тогава ще погледнат на Този, Когото проболи и ще се ужасят от своята злоба и дързост (Йоан. 19:37). Вярващите и покорните на Евангелието заради раните на Спасителя ще получат, подобно на благоразумния разбойник, пълно опрощаване на своите грехове, а невярващите, ожесточените и неразкаяните – вечно осъждане и – „някакво си страшно очакване на съд и яростен огън, който ще погълне противниците” (Евр. 10:27). Какво означават думите на Спасителя, „кога Аз бъда издигнат от земята, т.е. на кръст, всички ще привлека към Себе Си” (Иоан. 12:32)? Тези думи ще ни станат напълно ясни, когато си спомним, как са били привлечени към вярата в Христос чрез непобедимата сила на Разпнатия – Савел, станал впоследствие най-ревностният от всички апостол Павел; след това архидякон и първомъченик Стефан, а след тях – неизброимо множество последователи на Иисус Христос сред всички народи на Изток и Запад.
  Спомнете си безчисленото множество мъченици за вярата в Христа, претърпели с радост всякакви мъки и по различен начин завършили живота си. Спомнете си подвижниците, живеещи равноангелен живот, които като градове населили пустините в Египет, Тиваида, Атон, Синай и много други, откъснати от светския живот места. Каква божествена, чудна, спасителна сила на Разпнатия привлякла към Него цялото това безчислено множество, които повярвали, познали Го и Го възлюбили от цялото си сърце и душа! Ето, какво извършил Разпнатият Господ Иисус Христос със Своите изкупителни страдания и смърт! Без кръста светът би погинал, защото нямаше да я има и тази всеизкупителна и привличаща към Бога сила. Светът е спасен и се спасява само и единствено чрез кръста. Затова всички невярващи и отпаднали от кръста и Църквата Христова ще погинат, ако не се обърнат с искрена и простосърдечна вяра, подобно на деца, към Христа като Бог, Спасител, Жизнодавец и праведен Съдия на целия свят.
  Докато още не е късно, обърнете се към вярата, към покаянието, сълзите и сърдечното съкрушение всички вие, които сте невярващи. Никой да не закъснява! Човече, помни, че в утрешния ден може да те споходи съда на Твореца. Амин!
По св. праведен Йоан Кронщадски
Публикувано в „Православен глас“, бр. 26, 2017 г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр.25

Литургийно свето евангелие:
  В онова време Иисус, като повика дванайсетте, почна да им говори, какво ще стане с Него: ето, възлизаме за Иерусалим, и Син Човеческий ще бъде предаден на първосвещениците и книжниците, и ще Го осъдят на смърт, и ще Го предадат на езичниците; и ще се поругаят над Него, и ще Го бичуват, и ще Го оплюят, и ще Го убият; и на третия ден ще възкръсне. Тогава се приближиха до Него Зеведеевите синове, Иаков и Иоан, и рекоха: Учителю, желаем да ни сториш, каквото поискаме. Той ги попита: какво искате да ви сторя? Те Му рекоха: дай ни да седнем при Тебе, един отдясно, а друг отляво, в славата Ти. Но Иисус им рече: не знаете, какво искате. Можете ли да пиете чашата, която Аз пия, и да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам? Те отговориха: можем. А Иисус им каза: чашата, която Аз пия, ще пиете, и с кръщението, с което Аз се кръщавам, ще се кръстите; но да дам да се седне Мене отдясно и отляво, не зависи от Мене; сядането е на ония, за които е приготвено. И десетте, като чуха, почнаха да негодуват за Иакова и Иоана. А Иисус, като ги повика, рече им: знаете, че ония, които се смятат за князе на народите, господаруват над тях, и велможите им властвуват върху тях. Но между вас няма да бъде тъй: който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека бъде на всички роб. Защото и Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина. (Марк 10:32-45)
Примерът на св. Мария Египетска – извор на надежда, упование и сила
  В рeдицата тържествуващи, пълни с надежди седмици на Великия Пост ние днес възпоменаваме света Мария Египетска. Защо Църквата е включила нейния образ в тези седмици? Не затова ли, че в нея виждаме тържеството на Божията сила и тържеството на ответната човешка любов? Или, може би, ние виждаме тържеството на човешкия отчаян зов за помощ и победата, която се дава от Бога, Неговата любов, Неговата сила и крепост.
Коя е св. Мария Египетска
  За света Мария Египетска може да се каже накратко: тя била жителка на Александрия, жена с безнравствен живот, позор за своите съграждани, съблазън, погибел. Един ден тя поискала да се поклони на живоносния Кръст Господен, частица от който се намирала в един от храмовете. И не мислейки за своята греховност, не мислейки за това, че нейният живот няма нищо общо с този Бог на чистотата и любовта, на Който тя искала да се поклони, тя дръзновено поискала да влезе в храма. Но някаква сила я спирала; всеки път, когато се приближавала до вратите, бивала отхвърлена. Изпаднала в ужас, тя се обърнала към Майката Божия за помощ – и била допусната в храма. Но от храма тя не се върнала към предишния позорен живот; тя се оттеглила в пустинята и там прекарала, в неописуем подвиг, в съвършена самота, целия си останал живот до смъртта. Живот, който не бил живот на безплътно същество, но бил наистина живот на въплътения дух, оживен от покаянието и благодатта.
На какво ни учи животът на преподобната
  Мария Египетска била блудница; но блудството не се заключава само в телесния грях. Блудството се заключава в това, че човек се заблуждава; че целостта на човешката любов се раздробява и човек вече е неспособен с цялата си душа, с цялото си сърце, с всичката си мисъл, с цялото си същество да обича човека и Бога... Блудството, в широкия смисъл, който му придава Свещеното Писание, това е идолопоклонническа привързаност към видимия свят. Ние сме заслепени от това, което виждаме, ние не виждаме невидимото, понеже нашето внимание, нашият взор са приковани само към това, което е видимо и осезаемо. Блудството се заключава в това да отдадеш своето сърце не на това, което е достойно за любов. Блудството се заключава в това: вместо да насочим своята воля към едното потребно, към чистата любов към човека, към хората, към Бога, ние я разпиляваме така, че тя е разпръсната на всички страни, така че тя служи на всички идоли, на всички желания, на всички пориви. Нима всички ние не сме заразени от тази болест на блудството? Нима нашата воля не се колебае?
  И ето ние можем да си представим себе си в образа на тази жена. Целият ни живот е подобен на нейния; и, както тя, така и ние искаме да се поклоним на Живия Бог, искаме да се доберем до Неговото животворно присъствие – и колко често не можем да направим това! Колко често ние искаме да се молим, но не можем; искаме да обичаме, но сърцето ни е каменно; искаме да съберем мислите си, а те се разбягват, разпиляват се; бихме искали с всичката си воля да започнем нов живот, но тази воля липсва – тя се е разложила на някакви съставни части, желания, мечти, тъга…, а сила в нея няма. Колко често ние сме подобни на морските вълни, които се блъскат в скалите, излитат и падат отново в морското лоно, нищо не достигайки. Рядко, рядко обаче ние спираме вниманието си на това. За миг скърбим, за миг ни боли сърцето, за миг си мислим: Нима е затворен за мене пътя към Бога?.. Но после се успокояваме, забравяме, засмуква ни блатото... Не така се е случило с Мария Египетска: обзел я ужас, и тя се хвърлила за помощ, за милост, за спасение...
  Ние трябва да се научим на това: никога да не се отказваме, ако не сме успели да си пробием път към Бога, да стигнем до Него. Ние трябва да копнеем така по Бога, така да си проправяме път към Него, че накрая Божията сила и Божията милост да отвърнат на нашия зов и на нашето отчаяние, пълно с непостижима надежда... Мария Египетска разбрала това, Мария Египетска превърнала целия си живот в благодарение на Бога. Тя разбрала, че не трябва да живее така, както е живяла по-рано. Тя си тръгнала от всичко, което било съблазън за нея, което я държало в плен, и проживяла дивно остатъка от живота си.
  Такъв подвиг не е по силите ни, но всеки от нас може да направи това, което е по силите му. Трябва да помним какво казва св. ап. Павел, че за нас всичко е възможно чрез Господ Иисус Христос, Който ни укрепява, защото силата Божия в немощ се проявява. Но не тази ленива, безплодна немощ, от която ние страдаме, която ни измъчва и погубва, а в другата немощ. В тази, която се ражда в човека от съзнанието, че не му достига това, за което той мечтае, единственото, към което се стреми, със своите сили, но че чрез силата Божия той може да достигне това. И тогава Господнята сила ще изпълни нашата немощ, както вятърът ще издуе крехките слаби платна и ще може да доведе кораба до пристана. Тази немощ, която се заключава в това, че вече не на себе си се надява и отдава себе си послушно, кротко, в Божиите ръце, изпълнявайки Неговата воля само с Неговата сила, и тогава всичко става възможно: силата Божия в немощ се проявява...
  В този ред са евангелските четива, победоносните седмици на надеждата, които ни доближават до страстните дни, когато вече ще дойде времето не на вярата, не на надеждата, а времето на изява на Божествената любов, – колко ни е нужна подкрепата на света Мария Египетска със своя образ, със своя пример! Амин.
Автор: Сурожски митрополит Антоний (Блум)
Публикувано в „Православен глас“, бр. 25, 2017 г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр.24

Събор на св. архангел Гавриил; св. мчк Георги Софийски Стари

Литургийно свето евангелие:
  В онова време някой-си човек дойде при Иисуса и, като Му се кланяше, рече: Учителю, доведох при Тебе сина си, хванат от ням дух: дето и да го прехване, тръшка го, и той се запеня, и скърца със зъби, и се вцепенява. Говорих на учениците Ти да го изгонят, ала не можаха. Иисус му отговори и рече: о, роде неверен, докога ще бъда с вас? докога ще ви търпя? Доведете го при Мене! И доведоха го при Него. Щом бесният Го видя, духът го стресе; той падна на земята и се валяше запенен. И попита Иисус баща му: колко време има, откак му става това? Той отговори: от детинство; и много пъти духът го хвърляше и в огън, и във вода, за да го погуби; но, ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни. Иисус му рече: ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия. И веднага бащата на момчето викна и със сълзи казваше: вярвам, Господи! помогни на неверието ми. А Иисус, като видя, че се стича народ, запрети на нечистия дух и му рече: дух неми и глухи, Аз ти заповядвам: излез из него, и не влизай вече в него! И духът, като изкрещя и го стресе силно, излезе; а момчето стана като мъртво, та мнозина казваха, че то е умряло. Но Иисус, като го хвана за ръка, изправи го; и то стана. И като влезе Иисус в една къща, учениците Му Го попитаха насаме: защо не можахме ние да го изгоним? Отговори им: тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост. Като излязоха оттам, минуваха през Галилея; и Той не искаше някой да узнае. Защото учеше учениците Си и им казваше, че Син Човечески ще бъде предаден в човешки ръце, и ще Го убият, и на третия ден след убиването ще възкръсне. (Марк 9:17–31)
Подвижническият живот
  За православните християни Великият пост е време на усилени подвизи, на усърдни молитви, на изпитване на съвестта и вглеждане в дълбочината на душата. „Пoстът, по думите на св. Софроний Врачански, кaтo всeки чoвeшки труд oтнaчaлo ни сe стувa тeжък и умoритeлeн, a пoслe стaвa лeк, рaдoстeн и приятeн, oрaчът сee с труд и скръб, нo жънe с вeсeли пeсни”. Бог знае, че въпреки горещото и искрено желание за богоугоден живот, човекът е немощен и има нужда от подкрепа, от ободряване и окуражаване в подвига. Затова всеки неделен ден през Четиридесетницата св. Църква ни запознава с живота и духовните подвизи на велики Божии раби, какъвто е и днес честваният преп. Йоан Лествичник. Роден и живял през VI век, преп. Йоан едва навършил 16 години постъпил в Синайския манастир, където приел монашество и се подвизавал под духовното ръководство на опитния старец авва Мартирий. След смъртта на духовния си наставник преп. Йоан избрал отшелническия живот, отдалечил се в пустинното място, наричано Тола и прекарал там четири десетилетия в безмълвие, пост, молитви и покайни сълзи. Надарен с проницателен ум, умъдрен от натрупания духовен опит, той с любов поучавал всички, които идвали при него, наставлявайки ги по пътя на спасението. На 75-годишна възраст преподобният бил избран за игумен на Синайската обител, която управлявал четири години до смъртта си (около 603 г.). За неговата известност особено допринесло съчинението му „Лествица”. Много рано то било преведено на различни езици. Най-старият известен превод е на сирийски, който е запазен в ръкопис от 817 г. сл. Р. Хр. и се съхранява в Британския музей. Много бързо тази книга станала настолна не само за монасите, но за „земни царе и всички народи, князе и земни съдии, юноши и девойки, старци и деца” (Пс. 148:11 -- 12). Мъдростта на св. Йоан е била цитирана при подходящи поводи от царския палат до пазара, защото „светлина за монасите са Ангелите, а светлина за всички човеци - монашеският живот”.
  Въпреки че съвременният човек живее в толкова светска и материална среда, аскетичният образ на преподобни Йоан, който със сълзи, пост и духовни подвизи е получил и съхранил Божията благодат, продължава да бъде пример за него.
  Според православното учение подвижническият живот е духовна борба с гордостта, с егоизма и с всички страсти, които в по-малка или по-голяма степен владеят човека; постоянство в изпълняването на Божиите заповеди и, чрез подкрепа от съдействащата Божията благодат, живот по примера на Господ Иисус Христос. Дивен е начинът, по който един подвижник намира общ език със съвременния човек. Според св. Йоан Лествичник и монашеският и семейният живот са два пътя, които имат една и съща цел – придобиване на Светия Дух и наследяване на Царството небесно. Заповедите, които намираме в Свещеното Писание „подвизавайте се да влезете през тесните врата” (Лука 13:24), „царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят” (Мат. 11:12), „умъртвете земните си членове, сиреч пороците” (Кол. 3:5) имат всеобща валидност и важат за всички нас, независимо къде и при какви условия живеем.
Подвизаването - самоцел или средство?
  Съвършенството, към което сме призовани, не е човешко дело и не може да се придобие само с усилията на нашите естествени човешки способности. То е дар на Светия Дух, затова и подвизаването само по себе си никога не е било цел, а само средство за придобиване на този Божи дар.
  Подвизаването в Православната църква не е някакво сухо и безплодно говорене за задължения, не се свежда само до спазване на някакви строги правила, още по-малко е лицемерно имитиране на благочестие. „Желаещите да работят истински за Христа, ­ съветва св. Йоан, ­ да приложат преди всичко старание, с помощта на духовните си отци и собствения си разум да си изберат подходящо място и начин на живот, път и обучение... всеки трябва да прецени кой път съответства на качествата му.”
  Тази препоръка св. Йоан отправя не само към монашестващите, а и към всички, които живеят и се подвизават в света.
 „Някои хора, - пише той, - които живеят в света нерадиво, ме питаха: „Как ние, живеейки с жени и заплитайки се в светски грижи, можем да подражаваме на монашеския живот?” Аз им отговорих: „Всичко добро, каквото можете да вършите, вършете; никого не укорявайте, не ощетявайте, не лъжете, пред никого не се гордейте, никого не мразете, посещавайте църковните събрания (т.е. богослуженията), бъдете милосърдни към нуждаещите се, никого не съблазнявайте, не се докосвайте до чуждо легло, бъдете доволни от вашите жени. Ако постъпвате така, не ще бъдете далече от Царството Небесно.” В наши дни този отговор на преподобния отец е от особено значение. Спазването на Христовите заповеди е печатът и пълнотата на усилията ни. Без нашето безрезервно доброволно подчиняване на Божията воля и изпълняване на евангелските заповеди не е възможно да очистим себе си от нечистотата на греха и да постигнем освещаването си в Христос. Някои си мислят, че правилно вярват, но не спазват заповедите. Други пък, които ги спазват, очакват влизането в царството Божие като отплата, която Бог им дължи. И едните, и другите са далече от истината. Както казва свети Марк Подвижник, „царството Божие не е награда за делата ни, а е милост на Господаря, приготвена за верните Му раби”. Затова нека следваме мъдрия съвет на свети Григорий Палама: „Да запазим за себе си Божията милост, като положим всички усилия да сме послушни и да изпълняваме светите заповеди; чрез делата си да се предоставим на Бога, защото и Той предаде Себе Си за нас”. Амин.
Публикувано в „Православен глас“, бр. 24, 2017 г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр.23

Св. мчци Хрисант и Дария

Литургийно свето евангелие:
  Рече Господ: който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси. Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си? Защото, който се срами от Мене и от думите Ми в тоя прелюбодеен и грешен род, и Син Човечески ще се срами от него, кога дойде в славата на Отца Си със светите Ангели. И рече им: истина ви казвам: тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила. (Марк 8:34 – 9:1)
Силата на Честния Кръст
  В Третата неделя, т.е. в средата на Великия пост, св. Църква припомня кръстните страдания на Господ Иисус Христос „понеже през време на поста като че ли и ние някак се разпъваме, умъртвявайки греховните страсти, и лесно можем да изпаднем в униние” (Синаксар за Неделя Кръстопоклонна). Ако се случи да поемем по стръмен и труден път, бързаме да стигнем до някое сенчесто дърво, за да отдъхнем под него и с подновени сили да продължим да се изкачваме нагоре. Тъй и през Великия пост св. Църква издига св. Кръст, Дървото на живота, та укрепени във вярата за спасението дошло чрез него, да съберем сили, за да продължим усърдно да се трудим в подвига на поста. В древност кръстът бил оръдие за най-позорно и жестоко наказание, на което подлагали единствено робите и най-големите престъпници. Но след като бил осветен със страданията на нашия Господ и Спасител Иисус Христос, станал благодатна сила срещу злото и греха, чест и слава за вярващите.
Какво значи да се отречем от себе си?
  „Да се отречем от себе си значи да оставим греховния живот. Грехът, посредством който е станало нашето падение, е станал като че естествен за нас: отричането от греха е станало отричане от естеството, отричането от естеството е отричане от себе си. Вечната смърт, поразила душата ни, се е превърнала в наш живот. Тя иска своята храна – греха, своето наслаждение – греха; чрез такава храна и такова наслаждение вечната смърт поддържа и запазва своята власт над човека. (...) Против тази вечна смърт, представяща се за живот за боледуващото от страшно падение човечество, Господ произнася Своята присъда: Който иска да спаси душата си, развивайки в нея живота на падението или вечната смърт, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, умъртвявайки в себе си греховните пожелания и отричайки се от греховните наслаждения, той ще я спаси (Марк 8:35). Посочвайки целия свят, стоящ пред погледа ни с всичките му красоти и прелести, Господ казва: Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? (Марк. 8:36). Каква полза ще придобие човек, ако притежава не нещо маловажно, но дори целия видим свят? Този видим свят е само кратковременна странноприемница за човека! Няма никакъв предмет на земята, никакво преимущество, което бихме могли да признаем за своя собственост. Наша собственост, наше имущество и съкровище – това е нашата душа, и само тя. Какъв откуп ще даде човек за душата си? (Марк. 8:37) – казва словото Божие. С нищо няма да възстановим погубването на душата, когато я убие вечната смърт, прелъстително представяща се за живот.
Какво значи да вземем своя кръст?
  Да вземем своя кръст означава великодушно да понасяме насмешките и поруганията, с които светът обсипва Христовия последовател. Да вземем своя кръст значи доблестно да претърпяваме тежкия, невидим труд, невидимото страдание и мъченичество заради Евангелието в борбата със собствените си страсти, с живеещия вътре в нас грях, с духовете на злобата, които с ярост ще въстанат против нас и с ожесточение ще ни се възпротивят, когато решим да снемем от себе си игото на греха и да се подчиним на Христовото иго. Да вземем своя кръст означава с покорност и смирение да се подчиним на временните скърби и бедствия, които е благоугодно на Божествения Промисъл да допусне за нас за очистване на нашите съгрешения. Тогава кръстът служи на човека за стълба от земята към небето. По тази стълба се е изкачил споменатият в Евангелието разбойник, изкачил се е от най-ужасните престъпления в най-светлите обители на рая: от своя кръст той произнесъл изпълнени със смиреномъдрие думи; чрез смиреномъдрието встъпил в богопознанието, чрез богопознанието придобил небето. Да вземем своя кръст означава доброволно и с усърдие да се подчиним на лишенията и подвизите, с които се обуздават безсловесните стремежи на нашата плът. Към такова разпъване на плътта прибягвал и свети апостол Павел: Изнурявам и поробвам тялото си, да не би, като проповядвам на другите, сам негоден да стана (1 Кор. 9:27). Ония, които живеят по плът, тоест, които не обуздават своята плът, но допускат тя да властва над духа, не могат да угодят Богу. И затова, живеейки в плът, ние трябва да живеем не за плътта!
Какво значи да вземем кръста, и то именно своя кръст?
  Това значи, че всеки християнин трябва търпеливо да понася именно тези оскърбления и гонения от света, които го постигат, а не някакви други. Това значи, че всеки християнин трябва с мъжество и постоянство да се бори именно с тези страсти и греховни помисли, които възникват в него. Това значи, че всеки християнин трябва с покорност, с преданост на Божията воля, с изповядване на Божието правосъдие и милосърдие, с благодарение към Бога да понася именно тези скърби и лишения, които ще му допусне Божественият Промисъл. Това значи да се задоволяваме именно с тези телесни подвизи, които съответстват на нашите телесни сили, от които именно се нуждае нашата плът, за да бъде държана в ред, а не да се стремим, увличайки се от тщеславно усърдие, по израза на свети Йоан Лествичник (Лествица. Слово 26), към усилен пост, към усилено бдение и други прекомерни подвизи, разрушаващи телесното здраве и насочващи духа към самомнение и самопрелъстяване. Всеки човек има свой кръст. И именно този свой кръст трябва да приеме със себеотрицание и да последва Христа.
Какво значи да последваме Христа?
  Това значи да изучаваме Евангелието, да имаме Евангелието за единствен ръководител на дейността на ума, сърцето и тялото. Това значи да вземаме своя начин на мислене от Евангелието, да настроим сърдечните чувства според Евангелието и всичките ни постъпки, всичките ни движения, тайни и явни, да бъдат израз на Евангелието. Възлюбени братя и сестри! Отдавайки днес, според устава на светата Църква, поклонение на честния Кръст Господен с телата си, да му отдадем поклонение и духом! Да почетем Честния Кръст Христов – оръдие на победата и знаме на Христовата слава, – като всеки изповяда от своя кръст: „Получавам заслуженото според делата си! Помени ме, Господи, в Твоето царство!” Със съзнание за своята греховност, с благодарност към Бога, с покорност пред Божията воля да направим от своя кръст – оръдие на наказанието и знаме на безчестието – оръдие на победата и знаме на славата, подобно на Господния Кръст. Чрез кръста си отваряме рая. Да не си позволим зловреден ропот, и особено душепагубна хула, които често се чуват от устата на заслепения, ожесточен грешник, измъчващ се и терзаещ се на своя кръст, напразно опитващ се да се избави от него. При ропот и хула кръстът става непоносимо тежък, увличайки в ада разпънатия на него. „Какво съм направил?” – вика неосъзнаващият се грешник и укорява в несправедливост и немилосърдие правосъдния и милосърден Бог, порицава и отхвърля Божия Промисъл; виждайки Сина Божий разпнат, насмешливо и лукаво иска от Него: ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас (Лук. 23:39), слез от кръста! (Мат. 27:40). Но нашият Господ Иисус Христос доброволно благоволи с плътта Си да възлезе на кръста и да претърпи смърт (Възкресен тропар на втори глас и възкресен тропар на пети глас), та чрез кръста да примири човечеството с Бога и чрез смъртта да спаси човеците от вечна смърт. Амин.” Из "Аскетическа проповед", на св. Игнатий Брянчанинов
Публикувано в „Православен глас“, бр. 23, 2017 г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр.22

"Чедо, прощават ти се греховете!"
Преп. Теофан; св. Григорий Двоеслов; преп. Симеон Нови Богослов

Литургийно свето евангелие:
  В онова време Иисус влезе в Капернаум; и се разчу, че е в една къща. Тозчас се събраха мнозина, тъй че и пред вратата не можеха да се поберат; и Той им проповядваше словото. И дойдоха при Него с един разслабен, когото носеха четворица, и като не можеха да се приближат до Него поради навалицата, разкриха и пробиха покрива на къщата, дето се намираше Той, и спуснаха одъра, на който лежеше разслабеният. Като видя вярата им, Иисус каза на разслабения: чедо, прощават ти се греховете. Там седяха някои от книжниците и размишляваха в сърцата си: какво тъй богохулствува Тоя? Кой може да прощава грехове, освен един Бог? Иисус, веднага като узна с духа Си, че размишляват тъй в себе си, рече им: що размишлявате това в сърцата си? Кое е по-лесно да кажа на разслабения: прощават ти се греховете ли, или да кажа: стани, вземи си одъра и ходи? Но за да знаете, че Син Човеческий има власт на земята да прощава грехове (казва на разслабения): тебе казвам: стани, вземи си одъра и върви у дома си. Той веднага стана и, като взе одъра си, излезе пред всички, тъй че всички се чудеха и славеха Бога, като казваха: никога такова нещо не сме виждали. (Марк 2:1-12)
Христос - нашият божествен Учител
  При първото Христово пришествие, когато Синът Божи се въплътил и живял на земята сред човеците, Той постепенно ги водел към все по-пълно и задълбочено познаване на Неговата личност. Чудесата, които извършвал свидетелствали за божествената Му природа и за това, че е равен по чест и по сила на Своя Отец. Това ясно се вижда и от днешното литургийно св. евангелие.
Църквата като лечебница
  Няколко дни след влизането на Иисус Христос в Капернаум, мнозина като чули, че Той се намира в една къща, побързали да се съберат в нея с надеждата, че ще могат да Го видят и да чуят душеспасителната Му проповед. Събралото се множество било толкова голямо, че за четиримата мъже, които заедно с одъра донесли парализирания си другар, било невъзможно да влязат. Но вярата, че страдащият ще получи дългоочакваното изцерение, ги подтикнала да намерят решение и те, без да се бавят, разкрили покрива на дома и го спуснали пред нозете на Господа. Като видял искрената им вяра, както и вярата на самия парализиран, Спасителят го дарил с онова, което е по-ценно от всичко останало – прошката на греховете.
  За присъстващите книжници и фарисеи, които много добре знаели Писанието, било ясно, че само един Бог може да прощава грехове. Затова казали в себе си: „какво тъй богохулствува Тоя?”. Тогава Иисус Христос им дал още едно свидетелство за Своето божествено естество – узнавайки мислите им, разкрил съкровените тайни на сърцата им, за които, според св. пророк, единствено Бог знае (вж. 3 Цар. 8:39; Пс. 7:10; Йер. 17:9-10).
  Книжниците и фарисеите останали безчувствени и невярващи, а сърцата и духовните им очи заключени и незрящи. И Господ, за да удостовери действителността на чудото, както и онова, което невидимо станало в душата на парализирания, изцерил тялото му като се обърнал към него с думите: „стани, вземи си одъра и върви у дома си”. Св. Йоан Златоуст отбелязва, че чрез това изцерение Господ е показал, че е Творец както на душата, така и на тялото на човека. Чрез видимото изцерение Той засвидетелствал истинността на невидимата прошка, т.е. посредством явното утвърдил тайното и посредством по-лекото – по-трудното.
  Великият защитник на Православието и борец срещу латинската ерес свети Григорий Палама, чиято памет честваме днес, пише: „Случило се това, което никой никога не е видял и не е чувал по-рано: днес се яви едновременно Бог и Човек, Който има две природи и притежава две действия: говори действително така, както е присъщо на нас, хората; и върши каквото иска със словото и повелението Си, като Бог. И с делата Си ни уверява, че Той е Този, Който в начало създал всичко, както се казва в псалома: „Той рече - и всичко стана; Той заповяда - и всичко се яви” (Пс. 32:9). Ето защо, и в този случай след Неговото слово незабавно последвало дело: ”...и, като взе одъра си, излезе пред всички, тъй че всички се чудеха”(Марк. 2:12)” (Из Слово за Втората неделя на Великия пост).
  „Под „одър” – по-нататък продължава той, – разбирай тялото, в което почива умът, подчинен на тялото и вървящ след плътските стремежи, придържайки се към делата на греха. След оздравяването, нашият ум става зрящ и започва да ръководи тялото, което му е подвластно. Чрез него той дава плодове и дела на покаяние, така че всички, които виждат това – прославят Бога. Онзи, който вчера бил митар, днес е Евангелист; гонителят станал Апостол; разбойникът - Богослов; този, който доскоро живеел със свинете - станал син на Небесния Отец.”
  Такава е силата на покаянието! В св. Църква покаянието е лечение, а прошката - изцерение. Затова чудото, което Господ Иисус Христос извършил, изцерявайки разслабения, е пример за всички нас. Всички ние - в различна степен - се намираме в духовна разслабеност. Лекарят на душите и телата, нашият Господ Иисус, може да изцери всекиго от нас, но трябва да се обърнем към Него, да отидем в Лечебницата, която е св. Църква, и да приемем духовния лек на св. Тайнства – Покаяние (Изповед) и Причастие.
  Нашият ум е разслабен от греховни помисли? - Нужна ни е изповед. Нашето сърце е обременено със страсти? - Нужен ни е Безстрастен Лекар. Нашето тяло е подчинено на различни грехове? - Нужна ни е банята на Покаянието. Нашият съвместен живот се е превърнал от радост в тежко бреме? - Нужна ни е благодатта на прошката, търпението и любовта.
  Ето, Христос и днес е в Капернаум, в дома на утешението, т.е. в св. Църква, която е дом на Утешителя. Нека не се колебаем и да побързаме да влезем в нея, за да получим изцерение и опрощение, спасение и вечен живот.
Грях и болест
  Първото нещо, което Господ направил, след като четиримата мъже донесли парализирания, за да бъде излекуван от телесния си недъг, било да му прости греховете. Тълкувайки това действие на Спасителя, блажени Теофилакт и Евтимий Зигабен отбелязват, че чрез него Господ ни учи, че болестите на тялото, в повечето случаи (но не винаги, разбира се!), са резултат от греховете ни.
  Ако внимателно четем Свещеното Писание, ще установим, че в него на много места се споменава за връзката между греха и болестите. Парализираният във Витезда бил изцерен от Иисус Христос, Който го посъветвал повече да не греши, за да не му се случи нещо по-лошо. За прегърбената жена Той дал да се разбере, че сатаната й причинил това страшно заболяване. Също и по повод на галилейците, които Ирод убил, и на 18-те мъже, върху които паднала кулата в Силоам и ги убила, Господ пророкувал пред Своите слушатели, че ако не се покаят, всички те ще загинат по подобен начин. Това не е заплаха на някой безжалостен и немилосърден бог. Съвсем не! Това е грижа на любящ Отец, Който иска да ни предупреди и предпази, като ни покаже, че грехът е първоизточникът за всички разстройства в човека и неговата душа. Бог не наказва човека. Той сам се наказва чрез греховете, които върши и които го отдалечават от неговия Творец. Всички болести, които Бог допуска да ни сполетят, са само средства, чрез които Спасителят иска да ни отрезви, да ни опомни и да ни приближи до Себе Си. Както свидетелства св. Паисий Светогорец: „Болестта ми е принесла толкова полза, колкото не са ми донесли всичките години подвижничество”.
  Като имаме предвид тази истина, нека не посрещаме болестите и скърбите като светски хора, възлагайки надеждата за нашето оздравяване само на човеци. На първо място сред нашите действия трябва да бъде покаянието ни, изпросването на Божията милост и на прошка за греховете ни. Ако постъпваме така, тогава, дори и да не се освободим изведнъж и напълно от болестите и скърбите, все пак със сигурност Господ ще отслаби тяхната сила и ще превърне техния пламък в роса, сред която ще вървим с бодро сърце, славословейки всеблагия Бог – Отец, Син и Свети Дух во веки. Амин.

Публикувано в „Православен глас“, бр. 22, 2017 г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр.21

Литургийно свето евангелие:
  В онова време Иисус поиска да отиде в Галилея, и намира Филипа и му казва: върви след Мене. А Филип беше от Витсаида, от града Андреев и Петров. Филип намира Натанаила и му казва: намерихме Иисуса, сина Иосифов, от Назарет, за Когото писа Моисей в Закона, и говориха пророците. А Натанаил му рече: от Назарет може ли да излезе нещо добро? Филип му казва: дойди и виж. Иисус видя Натанаила да отива към Него и казва: ето истински израилтянин, у когото няма лукавство. Натанаил Му казва: отде ме познаваш? Иисус отговори и му рече: преди Филип да те повика, когато ти беше под смоковницата, видях те. Натанаил Му отговори: Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев. Иисус му отговори и рече: ти вярваш, понеже ти казах: видях те под смоковницата; по-големи неща от това ще видиш. И казва му: истина, истина ви говоря: отсега ще виждате небето отворено, и Ангелите Божии да възлизат и слизат над Сина Човечески. (Йоан 1:43-51)
Призоваването на Филип
  Господ Иисус Христос е казал: „Всеки, който търси, намира“ (Мат. 7:8). Тези слова важат и за свети апостол Филип, който при запознаването си с Христос, рекъл: „намерихме Иисус, сина Иосифов, от Назарет, за Когото писа Моисей в Закона и говориха пророците“. Тези негови думи свидетелстват, че е изучавал Свещеното Писание. Св. апостол искрено жадувал да види предсказания Месия - Христос и очаквал идването на Помазаника. Затова и когато Месията дошъл, виждайки откровения и непресторен негов копнеж, му се открил и го призовал за Свой ученик.
  Прави впечатление незабавният отклик на св. Филип на поканата на Господ Иисус Христос. Описанието е кратко и без подробности. Каква е причината за този незабавен и положителен отклик разбираме от продължението на текста: Филип бил от Витсаида, откъдето били братята Андрей и Петър, които малко преди това станали Христови ученици. Най-вероятно Филип е научил за Христос от тях. Освен това и самият образ на Спасителя, изпълнен с благодат и с истина (Йоан 1:14), бил най-доброто доказателство, че това е обещаният и очакван Месия. Затова и по-късно, когато Натанаил изразил известно колебание за Личността на Иисус Христос, св. Филип не започнал да го убеждава и да привежда доводи, а простичко му казал: „Дойди и виж!“
Призоваването на Натанаил
  Натанаил научил за Иисус Христос от Филип. Той също добре познавал Свещеното Писание, затова, като чул, че очакваният Месия всъщност произхождал от Назарет, изпаднал в недоумение, тъй като на всеки израилтянин му било добре известно пророчеството на св. прор. Михей, че Месията ще произлезе от малкия юдейски град Витлеем. Затова Натанаил в известна степен бил озадачен, но въпреки това не отхвърлил напълно казаното от Филип. Той отишъл при Иисус Христос, видял Го и бил завладян от благодатта, която излъчвал Спасителят. Той бил дълбоко впечатлен и развълнуван от Христовите думи: „преди Филип да те повика, когато ти беше под смоковницата, видях те“, както и от осезаемата благодат, която струяла от образа и словата на Христос. Всичко това убедило Натанаил в месианското Му достойнство и той от сърце изповядал: „Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев“.
Иисус Христос – въплътилият се Бог
  Когато Натанаил видял за първи път Иисус Христос, не можел дори да си представи, че пред него стои Самият Бог – Творецът на всичко видимо и невидимо. Наистина, изповядал Го като Син Божи, но с тези свои думи той просто признал царската власт, която Спасителят имал като Месия и цар на Израил. Господ Иисус Христос, според Своя обичай, който наблюдаваме на много места в евангелията, възпитателно води Натанаил към по-добро познание на Неговата Личност. По такъв начин божественият Учител се отнесъл и към Никодим, който виждал в Него просто един учител, изпратен от Бога; и към богатия младеж, който пък виждал в Него благ учител; и към всеки, който подхождал към Него само като към човек, макар и със свят живот.
  И така, Господ казва на Натанаил и на другите ученици, че от онзи момент нататък те ще виждат небесата да стоят отворени и Божиите ангели да възлизат и да слизат над Сина Човешки. С този израз Господ загатва за божествената Си природа, защото знаем от Свещеното Писание и особено от виденията на пророците, че изключителен белег за Бога е да бъде заобиколен от ангели. Тези Христови думи напомнят за случилото се при Неговото Раждане, после при молитвата Му в Гетсиманската градина или при празния гроб при Възкресението Му, а най-вече – при славното Му Възнесение на небето. При всяко от тези събития, ангелите са дейни участници и свидетели за тайнствените и непостижими Божии дела.
  Заслужава внимание това, което Господ казва за ангелите: те не възлизали и слизали над Сина Божи, а – над Сина Човешки. Той използва това определение „Син Човешки“, за да подчертае и човешкото Си естество. Така, с тези Свои думи, Спасителят показва, че Той е небесният Бог, Който дори след като станал човек, е заобиколен и възхваляван от ангелите, защото остава Бог и пребивава на небесата. Станал е човек, за да отвори за хората входа към небесата и да ги направи съграждани на ангелите. Както се казва в един от пасхалните тропари, който се чете от свещеника на всяка св. Литургия след Великия вход: „В гроба с плът, в ада с душа като Бог, в рая с разбойника, и на престола си бил с Отца и Духа, Христе, Който всичко изпълваш, неописаний“. Тези богослужебни слова ни показват, че Бог е вездесъщ. Той е приел човешка природа, за да я изкупи от смъртта и греха. Но Бог не може да се ограничи в пространствени граници - бидейки истински Бог, Той е и истински Човек. Той е едновременно и на небето с ангелите, и на земята с всички човеци. Божието всемогъщество е ненакърнимо. Бог, в Лицето на Иисус Христос, ни разкрива абсолютното Си всемогъщество като пълна и безусловна любов към човека. Божията власт - за разлика от всяка друга власт, - е власт на смирената любов и саможертвеното служение.
„...у когото няма лукавство“
  Как св. ап. Натанаил е разбрал, че Учителят, Който проповядвал, изцерявал, поучавал е дълго чаканият Месия? Отговорът на този въпрос ни дават думите на Господа, когато видял Натанаил: „ето истински израилтянин, у когото няма лукавство.“ Тези велики слова, братя и сестри, са казани и предадени от светия евангелист Йоан Богослов, за нас. За да послужат за наше спасение. „...у когото няма лукавство“. Сърцеведецът Христос видял Натанаил така, както никой друг. Видял, че у него няма лукавство. А у кого няма лукавство? Само в чистите по сърце. Бог се открива на чистите по сърце. Сърдечната чистота е онова, което ще ни позволи да видим Бога (Мат. 5:8). Няма лукавство там, където царува Истината: „И днес ние ликуваме за това, че Господ е толкова милостив, че в Него има толкова любов и снизхождение, че е започнал да се открива от столетие в столетие на всеки човек, който Му открие сърцето си и който очисти сърцето си и живота си, за да бъде достоен за Неговата любов, Неговата кръстна смърт, Неговото Възкресение. Това е дивен ден, в който ние говорим и тържествуваме за победата на Бога над лъжата, която като мъгла се е разпространила по цялата земя чрез човешката неправда и греховност“ (митр. Антоний Сурожски).
Православието - истина и живот
  Веднъж попитали св. Филарет Московски: „Ще се спасят ли римокатолиците?“ А той отговорил: „Не зная. Единствено всемилостивият Бог знае. Това обаче, което зная е, че, ако ние станем като тях, няма да се спасим.“ Този мъдър отговор ни показва, че, ако притежаваме пълнотата на истинната вяра и се откажем от нея, нашето осъждане ще бъде много по-голямо, отколкото това, което ще претърпи онзи, който не познава истината, но се стреми към нея.
Днешният празник е празник на Истината. На Тържеството на Правдата над неправдата; на Истината над лъжата; на Правоверието над кривоверието. Това не е светски триумф, а свидетелство, че спасението в Църквата е възможно за всички нас, тогава когато живеем вярата, когато догматиката става аскетика (св. Юстин Попович), тоест, когато правилната вяра се превръща в праведен живот. Амин.
Публикувано в „Православен глас“, бр. 21, 2017 г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр.20

Св. Порфирий, еп. Газки; Св. мчк Севастиан; Св. Серафим Софийски Чудотворец
(На вечернята се извършва взаимно опрощение)

Литургийно свето евангелие:
  Рече Господ: ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви. Също, кога постите, не бивайте намръщени като лицемерците; защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят. Истина ви казвам, те получават своята награда. А ти, кога постиш, помажи главата си и умий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве. Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат; но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви. (Мат. 6:14-21)
Тщеславието ни лишава от небесна награда
  Днешният евангелски откъс е взет от проповедта на Иисус Христос на планината и по-точно от глава 6 на Евангелието според св. Матей. В началото на Своята проповед Спасителят съветва учениците си как да живеят добродетелно и какво представлява богоугодният живот. Поучава ги да избягват тщеславието и похвалите от хората, тъй като те ще ги лишат от небесната награда и ще ги отдалечат от небесния им Отец. Темата за тщеславието е развита около три основни подвига: проявата на милосърдие, упражняването в молитвата и спазването на поста. Именно при тези подвизи опасността от тщеславие и възгордяване е най-голяма. Пример и доказателство за това е фарисеят от известната притча, който в тщеславната си молитва се хвали с постенето и даването на милостиня.
Постът е смирение
  Изборът на днешния евангелски откъс се дължи основно на две причини, които са свързани помежду си: днес св. Църква ни припомня за грехопадението на първосъздадените човеци, а от утре започва Великият пост или светата Четиридесетница, която ни представя образа на възходящия път на човечеството от падението към възкресението. Затова св. Църквата ни припомня учението на Иисус Христос за смирения пост и за това, че телесният пост трябва да бъде съпроводен от духовен. Напомня ни, че, в лицето на нашите прародители, сме загубили древното райско блаженство, понеже те са нарушили заповедта за поста, за въздържанието, и в своето тщеславно мислене са пожелали да станат богове. Завръщането в рая и участието във вечния живот следва противоположния път: да постим със смиреното съзнание, че това не е някакво дело, което ни отличава от другите човеци или ни прави нещо повече. Напротив, както много свети отци на Църквата пишат, постът е нормалното състояние за човека, към което трябва да се стремим.
В днешното евангелско четиво Господ Иисус Христос ни учи да прощаваме, да постим без да се самоизтъкваме, да избягваме пристрастяване към материални блага и да насочваме надеждата си и сърдечните си желания нагоре – към небето. Чрез тези наставления Той ни показва дълбокия смисъл на поста. Постът не е самоцел, той е средство, чрез което вярващият се доближава до Своя Творец и Изкупител. Обиква Го с цялото си сърце и с всичките си сили, както и ближния като себе си. Ако някой не прощава на своя ближен, неговият пост е безполезен, защото според истинното свидетелство на Господ Иисус Христос, небесният Отец няма да прости на такъв човек неговите собствени грехове. Също, ако някой пости, за да бъде похвален от хората, той се лишава от наградата си от Бога или, иначе казано, той получава наградата си тук, на земята. Освен това, ако някой пости като се въздържа от определени храни, но пък трупа материални блага – напразно се труди. Защото, от една страна, той освобождава тялото си от наслади и удоволствия, но, от друга, товари сърцето си и го оковава с преходни земни желания и вълнения.
Постът е покаяние и трезвение
  Днес честваният новопросиял Божи угодник св. Серафим Соболев пише: „...само при наличие на покаяние от наша страна Господ ни дарува най-великото небесно съкровище: възраждащата благодат на Светия Дух, която получаваме при светото Кръщение в тайнството Миропомазване. А тази благодат в нас е извор на божествено ведение [духовно познание, б. р.]. Тя ни помага да различаваме доброто от злото. Тя ни посочва истинския път към спасение за единение с Христа. Тя ни преподава всички познания, които са ни необходими, както за щастлив временен живот, така и за бъдещия вечен живот. (...) ... Покаянието и благодатта са две необходими за спасението блага, защото без покаяние не можем да получим възраждащата благодат при светото Кръщение. (...) И колкото по-голямо е нашето покаяние, толкова по-голяма е у нас и благодатта на Светия Дух в своите дивни прояви (...) Светата Църква като наша чедолюбива майка винаги се грижи за нас. Тя се опасява да не би Господ да отхвърли нашето покаяние. Затова преди самото настъпване на дните на Великия пост тя се обръща към нас по време на литургията с думите на Иисуса Христа: Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви (Мат. 6:14-15). И тъй, нека се стремим нашият покаен подвиг на поста и молитвата да не бъде лишен в Божиите очи от благотворните си плодове, та да се причастим достойно със св. Христови Тайни и навеки да се съединим с Христа в Неговото Небесно царство. Затова нека неизменен спътник на нашето покаяние бъде искрената любов към ближните.” („Слово на Прощална неделя — за покаянието като цел на целия наш живот”, 1946 г.)
Постът е любов към Бога и към ближния
  Ние постим, за да се освободим от желанията и насладите, които обвързват сърцето и съзнанието ни и ни пречат да се отдадем с любов на Бога и на нашите ближни. Обичта е памет – постоянно помнене на любимия. Именно в това помнене се съдържа нашето спасение. Дошли сме на този свят от нищото, за да помним непрестанно с неугасваща обич нашия Бог Отец, а чрез любовта към Него да помним и Неговия образ – човека. Но колкото повече мисълта и сърцето ни се увличат и се насочват към земни и материални неща и чрез тях – към самите нас, ние допускаме грешка, като подменяме целта на нашето съществуване. Угасяваме в себе си божествената любов, която по духовната си същност е вечният божествен живот, тя е изключителният начин за явяване и разкриване на Бога. Затова нека не угасяме Духа (1 Сол. 5:19), Който е Дух на любовта и истината. Нека постим със съзнание, като се стремим да се освободим от самолюбието си, за да се облечем в Христос, нашия Бог, и да вместим в сърцето си всички човеци. Според това, доколко ще напреднем по този път, ние ще изживеем и ще отпразнуваме Господнята Пасха като наша лична Пасха. Амин!
Публикувано в „Православен глас“, бр.20, 2017 г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр.18

Св. Мелетий, архиеп. Антиохийски; св. Антоний, патр. Константинополски.

Литургийно свето евангелие:
  Рече Господ тази притча: един човек имаше двама сина; и по-младият от тях рече на баща си: татко, дай ми дела, който ми се пада от имота. И бащата им раздели имота. Не след много дни, младият син, като събра всичко, отиде в далечна страна, и там прахоса имота си, като живееше разпътно. А след като той разпиля всичко, настана голям глад в оная страна, и той изпадна в нужда; и отиде та се пристави у едного от жителите на оная страна, а тоя го прати по земите си да пасе свини; и той бе петимен да напълни корема си с рожкове, що свините ядяха, но никой не му даваше. А като дойде в себе си, рече: колко наемници у баща ми имат в изобилие хляб, пък аз от глад умирам! Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си. И стана, та отиде при баща си. И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го обцелува. А синът му рече: татко, съгреших против небето и пред тебе, и не съм вече достоен да се нарека твой син. А бащата рече на слугите си: изнесете най-хубавата премяна и го облечете, и дайте пръстен на ръката му и обуща на нозете; па докарайте и заколете угоеното теле: нека ядем и се веселим, защото тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше и се намери. И взеха да се веселят. А по-старият му син беше на нива; и на връщане, като наближи до къщи, чу песни и игри; и като повика едного от слугите, попита: що е това? Той му рече: брат ти си дойде, и баща ти закла угоеното теле, защото го прие здрав. Той се разсърди, и не искаше да влезе. А баща му излезе и го канеше. Но той отговори на баща си и рече: ето, аз толкова години ти служа, и ни веднъж твоя заповед не престъпих; и мене никога дори козле не си дал, за да се повеселя с приятелите си; а като дойде тоя ти син, който прахоса имота ти с блудници, за него ти закла угоеното теле. А той му рече: чедо, ти си винаги с мене, и всичко мое е твое; а трябваше да се зарадваме и развеселим затова, че тоя ти брат мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери. (Лука 15:11-32)
Божието добросърдечие
Днешната притча се съдържа в 15-та глава от Евангелието според Лука. В тази глава има общо три притчи, които Иисус Христос казал на книжниците и фарисеите в отговор на техния ропот и злословие срещу Него. Недоволството и неодобрението им било породено от това, че Господ позволявал на митарите и грешниците да се доближават до Него, да слушат думите Му и дори да се хранят заедно с Него. Първата притча била за загубената овца, втората – за изгубената драхма и третата е днешната, за блудния син.
С тези притчи Спасителят разкрил преди всичко Своята божествена природа, а също така показал безкрайната Си любов към хората, поради която дошъл на земята и станал човек. Добросърдечният Бог е наш творец и създател, но същевременно Той е и наш грижовен Отец. Бог не изоставил човека в неговото падение, не допуснал той да погине, но дошъл и го потърсил, за да го изтръгне от гибелта. Господ Иисус Христос приемал всички грешници, именно защото целта на идването Му сред нас е спасението на човешкия род от властта на греха и смъртта.
Освен всичко това чрез тези притчи – и особено чрез притчата за блудния син – се предизвестява обръщането на езическите народи към Бога и отпадането на израилтяните. Подобно на по-стария син от притчата юдеите се съблазнили, виждайки приемането на езичниците, които, като по-малкия син, години наред били далече от Бащиния дом и не участвали в угощението на Божията трапеза, която е трапеза на благодатта и спасението. Езичниците се осъзнали и откликнали на Божия призив, но юдеите останали отвън царството. Това не било следствие на наказание от Бога, а плод на тяхната свободна воля. Те сами не пожелали да влязат в него. Тяхната зла воля и гордото им сърце не им позволили да приемат Спасителя и Неговия закон на любовта. Призив за покаяние
Не случайно светата Църква постановила притчата за блудния син да се чете във втората подготвителна неделя преди Великия пост. Нашият Господ Иисус Христос още в началото на проповедта Си на земята, в Проповедта на планината, първо облажава „бедните духом” тоест смирените, а сетне облажава всички, които скърбят за греховете си. Така Той ни поучава, че когато човек истински осъзнае своята греховност, в него се поражда дълбока скръб и разкаяние за сторените грехове. Миналата неделя св. Църква с притчата за митаря и фарисея ни призова да поставим смирението като основа на духовния ни подвиг, а сега, с притчата за блудния син, ни призовава към покаяние. Никой от нас не може да твърди, че е чист и незасегнат от покварата на греха. Всички носим в себе си блудния син. Както казва свети Йоан Богослов: “Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас.” И допълва: “Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда” (1 Йоан 1:8-9).
Как да разпознаем истинското покаяние
Чрез притчата Господ ни посочва основните белези на истинското покаяние. Преди всичко човек трябва да осъзнае отдалечеността си от Бога, да се опомни, да „дойде в себе си” като блудния син. След това трябва да пожелае да се върне в Божия дом, тоест да вземе твърдо решение да се отвърне от греховния живот и да поеме по пътя на спазването на Божиите заповеди. После да пристъпи към тайнството на изповедта, изричайки греховете си пред свещеник, който е свидетел пред Бога за неговото искрено разкаяние. По този начин човек получава реално опрощение за сторените грехове. В притчата за блудния син символ на прошката е пръстена. Той удостоверява неговото освобождаване от робството на греха. Най-накрая, човек е призован да участва в празничната трапеза на благодатта на Светия Дух, вкусвайки от „угоеното теле”, тоест от пречистото Тяло и честната Кръв на нашия Господ Иисус Христос.
И така, днешната притча разкрива основните признаци, които съставят истинското и искрено покаяние:
- осъзнаване на греховете,
- решимост повече да не се повтарят,
- пристъпване към св. тайнство Изповед,
- пристъпване към св. Причастие, както и непрестанен стремеж да се опази безценния дар на Божията благодат, която се получава в тези св. тайнства.
През всички векове от живота на Православната църква това е пътят, по който са вървели и вървят онези, които желаят и се подвизават за своето спасение. Нека по този път да поемем и ние, за да участваме още от този живот в трапезата на бъдещото Божие царство в дома на Отца, тоест в светата Му Църква. Амин!
Публикувано в „Православен глас“, бр. 18, 2017г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр.17

Св. мчца Агатия (Добра)

Литургийно свето евангелие:
  Рече Господ тази притча: двама човека влязоха в храма да се помолят: единият фарисеин, а другият митар. Фарисеинът, като застана, молеше се в себе си тъй: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар: постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам. А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника! Казвам ви, че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня; понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат.
(Лука 18:10-14)
Смирението – основа на спасението
Свети Йоан Златоуст отбелязва, че гордостта е крепост за злините, корен и извор на злото. Заради гордостта човешкият род загубил рая. Човекът поискал да стане равен на Бога, но пожертвал Божията благодат и светостта. Затова Иисус Христос поставил като здрава и сигурна основа на завръщането ни при Бога и на спасението ни – смирението. Той започнал Своята Проповед на планината с: „блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно”(Мат. 5:3), където „бедни духом” са наречени смирените. Синът Божий не дошъл на земята, за да призове „праведници”, а „грешници към покаяние” (Лука 5:32). Поучавал, че пръв пред Бога е онзи, който се смири като дете и който стане „най-последен от всички и на всички слуга” (Марк 9:35). Господ Иисус Христос разкрил, че основният духовен закон, който е в сила винаги и навсякъде е: който превъзнася себе си, ще бъде унизен, а който се смирява, ще бъде въздигнат.
Днешната неделя на митаря и фарисея е начало на Постния триод, начало на подготовката ни за Великия пост. Тя ни показва, че пътят към Христовото Възкресение, както и към личното ни възкресение, към придобиването на благодатта на Светия Дух и към освещаването ни има за начало и основа смирението. Без смирението всичките ни трудове, молитви и пости са напразни, както станало и с фарисея от притчата.
Тайнствената сила на смирението
Чудно е наистина, как един грешен човек като митаря от притчата е бил оправдан от Бога, затова че се е молил смирено, с ясното и дълбоко осъзнаване на своята греховност. Докато добродетелният фарисей бил осъден, защото се молил горделиво и себе си превъзнесъл, а унижил своя ближен.
Тълкувайки Христовата притча, св. Филарет Московски пише: „Да обърнем внимание на това, че Църквата, говорейки за фарисея, не го осъжда напълно. Още повече: дори ни предлага да подражаваме на добродетелите му и да вземем пример от него.
Ето, фарисеят казва, че постел два пъти в седмицата. По устава на Православната църква всеки християнин е длъжен да пости два пъти всяка седмица: в сряда и петък. А колко от нас днес съблюдават този пост?... Фарисеят оставял редовно една десета част от придобитото, като жертва. А ние жертваме ли нещо от себе си за Църквата? Затова Църквата ни казва: да се постараем да подражаваме на добродетелите на фарисея. Но тя ни учи и какво трябва да избягваме, а именно: сами да даваме оценка на добродетелите си, както постъпил той…”
Много са примерите и поученията на светиите, в които те свидетелстват за това, че смирението е най-главната от всички добродетели. Св. Пимен Велики казвал: „Ние и нашите братя сме като две картини. Ако човек, гледайки себе си, открива своите недостатъци, то в брата си ще вижда неговите съвършенства. Но ако себе си види съвършен, то сравнявайки се с брата си, ще го намери лош.” А свети Игнатий Брянчанинов отбелязва, че най-великите Божии угодници са полагали особена грижа да виждат себе си толкова грешни, че всички съгрешения на ближните им се стрували нищожни и лесни за извинение.
Ето истинските слушатели и изпълнители на евангелския закон! Това са светите Отци на Църквата. Пропъждайки от своите сърца осъждането и съблазънта, те се изпълнили със свята любов към ближния, изливайки върху всички милост и с милостта си лекували грешниците.
Светите отци на практика превръщали евангелските слова в евангелски дела. Животът на светиите ни показва как словата и делата на Спасителя могат да се въплътят в нашия живот - да станат наши слова и наши дела. Това обаче никога не може да се случи без смирението на митаря.
Смирението – път към истината
„Ще познаете истината и истината ще ви направи свободни” (Йоан. 8:32) - казал на Своите ученици Синът Божи, а на друго място заявява: „Аз съм истината”. Тези Христови слова ни учат на истина и смирение. От Христос научаваме и какви иска Бог да бъдем ние, човеците. Защото образец за всеки човек е Богочовекът Иисус Христос.
Трябва винаги да помним, че спасението ни не се основава на нищожните ни собствени сили, а на съединението ни с Христос чрез тайнствата на Църквата. Затова ние не можем да се гордеем с нищо; колкото и много да са, всичките ни добри дела не могат да ни обожествят и да ни направят вечни. Ако имаме нещо, което да има стойност във вечността, то е Божи дар и ни се преподава чрез благодатните тайнства на Църквата.
След като Христос е образецът за човека – такъв, какъвто Бог го иска, тогава е безспорно, че спасението ни е възможно само чрез уподобяването ни във всичко на Христос и на Неговите светии. Ако не станем подобни на Него в мисленето си и в живота си, как можем да живеем във вечността, заедно с Него?
Разбирането на тази истина трябва да ни води към смиреното съзнание, че спасението ни се съдържа в молитвата на митаря: Боже, бъди милостив към мене грешника!
Великият Божий угодник преп. Серафим Саровски с молитвата на митаря: „Боже, бъди милостив към мене грешника” винаги побеждавал изкушенията.
Целият ни живот трябва да бъде съобразен със смирението, което разкриват тези слова, за да можем да се надяваме на спасение по Божията милост и благодат. Амин.

Публикувано в „Православен глас“, бр. 17, 2017г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС,бр.16

Пренасяне мощите на св. Игнатий Богоносец, св. мчк Димитрий Сливенски

Литургийно свето евангелие:
  В онова време Иисус влезе в Иерихон и минаваше през него. И ето, някой си, на име Закхей, който беше началник на митарите и богат човек, искаше да види Иисуса, кой е Той, ала не можеше от народа, защото беше малък на ръст; и като се затече напред, покачи се на една смоковница, за да Го види, защото щеше да мине оттам. Иисус, като дойде на това място, погледна нагоре, видя го и му каза: Закхее, слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти. И той бързо слезе и Го прие с радост. И всички, като видяха това, зароптаха и казваха: отби се при грешен човек. А Закхей застана и рече Господу: ето, половината от имота си, Господи, давам на сиромаси и, ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще отплатя четворно. Тогава Иисус рече за него: днес стана спасение на тоя дом, защото и този е син на Авраама, понеже Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото. (Лука 19:1-10)
Примерът на Закхей
В днешното литургийно свето евангелие се разказва за срещата между Господ Иисус Христос и началника на митарите Закхей. То е пример за дълбоко и искрено разкаяние, за решително изкореняване и отхвърляне на греховните навици и порочни постъпки. Както отбелязва архиеп. Аверкий Таушев в своето „Ръководство за изучаване на Свещеното Писание на Новия завет”, името Закхей е еврейско и означава “чист”, “праведен”.
В новозаветната епоха град Йерихон се славел с производството и търговията си, а длъжността на митаря, т.е. на този, който събирал данъците, била важна, изгодна и доходоносна. Закхей бил не просто един обикновен митар, а началник на митарите в целия район и евангелското повествование потвърждава голямото му богатство. Тъй като бил „малък на ръст”, а множество наобиколило Христа било значително, Закхей се покатерил на една смоковница. Той пренебрегнал високото си положение, възрастта и славата си, с една цел – да може по-добре да види Господа. Богочовекът Иисус Христос, като Сърцеведец, знаел, че желанието на Закхей не било обикновено любопитство и затова се спрял, обърнал се лично към него и го известил, че ще удостои дома му със Своето посещение. Всички, които видели това се изпълнили със завист, възроптали и осъдили Господа, че се отбива „при грешен човек”, но радостта на митаря била толкова голяма, че окончателно пробудила съвестта му и довела до пълен нравствен обрат в душата му.
Искрено разкаяние
Началникът на митарите осъзнавал, че съвестта му не е чиста заради неправедния и незаконен начин, по който придобил богатството си. Той се изправил пред Господа и на всеослушание дал тържествено обещание да се освободи от любовта към придобитото като се откаже от по-голямата част от имуществото си: “Ето, половината от имота си, Господи, давам на сиромаси и, ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще отплатя четворно” (съгласно със старозаветния закон за крадците, който е изложен в кн. Изход 22:1). На това Спасителят отговорил: “днес стана спасение на тоя дом, защото и този (т.е. Закхей) е син на Авраама” не само по плът, но и по дух. Покаянието на Закхей е образец за истинно покаяние, което не се ограничава само с безплодно съжаление за сторените грехове, а се стреми да заглади тези грехове с противоположните на тях добри дела. Затова Евангелието за Закхей се чете винаги преди първата подготвителна неделя за Великия пост - Неделята на митаря и фарисея.
Подражатели на Закхей
Подражатели на Закхей можем да бъдем всички ние. Човек се свързва с Иисус Христос истински и цялостно, когато Го изповядва с начина си на живот (покаяние) и участва в евхаристийната трапеза (т.е. св. причастие), така че животът на Христос да се проявява в неговия личен живот. А в пристанището на Църквата трудностите се преживяват заедно с Христос. И това се отнася за всички изпитания, мъки, несрети, но и за голямата лична борба със страстите.
Когато потърсим в Църквата прегръдката на Христос, ние виждаме две наранени и окървавени ръце да прегръщат всички нас. Раните, белезите от гвоздеите, остават навеки и свидетелстват за това, което Той е претърпял от любов към човека. Но важният въпрос е: какво е претърпял и понесъл заради Христос всеки един от нас?
Закхей се покачи на дървото без да се интересува от мнението и реакцията на обществото. Ние трябва да се качим да едно друго дърво, а именно: дървото на нашия личен кръст. Колкото и много да са раните, бедите и несгодите в нашия живот, нека не се плашим, но да вярваме, че те ще бъдат за нас не просто преживени страдания, а съзнателен път към царството небесно. Това ни поучава и св. ап. и евангелист Лука като казва, че: „през много скърби трябва да влезем в царството Божие” (Деян. 14:22). Следвайки този път, ще срещнем Разпнатия за нашето спасение Господ Иисус Христос, защото само чрез Кръста можем да достигнем до Възкресението.
Ние, като истински Закхеи, чувстваме, че посрещаме като наш гост Господ Иисус Христос, но също и ние се усещаме приютени от Него. Защото чрез нашето покаяние и вяра биваме приласкани и прегърнати от Неговата благодат. Така Закхей става образец за покаяние и живот за всички нас. Амин.
Публикувано в „Православен глас“, бр. 16, 2017г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр.15

Св. ап. Тимотей; прпмчк Анастасий Перски; св. свщмчк Петър, еп. Български; св. мчк Сионий Български

Литургийно свето евангелие:
  В онова време, когато се приближаваше Иисус до Иерихон, един слепец седеше край пътя и просеше; и като чу да минава край него народ, попита: какво е това? Обадиха му, че Иисус Назорей минава. Тогава той завика и каза: Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме! Тия, които вървяха напред, смъмраха го, за да мълчи; но той още по-високо викаше: Сине Давидов, помилуй ме! Иисус се спря и заповяда да Му го доведат. И когато оня се приближи до Него, попита го: какво искаш да ти сторя? Той рече: Господи, да прогледам. Иисус му рече: прогледай! твоята вяра те спаси. И той веднага прогледа и тръгна след Него, славейки Бога. И целият народ, като видя това, въздаде Богу хвала. (Лука 18:35-43)
Щастието да срещнеш Христос
Удивително е величието на духа на човека, но същевременно окаян е той заради немощта на тялото си. Всяка болест, която медицината не може да излекува, а лекарствата за нея се оказват неефикасни, предизвиква отчаяние у човека. Болният, дори да има около себе си близки хора, се чувства сам и безпомощен. Никой от околните не е в състояние да му помогне, да облекчи болката му и да го освободи от болестта. Затова страдалецът с упование и надежда се устремява към Лекаря на душите и телата, към Онзи, Който е всемогъщ и може да го изцери. В евангелските повествования са описани много случаи, в които Господ Иисус Христос е последната надежда за мнозина страдащи от тежки и неизлечими болести.
Характерен пример е слепецът от Йерихон, за когото пише свети евангелист Лука. Щом узнал Кой минава покрай него никой не бил в състояние да го възпре и накара да замълчи, за да не смущава посрещането Му. Спасителят се спрял и го извиквал при Себе Си и не само го изцерил като му дарил зрение, но и похвалил вярата му. Нека обърнем внимание на две важни подробности: ясният духовен взор на слепеца и безкрайната Божия любов и Неговата грижа за спасението на човека.
Духовният взор на слепеца
Слепецът от днешното литургийно евангелие, в сравнение с останалите хора, които посрещали Христа, имал едно предимство. Макар, че телесните му очи били лишени от зрение, душата му разпознала в лицето на Спасителя – Богочовека, Който дошъл да избави от греха човешкия род. Той страдал, че бил лишен от възможността да вижда лицата на хората около себе си, но духовният му взор ясно различил Онзи, Който можел да излекува недъга му. Действително, телесното зрение само по себе си не ни осигурява просветен и богоозарен ум, така че, макар и зрящи, ние можем да се окажем потънали в ужасен духовен мрак притиснати от нашите беззакония. Евангелският разказ за изцеряването на йерихонския слепец ни помага да видим и осъзнаем нашата собствена духовна слепота. А според свети Симеон Нови Богослов слепи са всички онези, които не виждат Светлината на света, която е Христос!
Светите отци на Църквата в словата и поученията си многократно говорят за лечебната и очистителна сила на болестите и телесните недъзи, които Бог допуска да сполетят човека. Всепочитаният и обичан в целия православен свят св. Серафим Саровски ни поучава: „Болестта има силата да ни очиства от душевната сквернота, да заглажда греховете ни, да смирява и смекчава душата ни, да ни заставя да се замислим, да осъзнаем нашата немощ и да си спомним за Бога”.
Отношението на Иисус Христос
Господ Иисус Христос проповядвал за Бога и Небесното Му царство с думи на премъдрост и с дълбоки и богати на значение притчи. Заедно с това обаче Той явил на света силата на любовта и вечната грижа на Бога за спасението на човека. Това, че нищо не се случва с човека, без то да бъде по Божия воля или по Божие допускане, се потвърждава от думите на един от Киево-печерските св. отци – преп. Пимен Многоболезнени: „Господ от любов към нас изпраща болести и скърби на всеки според силите му, но дава и търпение, за да ни направи съучастници в Своите страдания... Не в гнева Си, не за наказание ни изпраща Господ болести и скърби, а от любов към нас, макар и не всички хора да разбират това”.
Всичко, което Бог допуска да се случи на човека, е добро, спасително и полезно за него и може да послужи за неговия духовен напредък. Но, за да постигне това, човек трябва да се предаде в Божиите ръце и да възложи цялата си надежда на Неговия промисъл. По думите на един подвижник: „Ако се уповаваш на себе си, ще видиш своето падение, а ако се уповаваш на Бога, ще видиш Божиите чудеса!”
С такова упование и надежда се обърнал към Иисус Христос йерихонския слепец и получил здраве и светлина за очите си. Вярата и търпението му били възнаградени и той, изцерен, с преливащо от радост и благодарност към Бога сърце, последвал Христа.
Църквата – място за среща с Христос
И днес сме свидетели на това как в храма идват хора, сполетени от различни изпитания. Някои от тях до този момент дори не са търсили и познавали Бога. Но споходилата ги беда ги е довела в Божия дом и те със смирено и съкрушено сърце молят свещениците да им прочетат молитва при болест или да споменат за здраве и спасение имената им. Така чрез изпитанията човеколюбивият Бог е дал на тези хора възможността да Го познаят и да облекчат болката си с Неговата благодат. Благодатният руски старец игумен Никон Воробьов (1894 – 1963) писал на своите духовни чеда: „При болест и слабост не унивайте, а се радвайте духом като мислено се утешавате, че в този момент Господ се е приближил до вас. Бъдете уверени, че ако Му останете верни до край и без ропот понесете всяка скръб, която Той намери за нужно да ви изпрати, то в бъдещия век ще ви направи Свои деца, защото „Който претърпи докрай, ще бъде спасен” (Мат. 10:22).” Амин.

Публикувано в „Православен глас“, бр. 15, 2017 г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр.14

Преп. Гавриил Лесновски, Прохор Пшински, Павел Тивейски и Йоан Колибар

Литургийно свето евангелие:
  В онова време, когато Иисус влизаше в едно село, срещнаха Го десет души прокажени, които се спряха отдалеч и с висок глас викаха: Иисусе Наставниче, помилуй ни! Когато ги видя, рече им: идете, покажете се на свещениците. И когато отиваха, очистиха се. А един от тях, като видя, че е изцерен, върна се, прославяйки Бога с висок глас, и падна ничком пред нозете Му, като Му благодареше: и той беше самарянин. Тогава Иисус продума и рече: нали десетимата се очистиха? а де са деветте? Как не се намериха и други да се върнат, за да въздадат Богу слава, освен тоя другородец? И му рече: стани, иди си: твоята вяра те спаси. (Лука 17:12-19)
Молитвата – лекарство срещу всички болести
„Иисусе Наставниче, помилвай ни!” – такъв бил силният сърдечен вик на десетте прокажени от днешното евангелие, обични в Господ братя и сестри. Това била молитвата, която гръмко произнасяли слепци – и проглеждали, бесновати – и се освобождавали от плена на беса, болни – и се изцерявали.
Проказата
Проказата е страшна болест. Още по-страшна била тя по времето на Спасителя. Колкото повече се развивала болестта, толкова повече тялото на болния се обезобразявало, различни части от него буквално изгнивали и окапвали. С течение на времето човек ставал неузнаваем, търпял непоносими болки и накрая умирал. Тъй като проказата е силно заразна болест, в древност заболелите от нея живеели изолирани далеч от населените места и от останалите хора. Освен това те били задължени да носят на вратовете си звънци, както и, при среща с други пътници, да викат: „Прокажени сме!”, за да ги предупреждават и никой да не се приближава до тях. Затова и в този случай, за който чухме днес, те викали към Господа „отдалече”. Спасителят се приближил до тях и им препоръчал да отидат да покажат телата си на свещениците. По онова време свещениците, наред с останалите си задължения, трябвало при нужда да удостоверяват телесното здраве на хората. Спазвайки това разпореждане, Христос ги изпратил при свещениците, но същевременно им дарил телесното здраве: „И когато отиваха, очистиха се” (от проказата).
Неблагодарността на облагодетелстваните
Нека проследим обаче поведението на прокажените след като били изцерени от Лекаря на душите и телата – Господ Иисус Христос. Само един от десетте облагодетелствани се върнал да благодари на своя Благодетел и се оказало, че той бил самарянин – другородец и друговерец. Явно само той имал в себе си истинска вяра в Христос и покаен дух. Останалите, макар че изпитали върху себе си чудото, не повярвали и дори не благодарили. Същото се случва и с онези, които настояват да видят личби, чудеса и знамения, за да повярват. Св. Йоан Златоуст казва, че не чудото предхожда вярата, а вярата предхожда чудото. Чудото идва като потвърждение на вярата, но вярата само въз основа на видените и преживени чудеса, много рядко е искрена и дълбока.
Няма да сгрешим, ако предположим, че благодарният прокажен е бил онзи, който вероятно е насърчил и останалите девет да завикат към Христос и да призоват за Неговата милост. Те го послушали, защото се надявали, че може да имат „късмет” и да оздравеят. Но, само дотам. Риторичният въпрос на Господ Иисус Христос: „а де са деветте?”, оставя заключението и отговора на християните от всички векове.
Духовната проказа и молитвата
Има обаче, братя и сестри, и един друг вид проказа, която е по-страшна от телесната. Това е проказата на греха. Може би всички ние сме в много по-тежко състояние от споменатите в евангелието десет прокажени, защото дори не подозираме, че страдаме от тази заразна болест. Освен това липсват и онези звънци, които да предупреждават за нашето състояние и да ни карат да се смиряваме. Съвсем различно е, когато духовно прокаженият човек реши да се покае и, осъзнавайки своето състояние, започне със сърдечно съкрушение да казва молитвата: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”. Самият Господ ни е дал тази молитва, насърчавайки ни: „Досега нищо не сте искали в Мое име; искайте, и ще получите, за да бъде радостта ви пълна” (Йоан 16:24). Тя ни е завещана и от светите отци. Св. Игнатий Брянчанинов отбелязва, че неин предобраз в Новия Завет е молитвата на митаря: „Боже, бъди милостив към мене грешника” (Лука 18:13).
Проф. Георгиос Мандзаридис в книгата си „Православен духовен жовот” отбелязва: както пише св. Йоан Синаит, призоваването на Божието име е най-силното оръжие на вярващия в борбата му срещу лукавия: „Въоръжавай се с молитва... бий враговете с името Иисусово, защото няма по-силно оръжие нито на небето, нито на земята” (Лествица 21). Чрез тази молитва християнинът изповядва вярата и надеждата си в Христос и същевременно Му засвидетелства своята любов и преданост. Най-накрая, чрез нея той още: очиства своето сърце, посреща изпитанията и воюва със своите страсти (св. Симеон Солунски). Така Иисусовата (умната) молитва притежава изцелителна и обновителна ценност. Когато тя се вкорени в сърцето, от него се изкореняват страстите и човекът става свободен: „Защото, ако умната молитва не заживее в онова място, откъдето извират страстите, те не могат да бъдат изтръгнати”. Упражняването на умната молитва е фино духовно дело и не трябва да се извършва самонадеяно и самочинно. Съгласно православното предание, монахът или вярващият я усвоява под ръководството на своя духовен старец. Умната молитва не е само за монасите, но и за вярващите, които живеят в света. Според св. Григорий Палама: „Тя не е само за онези, които са вън от света, т. е. отшелници и монаси, но и за мъже, и жени, и деца, за мъдри, и за прости. И всички заедно на това трябва да се поучават и към това да насочват всеки свой труд". По този начин бива изпълнявана и заръката на св. апостол Павел „непрестанно се молете” (1 Сол. 5:17). Една заръка, която не е отправена само към монасите или определена категория верни, а към всички християни. Амин.
Публикувано в „Православен глас“, бр. 14, 2017 г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр.13

 
Св. Григорий, еп. Български; Преп. Георги Хозевит; Св. Емилиан изповедник; Преп. Домника; Мчци Василиса и Марионила, 7 отроци и 20 войници

Литургийно свето евангелие:
В онова време Иисус, като чу, че Иоан е предаден, отиде в Галилея; и като остави Назарет, дойде и се засели в Капернаум крайморски, в пределите Завулонови и Нефталимови, за да се сбъдне реченото чрез пророк Исаия, който казва: "земята Завулонова и земята Нефталимова, на крайморския път, отвъд Иордан, езическа Галилея, народът, който седеше в мрак, видя голяма светлина, и за ония, които седяха в страна и сянка смъртна, изгря светлина". Оттогава Иисус начена да проповядва и да казва: покайте се, защото се приближи царството небесно. (Мат. 4:12-17)
Място на божествената проповед
В днешното евангелско четиво свети евангелист Матей ни казва, че Господ Иисус Христос напуснал областта Юдея и отишъл на север, в Галилея, когато чул, че светият Предтеча Йоан е предаден на цар Ирод Антипа и е затворен в тъмница. Този цар, син на детеубиеца Ирод Велики, ненавиждал св. Йоан, защото той го изобличавал за незаконното му съжителство с Иродиада, жената на брат му Филип (Мат. 14 гл.).
След затварянето на св. Йоан Спасителят напуснал Юдея, за да избегне евентуалното изкушение и Той Самият да бъде заловен от Ирод. Всемогъщият Христос се отнесъл с кротост и снизхождение, давайки ни съвършен пример да не търсим сами изкушенията. Защото, както подчертава св. Йоан Златоуст, лошо е не да избягва човек изкушенията, а да не им устоява мъжествено, когато го сполетят. Едно е да понасяме изкушенията, които ни спохождат по Божие допущение за наше спасение и укрепване във вярата, а съвсем друго е сами да търсим тези изкушения. Второто винаги е резултат от скрита или явна гордост, самоувереност в нашите собствени сили и безразсъдност. Така и Иисус Христос отишъл в град Капернаум, а не в Назарет, където е израсъл, защото добре знаел, че съгражданите Му заради неверието си няма да приемат Неговата проповед (Мат. 13:58).
Езическа Галилея
Векове преди това събитие свети пророк Исайя предрекъл отиването на Господа в Галилея и началото на Неговата проповед там. Това пророчество дословно се повтаря и от св. евангелист Матей. В евангелския текст Галилея е окачествена като „езическа”, защото от епохата на асирийците и нататък в нея многократно господствали владетели-идолопоклонници. В областта се заселило многобройно езическо население от различни народности, с което греховността и нечестието в Галилея се умножили. Затова, според пророка, тя лежала в духовен мрак и смъртна сянка. Нашият Господ Бог благоволил да започне спасителното Си дело на земята именно от Галилея. В нейните предели извършил повечето Си чудеса и пред жителите й изложил дивното Си учение. Затова св. прор. Исайя казва, че в нея изгряла „голяма светлина”. Не случайно Господ Иисус Христос напуснал Юдея с нейното почти изцяло еврейско население и отишъл в „езическа Галилея”. Това било предобраз за разпространението на Неговото благовестие сред всички народи и за обръщането им от мрака на идолопоклонството към светлината на истинската вяра и спасението.
Начало на общественото служение
Според св. евангелист Матей Иисус Христос започнал Своята проповед, след като св. Йоан Предтеча бил затворен и Господ отишъл в Галилея, където се установил в Капернаум. Трябва да отбележим, че всичко в земния живот на Спасителя става с мир, ред и съгласие. Нито едно от Неговите дела не е извършено с припряност и неувереност. Христос действа, както подобава на Бога, а човешкото Му естество спокойно следва божествената воля. Тихо и спокойно Той изчаква трийсетгодишната Си възраст, когато Бог ще извести на Предтечата да приготви пътя Му и да обяви на израилския народ за появата на дългоочаквания Месия. И когато св. Йоан завършил своето дело, тогава Спасителят започнал обществена Си дейност. В противен случай имало опасност народът да се обърка от наличието на двама учители и да се разедини. Това ясно се вижда сред учениците на Йоан, на които било трудно да изоставят своя учител и гледали с известно недоумение делото на Господ Иисус Христос да расте, а онова на техния наставник св. Йоан – да се смалява (вж. Мат. 9:14 и Йоан 3:26-30). Йоановите ученици все още не знаели в пълнота смисъла на изкупителното дело на Господ Иисус Христос, както и промислителното значение на всичко онова, което се случвало пред очите им.
Избягване на поводите за грях
Преподобни Паисий Светогорец казва, че който страда от захарна болест, не трябва да ходи често в сладкарницата, защото има опасност да се изкуши да опита от сладките и така да влоши здравето си. С тези свои иносказателни думи подвижникът има предвид, че оня, който усеща склонност към определена греховна постъпка, трябва да избягва всеки повод, който може да го насърчи да направи крачката и да я предприеме. Избягването на места, лица и предмети, които ни насърчават към греховност, не е слабост. Това е един разумен начин да не даваме храна на нашите слабости и да не ги правим още по-трудни за преодоляване. Ако наистина от сърце искаме да достигнем до небесното царство, нека насочим живота си и заниманията си към всичко онова, което ще отвори достъпа до сърцето ни за Божията благодат. И нека се въздържаме не само от греховете, но и от всичко онова, което дава възможност те да се развият и укоренят в нас. Така с Божията благодатна помощ ще напуснем страната на мрака и греховността и ще достигнем до вечно спасение. Амин.

Публикувано в „Православен глас“, бр. 13, 2017 г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр.12

  Св. Василий Велики, архиепископ на Кесария Кападокийска
Литургийно свето евангелие:
В онова време върнаха се пастирите, славейки и хвалейки Бога за всичко, що чуха и видяха, както им бе казано. Като се изпълниха осем дена, за да бъде обрязан Младенецът, дадоха Му името Иисус, наречено от Ангела, преди да се зачене Той в утробата. А Младенецът растеше и крепнеше духом, като се изпълняше с мъдрост; и благодат Божия беше върху Него. Всяка година родителите Му ходеха в Иерусалим за празник Пасха. И когато Той стана на дванайсет години, те отидоха в Иерусалим по обичая на празника; а когато се връщаха, след свършване на празничните дни, Отрокът Иисус остана в Иерусалим; и не забелязаха това Иосиф и майка Му. Като мислеха, че Той върви с дружината, изминаха един ден път и Го търсиха между роднини и познайници; и като Го не намериха, върнаха се в Иерусалим и Го търсеха. Подир три дни Го намериха в храма, да седи между учителите, да ги слуша и запитва; всички, които Го слушаха, чудеха се на разума и отговорите Му. И като Го видяха, смаяха се; и Му рече майка му: Чедо, защо ни направи тъй? Ето, баща Ти и аз твърде много се измъчихме да Те търсим. Той им рече: защо сте Ме търсили? Не знаехте ли, че Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми? Но те не разбраха казаните от Него думи. Той тръгна с тях и дойде в Назарет; и им се покоряваше. И майка Му спазваше всички тия думи в сърцето си. Иисус пък преуспяваше в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците. (Лук. 2:20-21. 40-52)
Обрязването при евреите
Заповедта за обрязването била дадена на израилския народ от Самия Бог. Родоначалникът на израилтяните, Авраам, пръв я получил като отличителен знак на Божия завет сключен с него и с всички негови потомци. Бог наредил на Авраам и потомците му да обрязват всяка мъжка рожба, която щяла да им се роди. С това те ставали част от Божия народ. Всеки израилтянин от мъжки пол, който не бил обрязан, не можел да принадлежи на Божия народ и следвало да бъде изтребен. След години, на планината Синай, където Бог дал на пророк Мойсей Своя закон, заповедта за обрязването била повторена с повече подробности. Наследникът на св. прор. Мойсей – Иисус Навин, за пръв път извършил обрязване на всички мъже от израилския народ, като не оставил нито един необрязан. Това се случило, след като израилтяните преминали река Йордан.
Обрязването на Иисус Христос
Като израилтянин, за да спази целия Мойсеев закон, нашият Господ Иисус Христос също приел да бъде обрязан. Ако Господ не бе изпълнил дори само една негова разпоредба, би се създало впечатлението, че поради невъзможността да го спази, дава нови заповеди. Свети Теофилакт Български отбелязва, че онези, които не спазвали всички наредби на Закона, били под проклятие (Втор. 27:26), т.е. под наказание на старозаветния закон. Затова и нашият Господ се обрязал, та спазвайки във всичко юдейския закон, да ни спаси от проклятие, т.е. от греха, който е единственото истинско проклятие. При това, с обрязването на плътта Си Той ни дал ясно доказателство, че действително станал човек като нас и носи нашата плът, разбира се, с изключение на греха и всяка склонност към грях.
Обрязването и Църквата
Обрязването на древния Израил било сянка и предобраз на кръщението на новия Израил, т.е. на Църквата. Както човек ставал част от стария Израил чрез обрязването, така ние днес ставаме членове на Църквата чрез кръщението. Никой, независимо дали мъж или жена, не може да принадлежи на Божия народ, ако не се кръсти. Древното обрязване не било премахнато в Църквата, а било преобразувано в кръщението като своеобразно духовно обрязване от греха и смъртта. Защото нашият Господ не дошъл да отмени Мойсеевия закон, а да го изпълни и допълни с ново съдържание. По думите на св. ап. Павел, ние, християните, които служим на Бога не по плътски начин, а по духовен, сме „истинското обрязване” (Фил. 3:3). Сянката и предобразите на Стария Завет отстъпили място на светлината и истината на Новия Завет, които дотогава били скрити и само смътно се изявявали в символичните старозаветни действия.
Духовно обрязване
Нашият праотец Мойсей, давайки заповедта за обрязването, учел израилтяните на неговото духовно значение и ги подбуждал да обрежат своето жестокосърдечие и да не бъдат твърдоглави пред Божията воля (Втор. 10:16). Това важи много повече за нас, които не сме получили външно обрязване, а в тайнствата на светото Кръщение и светото Миропомазване сме получили печата на Светия Дух в дълбините на нашата същност. Светият Дух, Който всички християни носим в себе си, ни отвръща от всяко земно греховно удоволствие и ни приобщава към нашия небесен Отец, Бога. Затова, след като имаме в себе си печата на Светия Дух, сме призвани да съобразяваме живота си с Неговата воля, да отрязваме всяка греховна страст и пожелание и да подчиняваме всяка своя мисъл, дума и действие на волята на нашия Господ Иисус Христос. Така ще станем чеда благословени, чеда на послушанието и чеда Божии и ще се удостоим да наследим Неговото царство. Спасителна нова 2017 година! Да бъде изпълнена с Божиите благодатни сили и духовни плодове! Господ Бог да дарува на всички преизобилната Си светлина! Амин!

Тропар на празника, глас 1

Иисусе, Който седиш на огнезрачен престол във висините на безначалния Отец и Божествения Твой дух, благоволил си да се родиш на земята от непозналата мъж Дева — Твоята майка. Затова си бил и обрязан на осмия ден като човек. Слава на Твоето благоизволение, слава на Твоя промисъл, слава на Твоето снизхождение, еднички Човеколюбче!
Кондак на празника, глас 3

Господарят на всички претърпява обрязване и като благ обрязва човешките прегрешения, спасение дава днес на света: радва се във висините и Създателевият йерарх, светоносният и божествен Христов довереник Василий.
Публикувано в „Православен глас“, бр. 12, 2017 г.

© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр.11

  "Да очистим и осветлим със сълзи на покаяние яслите на душите си"
Възлюбени в Господа братя и сестри, И тази година светата Православна църква ни призовава с духовна радост да празнуваме явяването на Бога в плът – Рождението на нашия Господ Бог и Спасител Иисус Христос. „Христос се ражда – славете Го, Христос идва от небето – посрещнете Го, Христос е на земята – възнесете се”. С тези химни светата Църква ни подготвя да посрещнем раждането на предвечния Бог Слово – Единородния Божий Син, Господ Иисус Христос. Всеки път, когато чуваме тези рождественски песнопения, сърцето ни усеща една тайнствена сила да го откъсва от земните и тленни неща и да го възвисява към горното, небесното. Рождество Христово не е моментно събитие от историята на човечеството, но жива действителност, която се повтаря всекидневно в литургичния живот на Църквата. Рождество Христово дава единствената възможност на всеки човек да обнови своята същност в Тайнството на Божията любов. Христос се роди, за да възстанови падналия човек. Ето защо, св. Атанасий Велики възклицава: „Бог стана човек, за да може човекът по благодат да стане бог. Бог се облече в смиреното човешко естество, за да обожестви човека. Бог обедня, за да обогати духовно човека, да придобие Божията благодат и благословение”. „Бог обедня, за да обогати човека!” Но защо днес човечеството е бедно? Защо има толкова много болка и нещастия на земята? Защо са войните, смущенията и самоунищоженията в света? Защо е малтретирането и злоупотребата с толкова много деца по света и стават толкова убийства на неродени деца чрез аборта?... Със сигурност, не защото човечеството има нужда от жизнени материални блага, а защото допусна да господства в живота му духовната бедност. Прогонило е далеч от себе си Обеднелия заради хората, по Своя воля, Господ Бог и наш Спасител Иисус Христос, Който дойде да го обогати. Бог приклони небето и слезе във витлеемската ясла именно за това. Дойде да помири, отдалечилия се от Бог Отец човек, да изпълни сърцето му с мир и неизречена, райска радост. Обични в Господа наши духовни чеда, Нашата вяра ни потвърждава, че Тайнството на Христовото Рождество е резултат на всеблагия Божий промисъл и Неговата воля за спасението на човека, но не и без свободната воля и съдействието на самия човек: „Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти” (Лука 1:38), отговори Пресвета Богородица на Божия вестител и стана ходатайка за целия човешки род. Човек, чрез даруваната му от Бога свободна воля, приема или отрича Единородния Божий Син Господ Иисус Христос, за Когото св. Йоан Богослов свидетелства: „Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха. А на всички ония, които Го приеха – на вярващите в Неговото име, – даде възможност да станат чеда Божии” (Йоан 1:11-12). На приелите Го и обновени чрез светото Кръщение човеци, които копнеят и се подвизават за своето спасение, Бог винаги спомага в усъвършенстването им чрез придобиване на непреходните християнски добродетели. Онези, които Го отричат стигат до безизходица, защото са загубили смисъла на своето съществуване и предназначение на земята. Те сами предизвикват проблемите и кризите, които ги връхлитат безмилостно и безутешно, защото сами са пожелали да се отдалечат от Бога и са поставили като център на живота си егоцентризма и собственото си самооправдание. Те сами се лишават от всяка надежда, защото отричат „пътят, истината и животът” (Йоан 14:6), Който е Христос. Да помним, че Иисус Христос очаква всички православни християни и всички човеци по целия свят да отворят вратата на своето сърце, та заедно с Него да отпразнуваме празника на Неговото рождество под Неговата благодат, под Неговата любов и Неговото ръководство. Да очистим и осветлим със сълзи на покаяние яслите на душите си, да съгреем макар само с поглед на състрадание ближния, да отправим към Бога с искрена вяра гореща молитва за целия свят, който е подложен на изпитания и „в зло лежи”. Единствено пътят за завръщането ни при Бога ще даде смисъл на нашия живот. Всички имаме необходимост от Слънцето на правдата – Христос Господ. Бог иска всички да вземат участие в това велико Тайнство на Своята любов. Той очаква с открити обятия всеки човек, за да го прегърне с отеческата Си любов. Да му вдъхне надежда, да го съедини с нетварното, небесното, светото. Да отворим вратите на сърцето си при Божия повик, за да го просвети и изпълни със Своята благодат. Да предоставим живота си в Божиите ръце, в Тайнството на Божието въчовечаване. Да направим тялото ни отново храм на Светия Дух, на Божията светлина. С тези мисли всесърдечно поздравявам всички наши духовни чеда, свещенослужители, монашестващи, църковнослужители и православни християни в богохранимата ни Неврокопска епархия по случай празника на Рождество Христово. Поздравяваме Ви и с настъпващата Нова година, която се молим Бог да благослови да бъде мирна, здрава, радостна, плодородна, благоденствена и пълна с доброта за всички човеци и народи по света. На всички вас и вашите добри начинания за укрепване на мира и любовта между човеците призоваваме Божието благословение. ЧЕСТИТО РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО и настъпващото новолетие! Рождественско и новогодишно послание на Неврокопския митрополит Натанаил за 2012 г.
Публикувано в „Православен глас“, бр. 11, 2016 г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр.10

  Неделя пред Рождество Христово – Св. Модест, патр. Йерусалимски, св. мчк Севастиан Литургийно свето евангелие: Книга за живота на Иисуса Христа, Син Давидов, Син Авраамов. Авраам роди Исаака; Исаак роди Иакова; Иаков роди Иуда и братята му; Иуда роди Фареса и Зара от Тамар; Фарес роди Есрома; Есром роди Арама; Арам роди Аминадава; Аминадав роди Наасона; Наасон роди Салмона; Салмон роди Вооза от Раав; Вооз роди Овида от Рут; Овид роди Иесея; Иесей роди цар Давида; цар Давид роди Соломона от Уриевата жена; Соломон роди Ровоама; Ровоам роди Авия; Авия роди Аса; Аса роди Иосафата; Иосафат роди Иорама; Иорам роди Озия; Озия роди Иоатама; Иоатам роди Ахаза; Ахаз роди Езекия; Езекия роди Манасия; Манасия роди Амона; Амон роди Иосия; Иосия роди Иоакима; Иоаким роди Иехония и братята му - през време на преселението Вавилонско. А след преселението Вавилонско Иехония роди Салатииля; Салатиил роди Зоровавеля; Зоровавел роди Авиуда; Авиуд роди Елиакима; Елиаким роди Азора; Азор роди Садока; Садок роди Ахима; Ахим роди Елиуда; Елиуд роди Елеазара; Елеазар роди Матана; Матан роди Иакова; Иаков роди Иосифа, мъжа на Мария, от която се роди Иисус, наричан Христос. И тъй, всички родове от Авраама до Давида са четиринайсет рода; и от Давида до Вавилонското преселение - четиринайсет рода; и от Вавилонското преселение до Христа - четиринайсет рода. А рождението на Иисуса Христа стана тъй: след сгодяване на майка Му Мария за Иосифа, преди още да бяха се те събрали, оказа се, че тя е непразна от Духа Светаго. А Иосиф, мъж й, понеже беше праведен и не желаеше да я осрами, поиска тайно да я напусне. Но когато намисли това, ето, Ангел Господен му се яви насъне и каза: Иосифе, син Давидов, не бой се да приемеш Мария, жена си; защото заченалото се в нея е от Духа Светаго; тя ще роди Син, и ще Му наречеш името Иисус; защото Той ще спаси народа Си от греховете му. А всичко това стана, за да се сбъдне реченото от Господа чрез пророка, който каза: "ето, девицата ще зачене в утробата си и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил", което ще рече: с нас е Бог. Като стана от сън, Иосиф направи, както му бе заповядал Ангелът Господен, и прие жена си. И не познаваше я, докле тя роди своя първороден Син; и той Му нарече името Иисус.
(Матей 1:1-25)
Раждането на Богочовека
Характерен начин за изразяване в Свещеното Писание e: „Тази е книгата за произлизането на небето и земята” – така буквално е казано в древния гръцки превод на книга Битие 2:4, тоест книгата, която говори за сътворяването на небето и земята. По този начин авторът на първата книга на Стария Завет я определя, след като е предал разказа за сътворението на света. Началните думи на Евангелието според Матей в буквален превод звучат по същия начин: „Книга за произлизането на Иисус Христос” (Мат. 1:1), тоест за Неговото раждане. Св. евангелист започва първата книга от Новия Завет с почти същите думи, с които и първата книга на Стария Завет. Но Новият Завет се отличава от Стария по това, че проповядва радостната вест за възсъздаването на света, отклонил се от божественото си предназначение. „Възсъздаване” означава надеждата за ново сътворяване на света, т.е. за освобождаването му от греха и от смъртта, което ще настъпи окончателно при Второто Пришествие на нашия Господ Иисус Христос. Това „възсъздаване” в известен смисъл вече се е случило чрез Въплъщението, земния живот и Възкресението на Спасителя. В св. Църква освобождаването от греха и смъртта се случва още сега чрез участието в светите й Tайнства. Затова Църквата Христова е предобраз на новото творение, което очакваме след Второто пришествие. Древните заглавия, които са дадени на двете книги – Битие и на Евангелието според Матей, не отговарят съвсем на съдържанието им. Защото книга Битие наистина предава в началото сътворението на света, но нататък в нея се говори още за грехопадението на първите човеци и за изгонването им от рая, дават се сведения за първите хора, за потопа и за Вавилонската кула, а после доста подробно се разказва за Авраам, Исаак, Яков и дванайсетте патриарси. Също така и Евангелието според Матей започва с всичко онова, което има отношение към раждането на Спасителя, но след това продължава с Неговото спасително служение и завършва с Разпятието и Възкресението Му. Затова и в новобългарския превод е предпочетено определението „Книга за живота на Иисус Христос”. Това привидно несъответствие между заглавието и съдържанието на тези боговдъхновени книги не се дължи на някаква грешка или на неточност на авторите им. По-скоро това е израз на древния обичай заглавието на една книга да се дава според началния разказ от съдържанието й. Така се е получило и заглавието на Евангелието според Матей, но не това, което сега ползваме и което е по-скоро техническо, а онова от първите думи на евангелския текст: „Книга за живота на Иисус Христос”; постепенно с времето това заглавие е станало част от началния разказ на книгата.
Двете основни изисквания
Още в първата глава на своето евангелие свети Матей дава на читателите си две основни изисквания, които Иисус Христос е изпълнил в Своята личност като Месия (т. е. Христос, което значи „Помазаник”). Преди всичко Месията, според старозаветните пророчества, трябвало да бъде потомък на Авраам, при това да е от коляното на Юда и да произлиза от царския род на Давид. Затова св. Матей започва евангелието си с родословното дърво на Иисус Христос, за да покаже ясно, че Той наистина е потомък на Авраам, Юда и Давид. Всички евреи са били длъжни да знаят родословното си дърво, за да доказват неоспоримо, че принадлежат към едно или друго коляно на своя народ. Затова в Стария Завет се срещат доста родословни списъци. Но с разрушаването на йерусалимския храм от император Тит през 70 г. сл. Хр. са били изгубени родословните таблици на евреите. Разсъждавайки върху този факт, свети Нектарий Егински отбелязва, че след Христос не може вече да се очаква никакъв друг месия, понеже са загубени доказателствата (тоест родословните таблици), следователно повече не е възможно да се изпълняват древните предсказания, ако те не са били изпълнени преди разрушаването на Йерусалим от император Тит. Истинският Месия вече е дошъл и това е Господ Иисус Христос. Второто изискване е: Месията да се роди от Девица, на еврейски „алма” (тоест девойка, която не е омъжена), за която е бил говорил преди около осем века свети пророк Исайя. Това предсказание Господният ангел е припомнил на Йосиф, когато му обяснявал за тайнственото зачатие на сгодената за него света Дева Мария. Според предсказанието Синът на Девата ще се нарече Емануил, което означава „С нас е Бог”. Действително Църквата през всички тези векове изповядва и проповядва, че Иисус Христос е Словото Божие, Което е станало Човек заради нас, живяло е сред нас, общувало е с нас, Той е и ще бъде с нас „през всички дни до свършека на света” (Мат. 28:20). Чрез споменаването на толкова много старозаветни имена в днешното евангелско четиво, св. Църква свидетелства, че идването на Спасителя Иисус Христос е единственото средство за спасението на всички човеци. Затова Синът Божий, второто Лице на Св. Троица, възприе човешка природа, Въплъти се от Светия Дух и Дева Мария, стана Човек, живя като човек посред грешници, за да ни изкупи чрез Своята кръстна смърт и Възкресение от греха и смъртта.
Праведният Йосиф
Свещеното Писание окачествява сгодения за Света Богородица мъж като праведен. Явно и предишният живот на Йосиф, преди да приеме под своя закрила светата Дева, е бил чист, праведен и изпълнен с упование в единия истински Бог. Но колко повече неговата праведност проличава след тайнственото зачеване на Богомладенеца. Вместо да разкаже навред за това, че Девицата е непразна (т.е., че е бременна), както повелявал Моисеевият закон, в който се предвиждало строго наказание при съмнения за прелюбодеяние, праведният Йосиф запазил това в тайна. Той постъпил така още преди да му се яви Божият ангел и да му разкрие истината за свръхестественото зачатие. С любовта си Йосиф е преодолял изискването на закона или по-скоро – спазил е духа и същината на закона, отдавна забравени от мнозина негови съвременници. Така той се е уподобил на праведниците от Стария Завет като Моисей и Давид, които в нарушение на буквата на закона са проявявали любов, снизходителност и прошка към убийци, явни нечестивци и други грешници. Колко повече ние днес сме призвани да подражаваме на тази праведност! Несправедливостта ни измъчва, човешката „справедливост” ни държи приковани към земята. Само Божията правда ни спасява и ни освещава, защото тя се отъждествява с любовта. Един светец беше казал, че да обикнеш ближния си като себе си всъщност означава да обикнеш ближния си повече от себе си. Затова толкова по-праведни ще сме в своя живот, колкото повече онеправдаваме себе си, като предпочитаме истински доброто и полезното за нашите ближни. Доколкото вървим по този път, ще се уподобяваме на Бога и на всички Негови праведници. Амин.
Публикувано в „Православен глас“, бр. 10, 2016 г.

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр.9

XI Неделя след Неделя подир Въздвижение – на светите Праотци;
преп. Даниил Стълпник, преп. Лука Стълпник
Литургийно свето евангелие:

Рече Господ тази притча: един човек приготви голяма вечеря и покани мнозина; и в часа за вечеря изпрати слугата си да каже на поканените: дойдете, понеже всичко е вече готово. И почнаха всички като сговорени да се извиняват. Първият му рече: купих си нива и ще трябва да отида да я видя; моля те, извини ме. Другият рече: купих си пет рала волове и отивам да ги опитам; моля те, извини ме. Третият рече: ожених се, и затова не мога да дойда. И като се върна, слугата обади това на господаря си. Тогава стопанинът на къщата се разсърди и рече на слугата си: излез по-скоро по стъгдите и улиците на града и доведи тук бедните, маломощните, хромите и слепите. И рече слугата: господарю, извършено е, както заповяда, и още място има. И рече господарят на слугата: излез по друмища и плетища, и, колкото намериш, накарай ги да влязат, за да се напълни къщата ми. Защото, казвам ви: никой от поканените няма да вкуси от вечерята ми. Понеже мнозина са звани, а малцина - избрани. (Лука 14:16-24)
Повод и цел на притчата
В един съботен ден, който за евреите е почивен, Господ Иисус Христос отишъл в дома на виден член на фарисейската общност, който Го бил поканил на обяд. На трапезата били поканени също много законници и фарисеи. Според обичая си Господ използвал случая да ги поучи и да ги настави в истините на Своето божествено учение. И понеже били на трапезата, Той ги посъветвал, когато дават обяд или вечеря, да канят преди всичко бедни, болни и недъгави, т.е. хора, които не могат да им отвърнат със същото. За това тяхно благодеяние те ще бъдат възнаградени от Бога и ще получат стократна награда в царството небесно като наследят вечното блаженство. Когато чул това наставление, един от сътрапезниците отвърнал на Спасителя, че наистина ще бъдат блажени ония, които ще ядат хляб в царството Божие. Тълкувайки евангелските слова, св. Нектарий Егински отбелязва, че тези думи освен че са израз на материалния начин на мислене на фарисеите, косвено отхвърлят Господните слова. Докато Господ облажавал милосърдието и жертвоготовността, фарисеите смятали за блажени ония израилтяни, които щели да живеят в славната епоха на очаквания от тях Месия и на установеното негово земно царство, което ще владее над целия свят. Според тяхното погрешно очакване тогава израилтяните, като избран Божи народ, щели безгрижно да ядат и да пият, след като преди това са успели да завладеят целия свят. Господ Иисус Христос, Който искал да ги вразуми и освободи от тяхната заблуда, им разказал притчата за голямата вечеря. Както казва споменатият по-горе боговдъхновен светител, с тази притча нашият Господ е разкрил и поправил погрешната им представа за блаженство, предупредил ги е за опасността от вечно осъждане и е предвъзвестил идването на езичниците в Църквата, която е Божието царство на земята.
Тълкувание на притчата
В образа на човека, който подготвил голямата вечеря, се разбира Човеколюбецът Бог Отец. „Голямата вечеря” е спасителното дело на въплътилия се Син Божи. Тя е наречена „голяма”, защото, както пише свети апостол Павел, „велика е тайната на благочестието” и на явяването на Бога в плът (1 Тим. 3:16). Слугата, който бил изпратен да подкани поканените за вечерята, бил не друг, а Сам Синът и Слово Божие, Който, бидейки истински Бог, е приел образа на слуга, на раб, и е станал Човек за спасението на човеците (Филип. 2:5-7). Съзирайки Го пророчески векове преди това, дивният Исайя Го нарекъл „Раб”, тоест слуга на Господа, Който страда за нашите грехове (вж. Ис. 52:13 сл.). Поканените на вечерята са юдейският народ, който знаел за истинския Бог и чрез пророците много пъти е получавал радостното известие за идването на Спасителя на света. С притчата за вечерята Господ ни се разкрива като истинския Месия, Помазаникът, Който със земния си живот призовава Своя народ в Божието царство. Същевременно обаче и предупреждава, че израилският народ в крайна сметка няма да приеме Неговата спасителна проповед. Една от причините за това е била в тяхната привързаност към земните грижи и наслади. Те не приемали наставленията за любов, милосърдие и саможертва, защото си представяли Божието царство като земно и материално благоденствие. В резултат на това израилския народ се отдалечил от Бога и отпаднал от Божията благодат. Синовете на царството ще останат извън пределите му и няма да вкусят от благата, които толкова векове са очаквали. При все това някои от тях и по-точно обикновените хора - представени като бедни, болни, презрени, които не познавали добре Моисеевия закон и затова фарисеите ги гледали с високомерие - тъкмо тези хора дошли на вечерята. И наистина, още от първия ден на Петдесетница няколко хиляди души - обикновени, неуки и отрудени човеци – повярвали и се кръстили. По-нататък в притчата се разказва, че слугата излязъл извън града и довел толкова много хора, че къщата на неговия господар се напълнила. Това е предобраз на обръщането на езическите народи към истинската вяра. Под думите „накарай ги” се разбират многото дивни чудеса, които апостолите щели да извършат с името на Господ Иисус, за да откъснат идолопоклонническите народи от многовековната заблуда и греховния им живот, и за да ги въведат в Божия дом – Христовата Църква. Тези думи на Спасителя важат и за всички нас, християните, които от деня, в който сме кръстени, ставаме членове на Църквата и сме призовани да наследим вечното Божие царство. Със своето кръщение, всеки един от нас е призван още тук на земята чрез участието си в Tайнствата на Църквата, най-вече – св. Причастие, да стане сътрапезник на Господнята трапеза. Винаги, когато след необходимата подготовка - стремеж към добродетелен живот, пост и изповед - се причастяваме с Тялото и Кръвта Господни, ние сядаме на Христовата Трапеза и ставаме Господни сътрапезници. Основна грижа на нашия живот трябва да бъде готовността ни да откликнем на Христовата покана. Трябва да внимаваме сърцата ни да не натежават от материални блага, от измамни сетивни наслади, от грижите за настоящия живот и дори от прекаленото ни привързване към любимите човеци, забравяйки за Бога. Нека побързаме за вечерята преди да ни е изпреварила нощта на смъртта. Нека помним винаги печалния пример на древния Израил, за да не закъснеем да чуем и последваме проповедта на благовестието, но още от този живот да участваме в трапезата на божествената благодат, в таинствата на Църквата, като спазваме със страх Божи Христовите заповеди. Амин.
Публикувано в „Православен глас“, бр. 9, 2016 г.

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр.8

Литургийно свето евангелие:
В онова време, съботен ден, Иисус поучаваше в една от синагогите; и ето една жена с немощен дух от осемнайсет години; тя беше прегърбена и не можеше никак да се изправи. Като я видя Иисус, повика я и рече й: жено, освобождаваш се от недъга си! И сложи ръцете Си върху нея; и тя веднага се изправи и славеше Бога. При това началникът на синагогата, негодувайки, задето Иисус в събота изцери, заговори и рече на народа: шест дена има, през които трябва да се работи; в тях дохождайте и се лекувайте, а не в съботен ден. Господ му отговори и рече: лицемерецо, не отвързва ли всеки от вас вола си или осела си от яслите в събота, и не води ли да го пои? А тая дъщеря Авраамова, която сатаната е свързал, ето вече осемнайсет години, не биваше ли да се освободи от тия връзки в съботен ден? И когато Той говореше това, всички, които бяха против Него, изпитваха срам; а целият народ се радваше за всички славни дела, вършени от Него. (Лука 13:10-17)
Изцеряване на прегърбената жена
Чудото с изцеряването на прегърбената жена е предадено само в евангелието от свети евангелист Лука. Господ Иисус Христос го извършил при последното Му отиване от Галилея в Йерусалим. Евангелският текст ни разказва как в съботен ден в синагогата дошла жена, чието тяло цели осемнадесет години било така прегърбено и изкривено, че тя не можела да повдигне дори главата си и да се порадва на Божия свят. Независимо от тежкото си състояние и от трудното и мъчително придвижване, тази жена притежавала такава жива вяра и благочестие, че не пропускала да отиде в съботния ден на молитва в синагогата и да чуе Божието слово. Мнозина, макар че вярват в Бога и външно изглеждат благочестиви, когато ги постигне някоя скръб, болест или друго изпитание и особено, ако Бог не ги избави скоро от него, вярата и упованието им намаляват и дори се загубват. Те изоставят духовната борба, изпълват се със съмнения, ропот и зли помисли към Бога и Църквата. По такъв начин, вместо изпитанията да ги доведат до смирение и покаяние, те, поради гордостта и маловерието им, ги довеждат до сърдечно ожесточение. Прегърбената жена, напротив, въпреки тежката болест, продължавала да стои близо до Бога и да носи кръста си мълчаливо и безропотно – сякаш не тя, а някой друг страдал! Тя обичала Бога искрено и безкористно, с голяма признателност и привързаност. Не поставяла здравето и благополучието си като условие за вярата и любовта си към Бога. Живеела със смирение и достойнство и не безпокояла с проблема си нито останалите хора, нито Самия Господ Иисус Христос. Затова Сърцеведецът, когато я видял, се смилил над нея, заговорил я и със Своето божествено всесилно слово веднага я излекувал. Първото нещо, което тя направила, щом получила изцерение, било да прослави Бога. Тази жена, като истинска „дъщеря Авраамова”, почитала и славела Бога не само докато страдала от мъчителната болест, но и след като се изцерила, защото основавала живота си върху непоклатимата скала на вярата в Бога. А вярата е това – да имаме доверие в Божията любов, която прави всичко за наша полза и спасение; която допуска изпитанията, болестите, трудностите, временните страдания през земния ни живот, като средство за освобождаването ни от греховете, за усъвършенстването и приближаването ни до Бога.
Иисус Христос – съвършеният Лекар на човека
Господ изцерил прегърбената жена не само чрез словото Си, но и чрез възлагането на ръцете Си. С божественото Си слово Той показал, че болестта вероятно я е сполетяла заради някой неин грях. Пояснението, което Спасителят дал за причината на нейното страдание, напомня старозаветната история за многострадалния Иов. Бог допуснал дявола да измъчва Иов и това изпитание траело доста време, докато Сам Бог се намесил и със Своята божествена сила и власт възстановил Своя верен раб в предишната му слава и здраве. Така също и болестта на прегърбената жена се дължала на действието на дявола. То било допуснато от Бога за нейно спасение и за прослава на Божията сила. След цели 18 години, въплътилият се Бог се намесил в живота й и със словото Си я освободил от многогодишното „връзване”, като й възвърнал здравето. Със Своята премъдрост, познавайки душата и живота на творението Си, Той искал да ни покаже, че причината за нейните мъки вече е отстранена, че тя е принесла „плод достоен за покаяние” (Мат. 3:8) и повече не било нужно да се прилага лекарството на болестта. Христос обаче не изцерил жената само със слово, но възложил върху нея също и ръцете Си. Защо? - Защото човек е двусъставен – от тяло и душа и затова Бог я излекувал като едновременно въздействал по два начина: чрез невидим и тайнствен (т.е. Неговото слово) и чрез явен и осезаем начин (т.е. възлагането на ръцете Му). Това съвсем ясно се вижда и във всички св. Тайнства на Църквата, при които невидимата Божия благодат се преподава на хората чрез видими и осезаеми действия и средства. Освен това, така Христос разкрива и двете Си естества – божественото и човешкото. Божественото – чрез словото и човешкото – с полагането на ръцете Си. От Неговото свето тяло излязла божествената Му сила и действие, тъй като цялото Му човешко естество е винаги съединено неслитно и неразделно с цялата Му божествена природа. Тълкувателите отбелязват, че свети евангелист Лука, който бил лекар и добре знаел всичко свързано със здравето и болестите на тялото, чрез разказа за този случай поправя погрешното мнение на някои, които не могат да видят и да проумеят нищо извън сетивното и всички болести на тялото отдават само на неговите физически дадености. Така е показана дълбоката, тайнствена връзка между душата и тялото, които съставляват единния човек. Но ние, без да пренебрегваме земните лекари и лекарства, нека насочим усилията си към постоянно изпълняване в живота си на предписанията на нашия Божествен Лекар, защото там е залогът за нашето здраве и за вечния живот. Само по този начин ще се освободим от всичко, което измъчва душата и тялото ни. Осен това Господ Иисус Христос на Кръста унищожи смъртта и всички хора, вярващи и невярващи, след всеобщото възкресение ще получим нови, нетленни тела. Затова нека преди всичко се погрижим за душата си и да помним, че ако с пълна вяра я предадем в Божиите ръце, тя ще получи своето изцерение и вечно заедно със своето тяло ще се радва в небесното Царство. Но, ако сме безразлични към здравето на душата си, тя заедно с тялото винаги ще страда и ще бъде далеч от Христос. Следователно, доколкото същността на здравето и на щастието се съдържа в състоянието на душата ни, нека се погрижим да я излекуваме със средствата, които даром ни предоставя Господ Иисус Христос в светата Църква. Амин.
Публикувано в „Православен глас“, бр. 8, 2016 г.

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр.7

XIII Неделя след Неделя подир Въздвижение - преп. Теодосий Търновски,
св. вмчк Яков Персиец, преп. Паладий

Литургийно свето евангелие:

В онова време някой си началник се приближи до Иисуса и, изкушавайки Го, попита : Учителю благий, какво да сторя, за да наследя живот вечен? А Иисус му рече: защо Ме наричаш благ? Никой не е благ, освен един Бог; знаеш заповедите: не прелюбодействувай, не убивай, не кради, не лъжесвидетелствувай, почитай баща си и майка си. А той рече: всичко това съм опазил от младини. Като чу това, Иисус му каза: още едно ти не достига: всичко, що имаш, продай и раздай на сиромаси, и ще имаш съкровище на небето, па дойди и върви след Мене. А той, като чу това, натъжи се, защото беше твърде богат. Като видя, че той се натъжи, Иисус рече: колко мъчно ще влязат в царството Божие ония, които имат богатство! Защото по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие. Които чуха това, рекоха: а кой може да се спаси? Но Той рече: невъзможното за човеците е възможно за Бога. (Лука 18:18-27)
Придобиване на вечния живот
Господ Иисус Христос говорил на събралия се народ за вечния живот в Божието царство. Това заинтригувало един млад мъж, който в светото Евангелие бил наречен „началник”. И тъй като слушателите на Спасителя били все евреи, вероятно този, който Му задал въпроса, е бил член на синедриона – съвета на старейшините, т.е. бил един от най-видните сред еврейския народ. Св. евангелист Матей (19:16) ни предава една подробност: този човек бил млад мъж. Приближил се към Господа с добри намерения – интересувал се как може да наследи вечен живот. По-рано такъв въпрос бил зададен на Иисус Христос и от друг човек, който бил добре запознат с Божия закон. В отговор Господ разказал притчата за добрия самарянин и изяснил смисъла на понятието „ближен”. Докато в онзи случай законоучителят явно искал да изкуши Христос, днешният млад мъж наистина се вълнувал от въпроса как да спаси душата си. И точно това го отличавало от повечето хора, които идвали при Спасителя само, за да ги изцери от някоя тяхна телесна болест. В случая младият човек бил загрижен за най-ценното: как да придобие вечен живот.
Правилна вяра и добродетелен живот Господ като видял чистите му намерения посочил две основни предпоставки за придобиване на вечен живот: правилна вяра и живот, съобразен с Божиите заповеди. Преди всичко Христос се погрижил да поправи погрешното отношение на младия човек към Него, който Го възприемал просто като един добър учител. Той изтъкнал, че думата „благ” може да се приложи в пълна степен само към Бога и по този начин му помогнал да прозре Неговото божество. Спасителят продължил да насочва младия мъж към истинския духовен живот, като първо му припомнил десетте Божии заповеди: “не прелюбодействувай, не убивай, не кради, не лъжесвидетелствувай, почитай баща си и майка си”. А когато мъжът отговорил, че още „от младини” се е стремил да спазва всичко това, Господ пожелал да го настави в същността и целта на Божиите заповеди – усъвършенстването в любовта към истинския Бог и в любовта към ближния. Разкривайки коя е най-голямата от всички заповеди – Бог като сърцеведец – му показал кое лично на него не му достига и го възпрепятства по пътя за придобиването на вечния живот. Затова го посъветвал да продаде всичко, което притежава, парите да раздаде на бедните и едва тогава да дойде и да Го последва. Раздавайки всичко на бедните, този млад човек би изпълнил заповедта „възлюби ближния си като себе си”. А като изостави всичко заради Христос и Го последва, би изпълнил заповедта за любовта към Бога „от цялото си сърце и цялата си душа”. И това би го усъвършенствало във вярата и в делата, за да може по верния път на любовта да влезе в Божието царство.
Смисълът на човешкия живот
С думите, които отправил към богатия млад мъж, Господ посочил в какво се състои смисъла на нашия живот: на първо място в Бога, Който ни е създал и е направил всичко, за да ни спаси; а също така този смисъл се намира и в отношението ни към хората около нас, към нашите ближни. Любовта ни дава възможност още тук, на земята, да изпълним живота си с Бога и да вместим в сърцата си радостите, болките и скърбите на нашите ближни. Егоизмът и привързването ни към неща от този свят – пари, имоти, греховни страсти – са истинско безумие и безсмислица. Безумна и безсмислена е тази наша привързаност, защото чрез нея забравяме, че земният живот е твърде кратък, а единствено важното и същественото е какво ще бъде нашето състояние във вечността. Онова, което прави силно впечатление в думите на Господа, е Неговата подкана „последвай Ме”. Това означава, че човек не може да обича истински, ако не следва Бога във всичко. Означава също, че в правилната вяра в Личността на Иисус Христос като Богочовек и в спазването на Неговите заповеди се намира ключа към вечния живот. Ако не повярваме, че Спасителят е въплътилият се Бог Слово и ако не бъдем верни на Неговото слово, ще умрем свързани от греховете си (Йоан 8:24). Пазител на правилната вяра и на добродетелния живот е св. Православна Църква. Само в нея и чрез нея можем да достигнем до царството небесно. Христовият призив „последвай Ме”, означава: „Следвай св. Църква, пребъдвай в нея, в нейните св. тайнства и във вярата, която тя проповядва! Спасителният кораб на Църквата ще те доведе до небесния Йерусалим, до вечния живот!” Въз основа на казаното дотук можем да определим нашия идеал за това какъв трябва да бъде истинският и съвършен човек – това е Богочовекът Иисус Христос. Младият мъж от днешното евангелско четиво не последвал Спасителя. Господ го поканил, призовал го, но човекът не отговорил на поканата, не последвал Христос. Ние не знаем какво точно се е случило в сърцето му. Не знаем дали по-късно той се е променил и е последвал Христос. Но от този евангелски случай виждаме, че опасността да се отдалечим от Бога и да следваме не Него, а своята привързаност към земното и преходното, е реална. Спасителят от една страна ни показва колко труден е пътят към царството небесно, но същевременно ни дава велика утеха и надежда със заключителните думи на днешното евангелие: „невъзможното за човеците е възможно за Бога” (Лука 18:27). Затова никога не бива да губим надежда в Божията милост и да не забравяме, че Бог чака от всекиго от нас отговор на Неговия призив: „дойди и върви след Мене!” От този отговор зависи нашият вечен живот. Амин.
Публикувано в „Православен глас“, бр. 7, 2016 г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр.6

IX Неделя след Неделя подир Въздвижение – преп. Григорий Декаполит;
св. мчк Дасий; св. Прокъл, архиепископ Цариградски (Предпразненство на Въведение Богородично)

Литургийно свето евангелие:

Рече Господ тази притча: на един богат човек нивата се бе много обродила; и той размишляваше в себе си и казваше: какво да направя? няма де да събера плодовете си. И рече: това ще сторя: ще съборя житниците си и ще съградя по-големи, и ще събера там всичките си храни и благата си, и ще кажа на душата си: душо, имаш много блага, приготвени за много години: почивай, яж, пий, весели се. Но Бог му рече: безумнико, нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане? Тъй бива с тогова, който събира имане за себе си, а не богатее в Бога. (Лука 12:16-21)
Притчата за неразумния богаташ
Повод нашият Господ Иисус Христос да разкаже притчата за неразумния богат човек е спорът между двама родни братя при разделянето на наследеното от тях имущество. Докато Спасителят учел народа, един от Неговите слушатели Го помолил да говори с брат му, та подялбата на наследството да бъде справедлива. Господ отговорил, че делото Му на земята не е да отсъжда между хората и да разпределя имуществото им. Иисус Христос призовал всички присъстващи да внимават и да се пазят по всякакъв начин от алчността, защото продължителността и смисълът на живота не зависят от изобилието на материалните блага. И за да станат думите Му по-разбираеми, Той разказал притчата за неразумния богаташ. От нея, както отбелязва средновековният тълкувател Евтимий Зигабен, съвсем ясно проличава, че алчността не само предизвиква грижи и скърби, но и не може да добави дори миг живот; действията, породени от алчността, не само са напразни усилия, но и имат пагубни последици за вечния живот на човеците.
Примерът на Господ Иисус Христос
Наистина, трябва задълбочено да размислим над постъпката на Христос. Той, не само че решително отказва да се намеси в разправиите между двамата братя по отношение на тяхното наследство, но и подчертава, че тяхната грижа трябва да бъде насочена предимно към придобиването на духовни блага. Блага, които получаваме от Бога, а не да се стремим към блага, които са временни и материални. Ако двамата братя Го бяха послушали и бяха насочили живота и сърцата си в посоката, която Господ им показал, веднага щяха да престанат споровете между тях, несправедливостта и враждебните постъпки. Нека да си припомним размислите на архимандрит Софроний Сахаров, който подчертава, че Христовата заповед: „Обичайте враговете си” по никакъв начин не ни позволява да принизим Евангелието до братоубийственото разпределяне на материалните блага. Основна грешка е да мислим, че постигането на райското блаженство и пълното щастие е възможно да се случи още тук, на земята. Господ не се е поддал на изкушението да тръгне по този път. Затова и ние като Негови подражатели сме длъжни да избягваме това. Каквито и социални промени да се случват, нашата цел е вечният живот. Нашата борба не може да бъде за земни богатства, а за нетленното богатство на вечния живот в царството небесно. Нямаме правото да вършим в Христово име насилнически действия дори и спрямо насилниците. Св. Николай Велимирович също мъдро ни наставлява: „Kойто прави добро, само с това руши злото. Който пък се захване да руши злото, бързо забравя да прави добро, и се превръща в злотворник”.
Неразумният богаташ, на когото не бива да подражаваме
Като изобличава несправедливостта и алчността, Господ в тази притча описва образа на потъналия в материалното егоистичен човек. На пръв поглед богаташът не е онеправдал никого. Имал е богата реколта, понеже Бог благословил нивите му. Но той, без дори да помисли да благодари на Бога, движен от разбирането, че „всичко си е мое и ще правя с него, каквото си поискам”, потънал в размисли и грижи къде да събере урожая и да го съхрани за много години. Едно само го интересувало: складирането на изобилната реколта, за да си подсигури охолство, ядене, пиене и веселби. Действителността обаче се оказала съвсем различна. Богатството, което той възприемал като източник на радост и щастие, се превърнало в извор на тревога, притеснения и многогрижие. Безгрижният и спокоен живот, който мислел, че си е осигурил, само за една нощ като дим се изпарил. А най-лошото: докато богаташът не помислял за никого, бесовете, които според книга Откровение: „денем и нощем обвиняват човеците пред престола на Бога” (Откр. 12:10), непрекъснато мислели за него. И както свидетелства Спасителят в притчата, те претендират за душите на несправедливите и грешните хора. Така в един миг най-неочаквано за богаташа всичко, което той смятал за единствено негова гарантирана собственост – богатство, охолен живот, щастие – всичко изчезнало. Това се случва с всички, които се надяват на себе си, а не на Бога. Затова показател за нашата духовна зрялост е да проумеем, че всички блага принадлежат на Бога. Каквото добро имаме, то извира от Бога. Трябва да бъдем благодарни и винаги да прославяме Бога за всичко и да не гледаме на себе си като на собственици на каквото и да било, дори и на живота си. Ние сме само пазители и разпоредители на благата и като такива сме длъжни да ги стопанисваме по начин, който е угоден на Господа. И след като Бог е любов, само чрез любовта, както ни учи Иисус Христос, можем по правилен начин да се грижим и да стопанисваме земните блага. Нека се стремим да придобием „ум Христов” и тогава не само няма да онеправдаем някого и няма да проявяваме алчност спрямо останалите човеци, но и със сигурност ще предпочитаме да раздаваме своето и самите себе си, за да облагодетелстваме ближните и така да угодим на Бога. В това доброволно себераздаване се крие решението на социалните проблеми, но то е и залог за щастието, истинското богатство и вечния живот в царството небесно. Амин.
Публикувано в „Православен глас“, бр. 6, 2016 г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр.5

VIII Неделя след Неделя подир Въздвижение –
Св. Йоан Златоуст, архиепископ Цариградски

Литургийно свето евангелие:

В онова време един законник се приближи до Иисуса и, изкушавайки Го, рече: Учителю, какво да направя, за да наследя живот вечен? А Той му каза: в Закона що е писано? Как четеш? Тоя отговори и рече: «Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си като себе си». Иисус му каза: право отговори; тъй постъпвай, и ще бъдеш жив. Но той, като искаше да се оправдае, рече на Иисуса: а кой е моят ближен? Отговори Иисус и каза: един човек слизаше от Иерусалим в Иерихон, и налетя на разбойници, които го съблякоха, изпонараниха го и си заминаха, като го оставиха полумъртъв. Случайно един свещеник слизаше по тоя път, и, като го видя, отмина. Също и един левит, като стигна до същото място, приближи се, погледна и отмина. Един пък самарянин, който пътуваше, дойде до него, видя го и се смили и, като се приближи, превърза му раните, изливайки елей и вино; след това го качи на добичето си, откара го в странноприемницата и се погрижи за него. А на другия ден, като си заминаваше, извади два динария, даде на съдържателя и му рече: погрижи се за него; и, ако потрошиш нещо повече, на връщане аз ще ти заплатя. И тъй, кой от тези трима ти се вижда да е бил ближен на изпадналия в ръцете на разбойниците? Той отговори: оня, който му стори милост. Тогава Иисус му каза: иди и ти прави също така. (Лука 10:25-37)
Безразличието – враг на любовта
Периодът на подготовка за празника Рождество Христово, който се разкрива пред нас от неделните евангелски четива, има за цел преди всичко проявата на любов и грижата към „изпадналия в ръцете на разбойници” човек. Това ни разказва със своя образен, иносказателен и силен език днешната притча за добрия самарянин. В нея Господ Иисус Христос ясно посочва, че любовта ни трябва да бъде освободена от условности и предпоставки, които ние обикновено сами си създаваме, за да оправдаем своето безразличие, от търсене на отплата и правене на сметки, от задръжки и резерви, които често ни пречат да проявяваме любовта на дело. Самарянинът, макар и да бил чужденец и друговерец, а това означава – враг на пострадалия юдеин, „видя го и се смили”. Като се освободил от враждебността и пристрастието, с удивителна чистота на мислите и сърцето живеел със силата и благодеянието на безкористната любов. Тази Христова притчата показва, че любовта е съзнателно и доброволно отказване от неща, които – може би по право – ни принадлежат, като: лично време, удобства, занимания, пари и пр. Истински човешкото у всекиго от нас – независимо от социално положение, етнически произход и дори религиозна принадлежност – това е, че всички ние сме сътворени по Божий образ. Възловият въпрос не е: „Кой е неизвестният и анонимен ближен”, а „Как ще станем ближни за онези, които се нуждаят от нашата помощ”. Т.е. как всеки един от нас ще върви по пътя към своето уподобяване на Бога. Тези, които се нуждаят от нашата помощ, а ние – трябва да признаем – сме „малки” и „малцина на брой”, и немощни в усилията си да вършим дела на любовта. Затова нека се смиряваме и каем като осъзнаваме тази наша немощ и да просим от Бога сили, за да изпълняваме своя християнски дълг на любов и саможертва.
Как да преодолеем безразличието
Безразличното отношение на свещеника и на левита към ранения човек, който е от тяхната народност, е своеобразна критика към морала на мнозина от „религиозните” хора; критика към морала на някои от нас, които, макар и да смятаме вярата в Бога за свещено дело, във всекидневието си подминаваме с безразличие, нуждаещия се от нашата помощ човек, без да осъзнаваме, че от този момент започва нашето духовно падение. Организацията и ритъмът на нашия живот, претрупаната ни програма и многото и най-различни занимания са такива и толкова много, че отслабват и буквално „изпаряват” любовта и грижата към онези, които имат нужда от нас. Поводите и извиненията са много и все „благовидни”, както посочват тълкувателите на притчата. Страхът, несигурността и нуждата да се предпазим от възможна опасност или заплаха неизбежно допринасят за отказа ни от делата на любовта. Но и придържането към формалности, от друга страна, пречи да се достигне до същността на важните неща и задушава спонтанната й проява. Често твърдим, че искаме или бихме могли да направим нещо добро, но смятаме, че не трябва, защото можем да бъдем разбрани погрешно. Освен това интересите и заниманията ни, професионалните ни задължения и личните ни приоритети понякога стават пречка да посветим време от своя живот и частица от своето сърце на нашия ближен. Нравственото безчувствие на съвременния човек е вече осезаемо и не може да се скрие. То е резултат и симптом на трагичното ни безразличие. Погълнати от стреса и от усилията ни да задоволяваме нашите собствени, нерядко, користни нужди, ние загърбваме чувствителността и човечността. Преследваме само полезното и изгодното. Губим усета за това, кои са фалшивите и гнили, маловажни и измамни и кои са истинските неща в живота. Не се борим достатъчно за възтържествуването на човечността, справедливостта, свободата и любовта. При страшното безразличие и отстъпление на мнозинството, ние, вярващите, сме длъжни да поемем своята отговорност, защото не живеем сами за себе си в този свят. Има и други хора край нас. Ние сме отговорни не само, когато извършваме нещо зло, но и когато със своето безразличие, пасивност и липса на позиция оставяме другите да вършат зло. Безразличието помага да изстине любовта към ближните, то превръща човечността в цинична безчовечност и коравосърдечие. Но истинска човечност можем да придобием само тогава, когато се стремим да подражаваме според силите си на саможертвената любов на Богочовека – Господ Иисус Христос. Само чрез Него можем да имаме на дело любов към човека. Обични братя и сестри, където има любов, там има жертви и усилия. Там има душевно и духовно мъжество. И само тогава може някой да е уверен, че е срещнал Бога, защото първо е срещнал, поинтересувал се е, направил е жертва и е обикнал Неговия образ – човека. Амин.
Публикувано в „Православен глас“, бр. 5, 2016 г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр.4

VII Неделя след Неделя подир Въздвижение – Св. Павел, архиеп. Константинополски. Св. Клавдия.
Преп. Лука Тавроменийски

Литургийно свето евангелие:

В онова време дойде при Иисус един човек, на име Иаир, който беше началник на синагогата, и, като падна пред нозете на Иисуса, молеше Го да отиде дома му, защото той имаше едничка дъщеря, на около дванайсет години, и тя беше на умиране. А когато Иисус отиваше, народът се притискаше о Него. И една жена, която от дванайсет години страдаше от кръвотечение и която бе разнесла по лекари целия си имот и не могла да бъде излекувана ни от едного, приближи се изотзад, допря се до края на дрехата Му; и веднага кръвотечението й престана. И рече Иисус: кой се допря до Мене? И когато всички се отричаха, рече Петър и ония, които бяха с Него: Наставниче, народът Те обкръжава и притиска, а питаш: кой се допря до Мене? Но Иисус рече: допря се някой до Мене, понеже усетих, че излезе сила от Мене. Жената, като видя, че не можа да се укрие, разтреперена се приближи и, като падна пред Него, изяви Му пред целия народ, защо се бе допряла до Него, и как веднага се е излекувала. А Той й рече: дерзай, дъще, твоята вяра те спаси; иди си смиром! Докато още говореше, дойде някой от дома на началника на синагогата, и му рече: дъщеря ти умря; не прави труд на Учителя. Но Иисус, като чу това, отговори му и рече: не бой се, само вярвай, и спасена ще бъде. А когато стигна в дома, не позволи никому да влезе, освен на Петра, Иоана и Иакова, и на бащата и майката на момичето. Всички плачеха и ридаеха за нея. Но Той рече: не плачете; тя не е умряла, а спи. И смееха Му се, защото знаеха, че тя е умряла. А Той, като отпрати всички навън и я хвана за ръка, извика: момиче, стани! И възвърна се духът й; тя веднага стана; и Той заповяда да й дадат да яде. И се почудиха родителите й. А Той им заповяда да не казват никому за станалото. (Лука 8:41-56)
Възкресяване на дъщерята на Иаир
По пътя към дома на Иаир
Когато Господ Иисус Христос само с една Своя дума успокоил вълнението на морето, ни показал, че е Гоподар на цялото творение. Малко след това, когато само с една заповед изгонил бесовете от гадаринския бесноват, ни доказал, че има пълна власт над духовните същества. А когато по-късно отново само с една дума възкресил дъщерята на Иаир, ни разкрил, че е Господар на живота и на смъртта. Всичко веднага се подчинявало на словото Му, защото Той е Бог и Творец на вселената. Иаир, началникът на синагогата в Капернаум, не се бил срещал със Спасителя. Но когато дванайсетгодишната му дъщеря тежко заболяла, отишъл при Него с молба да я излекува. Този случай ни разкрива истината, че мъката и сполетелите ни изпитания ни доближават до Бога и чрез проявеното от наша страна търпение се спасяваме. Началникът на синагогата нямал ясна представа за личността на нашия Господ и за Неговата божествена природа, затова Го помолил да отиде в дома му и да изцери неговата дъщеря. Господ Иисус Христос, Който като Бог знаел какво ще последва – т. е. че момичето ще умре и след това ще възкресне – проявил снизхождение спрямо неговото отношение и се съгласил. Следвали ги много хора: едни – за да станат свидетели на чудото; други – защото Иаир бил виден човек; трети – защото очаквали Господ да изцери и техните болести, а четвърти – просто от любопитство. Малцина, както отбелязва св. Йоан Златоуст, следвали Иисус Христос единствено и само заради словото и учението Му.
Кръвоточивата жена
Сред народа била и една жена, която цели дванайсет години страдала от кръвотечение. Тя скришом, с голяма вяра, се докоснала до крайчеца на дрехата на Спасителя и веднага се изцерила. Неслучайно годините на нейното страдание, отговарят на възрастта на Иаировата дъщеря. Бог устроил така, че когато жената се разболяла от кръвотечение, по това време се родила и онази, която щяла да стане повод за нейното изцеряване. Няма човек, който да е оставен извън чудния Божий промисъл и грижа, независимо колко големи и силни са неговите страдания. Бог по неизказан начин се грижи и закриля всички човеци. Често пъти скърбите и болките, които ни сполетяват, са следствие от нашите грехове, а не са от Бога. Ако имаме това разбиране и без ропот търпим, Бог ще ни даде дух на покаяние и ще разреши проблемите ни в подходящото време. Кръвоточивата жена тайно се приближила до Господа, защото според юдейския закон тя била нечиста и не трябвало да се докосва до никого. Но Спасителят показал, че знае коя е, защото Той дойде на земята, за да потърси, да изцери и да спаси нечистите, болните, грешните и живеещите в заблуда. Чрез разкриването на нейната постъпка Бог я освободил от изобличението на съвестта й, задето „незаконно” се е изцерила. Второ, явил колко наивно е да се мисли, че някой може да скрие от Него постъпката си. Трето, всички присъстващи видели голямата вяра на тази жена и тя станала пример и насърчение за мнозина. Началникът на синагогата, виждайки това забележително чудо, също се укрепил във вярата и избегнал изкушението да се разколебае, когато малко след това чул вестта за смъртта на дъщерята си. Господ умишлено не бързал да стигне до неговия дом, за да успеят вестоносците да дойдат и да съобщят за нейната смърт. Навред се разнесла страшната вест, както и малко по-късно вестта за нейното възкресяване.
В дома на Иаир – възкресяването на момичето
В дома на началника Спасителят заварил всички да плачат и скърбят за починалото момиче. Тогава неочаквано Той им казал да не плачат, защото момичето не е умряло, а спи. Господ постъпил така, за да покаже още преди да извърши чудото, че знаел какво ще се случи и, че Той може да възкреси всеки. Освен това, Той явил пред всички, че постъпва и действа като Бог: произнесъл само една дума и това, което казал се изпълнило. Казвайки, че момичето е заспало, Спасителят разкрива истината, че откакто Той е дошъл в света, властта на смъртта е отнета и се е превърнала в обикновен сън. Смъртта и възкресението на дъщерята на Иаир са предобраз за смъртта и възкресението на всички нас, които в един момент ще чуем гласа Му и ще възкръснем. Праведниците ще възкръснат за вечна радост, а грешниците ще отидат във вечната мъка. Затова не бива да се боим от смъртта на тялото, нито да скърбим за починалите така, както онези, които не вярват и не се надяват на нищо. Само от едно трябва да се страхуваме: да не се окажем недостойни за Божията любов и поради това да останем вечно разделени от Него. Ако запазим в себе си този благословен страх, тогава той постепенно ще се превърне в любов, изпълнена с благоговение пред Бога. Тази любов ще свидетелства в нас, че сме преминали от смърт към живот. Амин!
Публикувано в „Православен глас“, бр. 4, 2016 г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр.3

V Неделя след Неделя подир Въздвижение –
Св. свщмчк Зиновий, еп. Егейски и св. мчца Зиновия. Св. крал Стефан Милутин

Литургийно свето евангелие:

Рече Господ тази притча: Някой си човек беше богат, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво. Имаше тъй също един сиромах, на име Лазар, който струпав лежеше при вратата му и петимен беше да се нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа, и псетата прихождаха, та ближеха струпите му. Умря сиромахът, и занесоха го Ангелите в лоното Авраамово; умря и богаташът, и го погребаха; и в ада, когато беше на мъки, подигна очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в лоното му и, като извика, рече: отче Аврааме, смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък. Авраам пък рече: чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар – злото: сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш; па освен това между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат оттук при вас, да не могат, тъй също и оттам към нас да не преминават. А той рече: моля ти се тогава, отче, прати го в бащината ми къща, защото имам петима братя, та да им засвидетелствува, за да не дойдат и те в това място на мъката. Авраам му рече: имат Моисея и пророците: нека ги слушат. А той рече: не, отче Аврааме, но ако някой от мъртвите отиде при тях, ще се покаят. Тогава Авраам му рече: ако Моисея и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят. (Лука 16:19-31)
Бедните и смирените
Днешното евангелско четиво предава притчата за богаташа и бедния Лазар. В тази Своя притча Господ Иисус Христос говори за двама души: за един богаташ и за бедния Лазар. Разказва, че богаташът в този живот прекарвал в разкош и наслади, без ни най-малко да се интересува от участта на бедния Лазар, който бездомен страдал от глад и болести. Но след смъртта всичко напълно се променило. Лазар заживял във вечна радост в лоното на Авраам (т. е. в Рая – бел. ред.), а богаташът се измъчвал в ада от непрестанна и страшна жажда, без да има някаква възможност да получи и най-малкото утешение. Още от самото начало на притчата Спасителят ни поучава, че Бог не гледа и не съди хората така, както обикновено го правим ние. Затова на бедния Той дал конкретно име – Лазар, а богаташа оставил безименен. В обществото ни, а и сред всички народи, хората, които имат много пари и власт, които притежават големи способности и са се отличили в работата и въобще в живота си, са известни и почти всички ги познават. Те стават център на внимание, мнозина им завиждат и биха искали да са на тяхно място. Но нашият Господ, посочвайки името на Лазар, ни показва, че за Него известен е презреният от всички беден човек. С други думи, вниманието на Спасителя е насочено към бедните и смирените, т.е. към хората, които обществото е изтикало в своята периферия и остават незабелязани. На много места в Свещеното Писание могат да се видят свидетелства за това. Често в Писанието Бог подчертава, че обича и защитава вдовицата, бедния и странника, а в притчата за Страшния съд окачествява като Свой брат бедния, болния, странника и затворника. Както една капка вода в сравнение с океана е нищо, така и този живот в сравнение с вечността е нищо. Лазар, който на земята е беден и непознат за повечето хора, във вечността става известен и именит пред Бога и сред светиите; докато богаташът – знаменит и предизвикващ завист сред мнозина в този живот – остава навеки чужд и анонимен за Бога и светиите.
Богатите и бедните
На това място трябва да се уточни, че нито всички богаташи са предварително осъдени, нито всички бедни хора са предварително спасени. Тази истина се разкрива в настоящата притча. В нея се посочва се, че Лазар е отишъл в лоното на Авраам. А знаем от Стария Завет, че Авраам е бил много богат. Така че Иисус Христос нарочно не казва, че Лазар е наследил Рая, а че се е оказал в лоното на Авраам, за да подчертае наред с другото и това, че нито Лазар е отишъл в Рая само заради бедността си, нито богаташът е осъден на пребиваване в ада заради това, че е бил богат. Един от основните обитатели на Рая, който е станал и негов символ, е много богатият и прочут в земния си живот Авраам. Този велик светец от Стария Завет се е осветил, понеже е показал съвършена вяра и послушание към Бога. Той използвал своето богатство, за да подпомага другите хора и да подслонява пътуващите през онази епоха. Но богаташът от притчата не вярвал в Бога и използвал богатството си, за да се облича бляскаво и да живее сред наслади и по богати трапези. Бил безразличен към нещастието на ближния и се интересувал единствено от себе си. Неговото безсърдечие се превърнало в неугасимия огън, който го измъчвал. От друга страна, Лазар се спасил и оправдал заради добрите помисли, търпението и устояването на непоносимите изкушения и мъки, които му причинявали гладът, болестите, презрението и безразличието на останалите хора; както и това, че Лазар прекарал целия си живот в бедност и мизерия пред вратата на човек, който благоденствал и живеел щастливо. Въпреки това не допуснал нито хулен помисъл, нито изрекъл горчива дума, нито се отчаял, нито се възмутил от отношението на Бога или на хората. Затова след смъртта му Бог го почел, изпратил ангели да вземат душата му и я поставил насред Рая. Следователно, не всички богаташи биват наказвани, а само онези, които не се задоволяват с необходимото за живот, използват богатството за собствена изгода, а същевременно са безразлични към останалите хора. Както и не всички бедни се спасяват, а само онези, които вярват в Бога, спазват заповедите Му, не роптаят, нито хулят. Затова нека не се страхуваме нито от бедността, нито от болестите или от пренебрежението. Също така, да не се възхищаваме на богатия и безгрижен живот прекарван сред наслади. Трябва да се страхуваме само от едно: да не се окажем недостойни за Божията любов и милост. И само на едно да се възхищаваме: на благочестивия и добродетелен живот, защото той може да ни доведе до лоното на праведния Авраам, както доведе бедния Лазар.
Амин.
Публикувано в „Православен глас“, бр. 3, 2016 г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр.2

VI Неделя след Неделя подир Въздвижение –
св. ап. Яков, брат Господен

Литургийно свето евангелие:

"В онова време, когато Иисус дойде в Гадаринската страна, срещна Го от града един човек, който от много години имаше бесове и не обличаше дреха и в къща не живееше, а по гробищата. Той, като видя Иисуса, извика, падна пред Него и с висок глас рече: какво имаш Ти с мене, Иисусе, Син на Бога Всевишний? Моля Ти се, не ме мъчи! Защото Иисус бе заповядал на нечистия дух да излезе от тоя човек; понеже от дълго време го мъчеше, тъй че го връзваха с вериги и окови и го пазеха; но той разкъсваше оковите, и гонен биваше от беса по пущинаците. Иисус го попита и рече: как ти е името? Той рече: легион; защото много бесове бяха влезли в него. И те молеха Иисуса да не им заповядва да идат в бездната. А там по рътлината пасеше голямо стадо свини; и бесовете Го молеха, да им позволи да влязат в тях. И им позволи. Като излязоха бесовете от човека, влязоха в свините; и сурна се стадото низ стръмнината в езерото и се издави. Свинарите, като видяха станалото, избягаха, та разказаха в града и околността. И излязоха да видят станалото; и като дойдоха при Иисуса, намериха човека, от когото бяха излезли бесовете, седнал при нозете Иисусови, облечен и със здрав ум; и се изплашиха. А ония, които бяха видели, разказаха им, как се спаси бесният. И целият народ от Гадаринската околност Го молеше да си отиде от тях; понеже бяха обзети от голям страх. Той влезе в кораба и се завърна. Човекът пък, от когото излязоха бесовете, Го молеше да бъде с Него; но Иисус го отпрати и рече: върни се в къщата си и разказвай, какво ти стори Бог. Той отиде и разправяше по целия град, какво му бе сторил Иисус." (Лука 8:27-39)
Свещеното Писание и светите Отци
Чудото от днешния евангелски откъс е предадено и от евангелистите Матей и Марк, но евангелист Матей говори за изцеряване на двама бесновати. Когато разглежда тази разлика, свети Йоан Златоуст отбелязва, че няма разногласие между евангелията. Ако евангелистите Лука и Марк бяха подчертавали, че само един е бил бесноватият, а не двама, тогава щеше наистина да има явно противоречие между тях и евангелист Матей. Но така както предават случката по своя си начин, апостолите Лука и Марк се съсредоточават върху бесноватия, който бил в наистина много по-тежко състояние от другия. Същото тълкуване се среща и у останалите отци на Църквата, които тълкуват този откъс. Когато внимателно изследваме тълкуванията на св. Йоан Златоуст и на другите църковни отци, установяваме, че ако намерят различие между евангелистите при представянето на дадено събитие, никога не казват, че някой от евангелистите е допуснал някаква грешка. Отците винаги изтъкват, че евангелистите се допълват един друг и всичко, което пишат, е истина. В Свещеното Писание лъжата няма място, защото всъщност негов автор е нелъжовният Бог. При това светите Отци, понеже имат същите дълбоки духовни преживявания като светите личности от Библията, в дълбочина разбират и правилно изясняват техните думи и действия. И там, където един повърхностен читател се съблазнява, когато чете нещо от Писанието, светецът намира дълбок смисъл и много истини, така че се впечатлява и се учи, а учи и нас.
Гадаринският бесноват и грешниците
Описанието на бесноватия в евангелията е много страшно. Дълги години той бил обладан от цял легион бесове, тоест от твърде много бесове. Не носел дрехи, не живеел в къща, а сред гробовете. Когато с големи усилия го връзвали с вериги, той ги счупвал и бесовете го отвеждали в пустинни места. Непрекъснато, ден и нощ, издавал страхотни викове и се наранявал с камъни. Никой не смеел да мине покрай мястото, където той се намирал, защото бил много свиреп. Свети Теофилакт отбелязва, че на този бесноват приличат всички, които се намират далече от Бога и са роби на греха. Защото те живеят извън дома на небесния си Баща и са голи без дрехата на кръщението и на божествените добродетели. Със своите неправедни дела те стават страшни и свирепи за хората около тях, нараняват и себе си, защото са обладани от безброй бесовски страсти. Те живеят в гробищата, тоест в местата на греха, каквито са нощните заведения и местата за лесна и незаконна печалба. Тях само Христос може да ги излекува, като им дари покаяние, така че, облечени вече с дрехата на добродетелта и пребивавайки в Църквата, да възвестяват с личния си пример великите дела на великия Бог и наш Спасител Иисус Христос.
Бог ръководи света
Много хора – било че гледат как злото тържествува в света, било че погрешно схващат някои места в Свещеното Писание – смятат, че бесовете управляват света. За да опровергае това погрешно схващане, свети Йоан Златоуст произнесъл една прекрасна беседа, като използвал в подкрепа на становището си откъса за излекуването на гадаринския бесноват. Светителят подчертава, че ако бесовете действително владееха света, ние по нищо нямаше да се отличаваме от гадаринските бесновати. Ако бесовете имаха пълна власт над нас, тогава за миг биха унищожили целия свят, както са издавили и унищожили цялото стадо от свине, когато Господ им разрешил. А и на бесноватите, ако Бог не ги запазваше със Своята голяма милост, бесовете щяха да причинят същата участ като на свинете. Но Бог е единственият Господар и Владетел над целия свят. Затова Той отстъпва на бесовете толкова власт над грешните хора, колкото да могат хората да се покаят и ясно да проличи съществуването и злобата на бесовете. Съвсем малко са случаите – като на праведния Йов, в които Бог разрешава бесовете да посегнат на свети човеци. И това се случва, за да се прояви съвсем ясно тяхната святост и безкористната им любов към Бога. Тук трябва да се подчертае, че злото не е някакво същество – разумно или неразумно. То е нещо, което се случва в отношенията на човека към себе си и към другите. При това бесовете по своята природа са ангели, създадени от Бога. Но понеже са свободни, те са използвали погрешно тази своя свобода, отдалечили са се от Бога и са се утвърдили в злото поведение, тоест винаги действат без Бога и противно на Бога. Затова светците на Църквата са установили кръщаването на младенци, тоест на съвсем малки деца. Нужно е от най-малка възраст човек да се облече в благодатта на Светия Дух и да му се даде онова възпитание, което ще го утвърди в спазването на Божията воля. Така благодатта и освещението ще станат постоянни белези на техния живот и ще станат тяхна вечна дреха, която ще носят вечно в дома на Бога, нашия Отец. Амин.
Публикувано в „Православен глас“, бр. 2, 2016 г.
© Неврокопска св. митрополия

ПРАВОСЛАВЕН ГЛАС, бр.1

  Неврокопската света митрополия, с благословението на Неврокопския митрополит Серафим, възстановява издаването на брошурата „Православен глас“. То започва през 1996 г., по инициативата и с благословението на приснопаметния Неврокопски митрополит Натанаил. Възстановеното издание ще съдържа тълкувания на неделните евангелски четива. Брой първи е посветен на Неделята, в която се чете Притчата за Сеяча.

IV НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ –
на св. Отци от VII Вселенски събор. Св. мчк. Лонгин Стотник

Литургийно свето евангелие:

Рече Господ тази притча: излезе сеяч да сее семе; и когато сееше, едни зърна паднаха край пътя и бяха потъпкани, и птиците небесни ги изкълваха; а други паднаха на камък и, като поникнаха, изсъхнаха, защото нямаха влага; други пък паднаха между тръни; и израснаха тръните заедно със зърната и ги заглушиха; а други паднаха на добра земя и, като изникнаха, дадоха плод стократен. Като каза това, извика: който има уши да слуша, нека слуша! А учениците Му Го попитаха и рекоха: какво значи тая притча? Той отговори: вам е дадено да знаете тайните на царството Божие, а на другите се говори с притчи, та, като гледат, да не виждат и, като слушат, да не разбират. Тая притча значи: семето е словото Божие; а това, що падна край пътя, са ония, които слушат; но отсетне дохожда при тях дяволът и грабва словото от сърцето им, за да не повярват и се спасят; а това, що падна на камък, са ония, които, кога чуят словото, с радост го приемат, ала нямат корен и временно вярват, а във време на изкушение отстъпват; а това, що падна между тръните, са ония, които чуят словото, но в живота си се задавят от грижи, богатство и светски наслади и не принасят плод; а това, що падна на добра земя, са ония, които, като чуят словото, пазят го в добро и чисто сърце и принасят плод с търпение. Като каза това, извика: който има уши да слуша, нека слуша! (Лука 8:5-15).
Притчата за сеяча
Господ Иисус Христос е добрият Сеяч
С днешната притча за добрия сеяч Господ говори на слушателите Си така, както и Бог е говорил в Стария Завет. Там Бог представя Себе Си като човек, който е посадил лозе и се грижи за него (вж. Ис. 5:1-7; Пс. 79:9-17). Сега Господ Иисус уподобява Себе Си на сеяч, който е излязъл на нивата си да сее. Говорейки по този начин, Той разкрива истината, че Той е същият и единствен Бог, Който е говорил на народа Си в Стария Завет. Като посочва Себе си като сеяч, Спасителят показва, че Той винаги и по много начини сее по целия свят семето на Своето учение. Учи чрез книгата на цялото творение, чрез съвестта, вложена в нас, чрез мъдростта, дарена на човеците, с дивния Си промисъл за всеки човек и по безкрайно различни начини. С израза „излезе сеяч да сее“ Той подразбира въчеловечаването Си и идването Си в плът на земята, за да спаси човеците. Не е дошъл, за да съди и да наказва, но за да се погрижи за нивата Си, която сме ние, хората, и да посее словото на вярата. Той сее Своето семе. То не е на друг, а е лично Неговото. Пророците не са предавали свои думи, а думите на Бога. Затова те винаги заявяват: „Така казва Господ“. Но Господ ни предлага Своето слово, защото Сам Той е предвечният Бог, Който е създал света. Сред цялото човечество Христос сее Своето слово щедро и без да прави разлика. Макар и предварително да знае, че не всички ще го приемат, нито всички ще дадат плод, все пак от Своя страна Той проявява милостта Си към целия свят. Ако погледнем буквално, наистина е невъзможно да дадат плод отъпканият път, каменистата почва и земята, пълна с бурени. Но когато става дума за хора, всичко е възможно. Може и безразличният, и коравосърдечният, и потъналият в много материални грижи човек да се промени, да смекчи сърцето си, да приеме с благодарност словото на Господ, да се покае и да се спаси. Ако в крайна сметка в притчата тези три вида хора не са се променили, това не се дължи на сеяча, а на тяхната неразкаяност.
Задържане, търпение, плодотворност
Според притчата хората, които погиват, са три категории. Първите са тези, които, когато се случи да чуят Божието слово, не го задържат в себе си, но проявяват безразличие и го пренебрегват. Другата категория са онези, които временно приемат в себе си словото, но после заради някое изкушение или притеснение се отдалечават от пътя Господен. Трети случай са онези, които през целия си живот задържат в себе си Господните заповеди, но не ги оставят да дадат плод, понеже разсейват ума и сърцето си по разни грижи, богатство и наслади в тукашния живот. Тези, които се спасяват, отбелязва Спасителят, имат обратните качества на споменатите в горните три категории хора. По-точно казва, че те „пазят“ словото и „с търпение принасят плод“; тоест те не са безразлични, но запазват в себе си божественото учение и, като проявяват търпение в различните изпитания и обстоятелства в живота, накрая дават плод онези добродетели, които се обобщават в любовта към Бога и към ближния „с всичкото си сърце и с всичкия си разум“.
Живоносното слово на Иисус Христос
Уподобяването на словото Господне със семе не е случайно. Семето, макар и външно да изглежда нещо незначително и нищожно, носи в себе си живот. То пораства вътре в земята, която го е приела, и се превръща в растение, а дори и в много високо дърво. Подобно и словата на Евангелието по начало изглеждат като обикновени нравствени повели, в по-голяма или по-малка степен подобни на онези, които срещаме в разните религии, философии, идеологии и култури. Но колкото повече вярващият човек ги запазва в себе си с последователност и голямо смирение, той опознава истинската им същност: те произхождат от Вседържителя Бог и са откровение на Неговата същност. Със спазването на Христовите заповеди започват у вярващия да бликат струите на нетварния живот, присъщ на безначалния Бог. Постепенно вярващият излиза от тесните рамки на индивида като птичето, което се излюпва, и той се открива за безкрайните измерения на един друг вид съществуване – на личността. Освещава се, обожествява се, вижда всички и всичко и ги приема в себе си. Става подобен на Бога, такъв, какъвто Бог го е искал, когато го е създал. Затова нека не пренебрегваме Христовото слово, защото то е силно и могъщо, и носи в себе си вечния живот. Нека го приемем в земята на своето сърце и да го отгледаме в нивата на Църквата с помощта на благодатните средства, които ни дарява Светият Дух, така че да даде плод и да стане дърво, което ще се извисява над земята, но и ще е вкоренено в духовния небосвод, за да ни дава плодовете на живота и нетлението. Амин.
(По „Фони Кириу“, 14.10.2012 г.)
Публикувано в „Православен глас“, бр. 1, 2016 г.
© Неврокопска св. митрополия


logo