logo
Православен глас
broshura
всеки брой

logo

Mитрополит Борис до учителите в Неврокопска епархия:

  "Отправям в името на общонародното добро сърдечен зов и настойчива молба към всички учители в югозападните покрайнини на нашето единно отечество (Неврокопска епархия): Да образуват във всички училища православни християнски дружества и да се грижат усърдно за тяхното преуспяване. Да взимат участие в православните християнски братства. Да образуват църковни училищни хорове. Да дават където им е възможно своето ценно съдействие на нашата родна Църква и на нашите свещеници, за да могат те да изпълнят по-добре своята мисия сред нашия народ"
(Окръжно № 2651/2. X. 1935 г.).
От това окръжно послание се разбира, че митрополит Борис не е искал да действа самостоятелно в проповядването на словото Божие, а е искал да прибави в работата си всички възможни начини за възпитанието на младото поколение, а именно двата най-големи и основни фактора семейството и училището.
Публикация на "Църковен вестник", бр. 19 , 2013г.

На 18 август църквата чества успението на св. Йоан Рилски

  На 18 август Църквата чества един от трите празника, посветени на най-българския светец. Роден в с.Скрино в Осоговската планина, около 876, преп. Йоан Рилски е небесен закрилник и ходатай пред Бога на целия български народ. Приел монашеството, преподобният се отдава на подвижнически живот, като оставя суетата на заобикалящия го свят. Борейки се с изкушенията на дявола, известно време той живее във Витоша и Руен., след което се преселва в Рила. В непристъпните недра на планината негови единствени съжители са дивите животни. Пребивавайки в пост и молитва, покровителят на българския народ укрепва духовно и достига високо нравствено съвършенство. Отдалечил се от света, пустинникът не забравя своя народ, който изживява тежка духовна криза в онзи момент, а непрестанно отправя горещи молитви към Бога за неговото спасение. В непреходните рилски височини преп. Йоан не остава скрит за своите съвременници, които го търсят, за да се поучат от наставническото му слово и получат неговото благословение.

  Скромният отшелник от Рила планина живял през X век, по времето на св. княз Борис, на сина му Владимир и на цар Симеон и на сина му св. цар Петър. Известно е от историята, че благочестивия български цар Петър също търси съветите му. Още приживе наричали Йоан земен ангел и небесен жител. Заради голямата му вяра и духовност Бог му дал дарбата да помага на хората и да върши чудеса.
  След многогодишен духовен подвиг, в залеза на своя живот светителят основава свое братство и построява Рилския манастир, чиито пръв игумен е той. Оставеният от него монашески устав е пример за подражание за всички бъдни поколения. През 946 на днешния ден рилският чудотворец завършва блажено земния си път. Погребан е в манастирския храм.
  Църквата в тропара на празника му разкрива светостта на неговия живот: "Основа на покаянието, ръководство за умиление, образец на утешение и духовно съвършенство бе твоят равноангелски живот, Преподобни. Защото ти пребъдваше в молитви, постничество и сълзи. Отче Йоане, моли Христа Бога за нашите души".
  Запазил в нетление тялото му, Бог прославя своя угодник чрез множество изцеления и чудеса, които извършва то. Нетлението на тялото му е разкрито на 19 октомври, деня в който светите мощи са пренесени в пещерата, в която е живял в Средец. През 1183 г. унгарският крал Бела III отвоюва Средец от византийците и отнася мощите му в Унгария, откъдето са върнати след четири години. След Освобождението на България от византийско робство, цар Асен I ги пренася в столицата Търново през 1195 г. Те са се пазели в храм номер 8 на хълма Трапезица. През 1496 година, след като получили разрешение от султана, монасите от Рилската обител върнали мощите на светеца от Търново в дома му – Рилския манастир. Това събития Църквата отбелязва на 1 юли.
  Станал средище на духовен живот, основаният от светителя манастир, носещ неговото име, въпреки безчинствата извършени от комунистите в светата обител, е едно хранилище на националната самобитност и обединяващ духовен център на българщината, който ни дава право на гордост. Въпреки, че св. Йоан Рилски е почитан като общобългарски светец, славата му се разнася из целия Балкански полуостров и в Русия.

Автор: Ана-Мария Кръстева
Взето от: www.pravoslavie.bg

„Имат ли място чудесата на Свети Иван Рилски днес и защо?“

  Имат ли място чудесата на свети Йоан Рилски в живота на нас-днешните българи и защо? Интересен въпрос! Нима ние днес сме по-различни от тези, живели преди сто или петстотин години, или преди хиляда. Нима човешката душа се е променила, нима е станала по-различна?! Може ли стремежът на човешкия дух към Неговия Създател – към Бога да се промени, или той остава все така жаден за Неговата правда, любов и благодат?!

  Ах, какво би и било на тази душа, ако не беше светозарното застъпничество на светиите – тези „кандила“ запалени от Бога за нас, в тъмнината на света, в утробата на краткия ден и преходната нощ.
  Свети Йоан е нашият светилник, Рилското кандило, неизменно, не гаснещо, неподвластно на времето и човешката история. Той е божествен съд, чудо, от което се разлива божествената благодат, разпръскваща чудните си капки в човешкото време и създаваща необясними за човешкия разум промени, наричани от човеците чудеса.
  Аз мисля, че и днес, все така, човешката душа търси Божествената светлина, за да се сгрее. И днес страстите, които пленяват очите и сърцата ни са същите, както и по времето на Божия угодник Йоан. Все така шестват сребролюбието, чревоугодието, блудството и съратниците им и пленяват в мрежите си невнимателните люде. Но Свети Йоан е този постник и пустиножител, който върна среброто на царя, да го използва за царството си и не протегна ръка към богатите дарове, но държеше душата си чиста от угаждане и прелест. Колко много са храните и питиета, колко достъпни са те за много хора, така че да карат мнозина да бленуват за временната им наслада. Но дори малките деца трябва да знаят за него – чудото, което ни завеща да внимаваме със „сребролюбивата змия“ и с любов ни зове: "Търсете първо царството Божие и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде.". Този непреставащ викащ Йоанов глас е Божието чудо за нас, грешните и слабите човеци.
  Колкото са песъчинките в пясъка, толкова са кривите пътеки, дето примамват човека с ученията си, кое от кое по-сложно, прибляскващи с фалшивия си блясък, и все различни и уж модерни, според времето си. Но нима има нещо ново под слънцето, освен Христос? Няма! И нашия духовен отец с прости чудни думи, продължава да ни поучава: „завещавам ви да пазите светата вяра непорочна и незасегната от всякакво зломислие, както я приехме от светите отци, без да се отдавате на чужди и различни учения...“. Толкова много хора са получили тази духовна чудна храна и са останали в лоното на майката Църква, разпознаващия я, както новороденото познава майката, която го е родила сред останалите чужди жени и майки.
  Поглеждайки изтърканите плочи пред Рилската света обител, водещи до скъпото и чудодейно тяло на свети Йоан, дори не можем да си представим множеството хора, преминали през тях. Не спират стъпките по тях към него – нетленния Йоан. Този, който се удостои с неизказана Божия благодат, с чудотворно тяло. Колко ли са хората, отнесли в душите и домовете си частици чудеса от Божия съсъд – рилския пустиножител свети Йоан? Колко ли са децата родени по неговото застъпничество пред Бога? Само Бог знае. Но независимо от лекарското изкуство, неплодни утроби се отварят и бездетни семейства отдават Богу хвала за чудотворството на свети Йоан. Познавам такива семейства, и не е случайно, че са много тези, които носят името му, а с него и светата му закрила.
Така, както е неизменна Божията сила, като е неизменно нетленното тяло на свети Йоан и са неподвластни на времевия контур завета и наставленията му за праведен живот тук на земята, и стремеж към безсмъртното, към Христос, така са неизменни и чудесата на многообичания закрилник на човеците свети Йоан Рилски Чудотворец, от които най-голямото чудо е той самият.

Мирела Кючукова

ПРОПОВЕД НА ПРАЗНИКА УСПЕНИЕ НА ПРЕСВЕТА БОГОРОДИЦА

  Скъпи братя и сестри, днес Църквата възпоменава Успението на Пресветата Владичица наша Богородица. Днес аз искам да обърна вашето внимание върху това каква била Божията Майка. Както говори преданието, тя и външно, и вътрешно била много цялостен Човек. В говора й винаги имало тихост, никога от устата й не излизал никакъв укор, никаква гневна дума. С целия си образ те излъчвала покой, мир, тишина и радост. Всичко в нея говорело за пречистата й душа.

  Вижте как била възпитана тя. Дългоочаквана дъщеря на родители, които дълго время нямали деца и получили чадо по Божията милост. Всичко три години тя била възпитавана в семейството от родителите си. После те я дават на възпитание в храма. Какво виждаме? Ние виждаме Божията Майка на ръкоделие, ние я виждаме да чете Свещеното Писание. Ние виждаме как раздавала на бедните тази храна, която й се полагала в Йерусалимския храм. Ние виждаме как тя със смирение приема волята Божия, когато била дадена за невеста на Йосиф Обручника, всъщност на стареца, защото той би пазител на нейното девство. Но и самият този немощен човек се нуждаел от грижите на тази шестнадесетгодишна девойка. Тя му служила като на баща.
  Бих искал да ви кажа, че трябва да обърнем внимание на това как ние днес възпитаваме нашите деца. Колко много днес се говори за външно обучение, за външна премъдрост, но колко малко ние днес виждаме истинско добро възпитание в семействата. Родителите често се отклоняват от възпитанието, стараят се да прехвърлят отговорността на детската градина, на училището, на бабите, още на някого, стараят се да се утешат с това, че постоянно се трудят, за да бъдат децата сити и облечени. Но когато няма възпитание, култура, истинска образованост, тогава това е само във вреда на човечеството. Затова ние виждаме много често, че децата са непочтителни към своите родители, че между децата и родителите има конфликт.
  Защо става така? Понеже е загубена културата на общуване в семейството. Понеже, за съжаление, възпитанието отива на заден план. И нашите деца растат като плевели, сами по себе си. За да израстне цвете, е нужен голям труд, но за да израстнат децата, е нужен стократно повече труд. За съжаление, много често родителите не искат да се трудят. Едно и също чувам, че желаят да поживеят за себе си. Иска ни се и това, и това, а децата някак си сами да израстнат пред телевизора, пред компютъра. Не трябва тогава да се учудвате, че когато тези деца пораснат, те няма да се нуждаят от вас. Колко разсъждения днес на тема повишаване на пенсионната възраст. Но преди сто години никой на никого никакви пенсии не е плащал. Нямало никаква пенсионна система. Децата се грижели за своите родители, хранели ги, издържали ги. И затова раждането и възпитаването на децата било за родителите жизнена необходимост. Те разбирали, че ако децата им ги изоставят на преклонна възраст, тогава никаква държава няма да им помогне. Вече липсва тази потребност от възпитанието, традициите на възпитанието са загубени, защото хората са загубили църковност.
  Възпитанието се изгражда върху Божиите заповеди. И Законът Божи трябва да бъде запечатан в сърцата на нашите деца. Тогава и те ще бъдат възпитани иначе. Днес възрастните често не могат да възпитат своите деца във вярата, защото сами нищо не знаят.
  Да се помолим днес на Пресветата Владичица наша Богородица Господ да пази всички нас. Божията Майка да изправи това, което ние сами, възрастните, не можем да направим за нашите деца. За това е нужна нашата гореща молитва към Богородица. По покайния вопъл на майките и бащите Божията Майка и Господ да изправят нашите грешки, да възпълнят нашето неумение да възпитаваме децата, но всичко това трябва да бъде съпроводено с покаяние и с гореща любов. Амин.

Автор: Епископ Антоний (Азизов)
Превод: Иконом Йоан Карамихалев
Взето от: www.pravmladeji.org

Относно ропотът и негодуванието

  Забелязали ли сте, че някои хора винаги мърморят? Имам един добър приятел, който винаги започва своята история за последното си пътуване, като постоянно ми разказва за всички проблеми, които е имал с авиокомпаниите. Аз съм пътувал много и обикновено не съм имал някакви особени трудности, освен случайно забавяне или загубена торбичка, но като цяло съм благодарен, че полетът ме отвежда от точка А до точка Б в много кратък период от време, без много да му мисля. Но защо този човек винаги има толкова тежки проблеми, когато пътува? Моето единствено заключение е, че той просто е недоволен от всичко. Това е начинът, по който той гледа на света и следователно го преживява отрицателно.
  Това отношение може да бъде много опасно за нашето духовно благополучие. Отрицателните мисли могат да запълнят умовете ни и да развалят възгледа ни за доброто, което е навсякъде около нас. И ние не сме в състояние да виждаме и да изпитваме Божията благодат в нас.
  Св. Паисий Светогорец разказва за следната история като пример:
  „Познавах двама фермери в Епир. Единият от тях беше семеен човек, който имаше няколко малки ниви и възлагаше всичките си грижи на Бога. Той работеше, колкото можеше, без тревога. Той си казваше: „Ще направя толкова колкото зависи от мен“. Понякога някои от балите сено се повреждаха от дъждовете, защото не ги събираше навреме, докато други бяха разпръснати от вятъра; и въпреки всичко той казваше: „Слава на Тебе, Боже!“ и всичко вървеше добре за него. Другият фермер имаше много ниви, крави и т.н., но нямаше деца. Ако го попитате „как си?“ той винаги ще отговори „Остави, не питай!“. Той никога не казваше: „Слава на Тебе, Боже“, винаги роптаеше. И така, ще видите – понякога някоя крава от неговите ще умре; понякога нещо неприятно ще му се случи, понякога нещо друго. Той имаше всичко, но не постигна никакъв напредък“.
  И така, какво е духовното поучение тук? Ако сме свързани с отрицателни мисли през цялото време, ние никога няма да усетим Божията благодат. Ние се разлъчваме от Бога. Както казва старецът Паисий: „Как можем да вкусим Божията благодат, ако Той ни дава например банани, а ние мислим какви по-добри неща може би яде някой друг?„. Тези, които приемат с благодарност това, което Бог им дава, развиват духовна чувствителност и са способни да познаят и да изпитват Божията любов към тях. Тези, които непрекъснато роптаят и мърморят, пропускат Неговите енергии, които винаги ги утешават и ръководят. Те не могат да видят Бога, защото са обвързани със собствените си отрицателни мисли.
  Старецът Паисий добавя: „Ние не разбираме, че щастието е във вечността, а не в суетата„.

Източник: orthodoxwayoflife.blogspot.bg
Превод: Павел Стефанов
Взето от: www.bogonosci.bg

СЛОВО НА ПРАЗНИКА ПРЕОБРАЖЕНИЕ НА ГОСПОДА БОГА
И НАШ СПАСИТЕЛ ИИСУС ХРИСТОС

  Сърдечно поздравявам всички вас с празника Преображение Господне. Самото название на празника говори, че нещо се е изменило в човешкия живот. Когато четем Евангелието, тогава разбираме, че това изменение е преображение, нашият Господ и Спасител се явил на своите ученици-апостоли на Таворската планина. В човешката природа Той открил своята Божествена слава и апостолите, които се молили на върха заедно с Господа, се сподобили с това дивно видение как човешката плът придобива Божествени очертания. Те се сподобили да видят това изменение в живота, което настъпило не само с техния учител и Господ, но което отсега настъпвало и в техния живот, защото тази нетварна Таворска светлина просвещавал и освещавала техния живот. И всеки път, когато ние възпоменаваме това дивно събитие – Преображение Господне – ние се обръщаме към Бога с голяма молитва да преобрази нашия живот. Ние често измолваме тези изменения за нашето Отечество, за нашия край, народ, семейство и, на последно място, се молим Бог да измени и нас. Но изглежда, че от християнска гледна точка това би било неправилно: нали, за да се измени всичко наоколо – трябва да се измени всеки човек. И преди всичко, всеки трябва да проси това изменение за самия себе си.

  Преподобният старец Серафим Саровски казвал, че ако придобием благодатта на Светия Дух, тогава около нас ще се спасят хиляди. Не хиляди хора трябва да спасяваме, а сами себе си да изменим, за своя живот да се замислим, да започнем от самите себе си.
  А как е възможно да се постигне това преображение, това изменение, защото всеки от вас от своя житейски опит знае колко леко изменя всичко наоколо и колко сложно е да измени самия себе си. Макар и в нещо да се измени. Когато се опитваме да осъществяваме това духовно дело, тогава ние разбираме, че нашите човешки сили не стигат за това и ето тогава ние се обръщаме за помощ към Бога и в молитвата намираме тази Божествена сила, която е в състояние да ни измени. Така било и на Таворската планина: след молитва Господ дарувал на Небесния човешки род в лицето на апостолите Петър, Яков, Иоан да види Своята слава. Без молитвата е невъзможно нищо да се свърши в нашия живот. Ние понякога извършваме, може би, често, съборната молитва, но забравяме за тази постоянна вътрешна молитва, която трябва да вършим неотстъпно преди началото на всяко дело, преди началото на всеки ден, призовавайки Божията благодат да действа в нашия живот.
  Спасението и Божията милост могат да дойдат в нашия живот тогава, когато откриваме на Бога своето сърце, когато отправяме към Него своите молитви, когато не отстъпваме от Божиите заповеди и от пределите на нравствения живот. Да даде Бог на всички вас това вътрешно преображение, което, безусловно, и външно ще се отрази на нашия личен, семеен и обществен живот.

Автор: Митрополит Меркурий (Иванов)
Превод: Иконом Йоан Карамихалев
Източник: www.rostoveparhia.ru
Взето от: www.pravmladeji.org

ЗВЯРЪТ НА ГНЕВА

  Духовно-когнитивните компоненти на гнева са отдавна познати на нашите църковни отци. Св. Василий познава загубата на разума в състояние на гняв. „Това прави човека напълно като животно… всъщност даже не му позволява да остане човек изобщо, тъй като той вече не притежава помощта на своя разум.“
  В този контекст възниква един интересен духовен въпрос. За да можем да се възприемем като „накърнени“ в степен, в която оправдава гнева и отмъщението, ние трябва да се смятаме за много „важни“. Св. Василий казва: „Гневът подхранва недоволството. Душата, която жадува за отмъщение, постоянно подтиква човека към това да отмъсти на тези, които са му нанесли обидата.“ (Св. Василий Велики, проповед 10). Аз съм толкова важен, затова съм над другите и имам правото да се отнасям строго спрямо тях.

  Какъв е коренът на тази реакция? Страстта и греха на гордостта. Св. Марк Подвижник (Philokalia V. I) пише: „Страстта се усилва най-вече от гордостта. И докато се усилва толкова, тя не може да бъде унищожена. … Затова е невъзможно да бъде унищожена структурата на злото в душата, защото тя е твърдо вкоренена в гордостта.“ Пастирът на Ерм (Книга ІІ, заповед 5), който е видял Светият Дух, задушен от гняв, казва: „Защото той е задушен от нечестивия дух и не може да се яви пред Господ, както желае, тъй като гневът го осквернява. Господ обитава в дълго страдащите, а дяволът обитава в гнева.“ Авва Агатон пише, че гневът води до духовна смърт: „Сприхавият и раздразнителен човек, дори и да е способен да възкресява мъртви, няма да бъде приет в Небесното царство.“ Друг от светите отци, авва Пимен, гледа на гнева, като нещо, което направо заличава този, който смята себе си за монах. „Не може да има оплакващ се и отмъстителен монах, склонен към гняв. Това означава, че всички, които имат такива недостатъци, всъщност не са монаси, дори и да носят схимата.“
  Човек е създаден по Божий образ и като Божие творение, затова ние сме призвани да бъдем „като“ Него (Битие 1:26). Църковните отци казват, че Божия образ в нас това са нашата свободна воля и интелект. Това означава, че за да бъде като Него, човек трябва да избере „доброто“. Да изберат доброто, за нашите прародители, е означавало да се покорят на своя Създател, т.е. да не се правят на богове, опитвайки плодът за познаване на доброто и злото (Битие 2:17). Блажени Августин отбелязва, че човекът е пожелал духовна власт, която е отвъд човешката сътворена природа и според неговото тълкуване, значението на този пасаж е, че Адам и Ева са си помислили, че имат познание за Бога.
  Когато по-нататък Бог разкрива Своята воля под формата на Закона – Десетте заповеди (Второзаконие 5:6-21), там са изредени и други забрани към Неговия народ. Но когато се изпълнило времето и Бог изпратил Своя „единороден Син“ нашия Господ Бог и Спасител Иисус Христос, Той ни разкрива пълнотата на това какво означава да бъдем „като“ Него. Нашият Господ ни казва: „Нова заповед ви давам, да любите един другиго, както ви възлюбих, да любите и вие един другиго.“ (Йоан 13:34,35).
  Каква по-голяма любов от тази би могъл да има Бог Отец към нас? Но въпреки че е Бог, Той изпрати Своя Син да приеме нашето естество, така че ние – цялото човечество, да можем да бъдем издигнати до Него? „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен.“ (Йоан 3:16). Нека да размишляваме за някои от нещата, които нашият Господ ни е казал за любовта. „Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви.“ (Матея 6:14-16). „… чедо, прощават ти се греховете.“ (Марка 2:5). „Не съдете, за да не бъдете съдени.“ (Матея 7:1).
  Как постигаме тази любов, която ни е показана от Отца и Неговия Син, нашият Господ, Бог и Спасител Иисус Христос? Св. Павел ни казва: „Всяко огорчение и ярост, гняв, вик и хула да бъдат далеч от вас заедно с всяка злоба. Но бивайте един към другиго добри, състрадателни, прощавайки си един другиму, както и Бог ви прости в Христа. “ (Ефесяни 4:31, 32). Нашето призвание като част от Божието творение, като членове на Христово тяло – Църквата, е да растем и да се реализираме, да открием онези несъвършенства в себе си, които са като бариера и ни пречат да бъдем „като Бога“, които ни пречат да показваме любов и простителност. В съответствие с думите на Св. Павел, нашите емоции като гнева, са точно това несъвършенство и бариера. Когато се стремим да се гневим по-малко, можем да растем в любовта към Бога и към нашия ближен!
  Текущите научно психологически изследвания ни помагат да разберем когнитивната структура, която поддържа и предизвиква гнева. Освен че ни помагат да разберем как възниква гнева, тези изследвания също ни помага и да използваме психологически техники, които пък от своя страна могат да помогнат за преодоляване и предотвратяване на гнева. Когнитивно-поведенческият модел на емоционалната дисфункция (Бек, Шау & Емери, 1979; Елис, 1962) се оказва ефективен в това отношение.
  Бек посочва като тема на гнева съществуването на „значително нарушение и смущение“. Чувстваме, че все едно някой е нахлул в нас без покана, или в някого или нещо, което обичаме и притежаваме, което смятаме за продължение на самите себе си. Според този модел, емоции като гнева, са резултат от изкривени или нерационални вярвания, нагласи и познания. Ситуациите (нещо, което някой е казал или извършил, или събития, които са се случили) не предизвикват и не причиняват това да сме разстроени.
  Ние се разстройваме заради хора и събития, поради начина, по който ги тълкуваме и така ставаме нефункционално ядосани, тревожни, депресирани или просто функционално раздразнени, загрижени и разочаровани. Ако нашето мислене е ясно, рационално и не е изкривено, имаме нормални чувства, тъй като определяме нещата като: търпими неприятности, грижи и поносими разочарования. Ако нашите „интерпретации“ обаче са нерационални или изкривени, ние се разгневяваме, силно се притесняваме и падаме духом. Елис отдавна е посочил, че емоции като гнева увеличават проблемите ни и се получава „ефекта на доминото“. Първоначално имаме проблем, който се явява като „активиращо събитие“. Нашият гняв като емоционална реакция е нов проблем, който увеличава първоначалния проблем, което пък от своя страна е свързано с други нефункционални резултати и т.н.
  Това е било така ясно разбрано от един от нашите духовни отци – пастирът на Ерм, който, във връзка с посланието на нашия Господ, казва: „Но гневът е глупав, несправедлив и безсмислен. И така, безумието ражда огорчение, а огорчението ражда гняв, а гневът ражда ярост. Тази ярост, която е продукт на толкова много злини, в крайна сметка се превръща в един голям и нелечим грях.“ (Книга II, заповед 5).
  Когнитивните психологически изследвания намират подкрепа за седем когнитивни изкривявания, свързани с гнева и другите нефункционални емоции:
  Селективната абстракция – при нея човек се фокусира върху едно събитие, изключвайки други. Една майка, например, обръща внимание на двойките и тройките в бележника на сина си, като пренебрегва петиците и шестиците. Тези двойки и тройки стават фокус на нейния гняв.
  Случайният извод – при него човек стига до заключение, неоправдано от фактите в една двусмислената ситуация. Например, един енориаш поздравява енорийския свещеник в храма, но свещеникът не му отговаря, поради което човекът си вади заключение, че свещеникът не го харесва, и смята, че това му дава право да се ядосва.
  Персонализиране, – случва се събитие, за което човек си прави заключение, че е насочено лично към него. Редовен клиент в оживен ресторант вижда, че сервитьорът не го чака до масата му. Клиентът изобщо не предполага, че сервитьорът може да би е под стрес, тъй като обслужва други клиенти. Следователно този клиент заключава, че има „право“ да се ядоса.
  Поляризацията – това е склонност да се виждат нещата във „всичко“ или в „нищо“. Синтия, съпругата на Джак една вечер пропуска да направи вечеря, защото той „категоризира“ събитията в противоположности, като я смята за „лоша“ съпруга. Всички категории между абсолютните категории за добро и лошо, са пропуснати. Той има право да се ядосва на „лошата“ си съпруга.
  Обобщението е склонност към това да се гледа на нещата в категориите „винаги“ или „никога“. Джак се връща у дома късно от работа. Жена му Джил смята, че съпругът й винаги ще бъде безразсъден и никога няма да се промени. Не само, че е ядосана заради закъснението му, но се ядосва даже и за случаите, когато ще закъснява за в бъдеще.
  Изискващи очаквания, – убеждението, че има закони или правила, които трябва да бъдат спазвани. Майката смята, че синът й не трябва да й отговаря лошо, защото тя е негова „майка“. Тя има „правото“ да се ядосва. (Забележете, че Бог ни е дал свободна воля, Той ни „моли“ да се подчиняваме на Неговите заповеди.) Като Христос, и родителите могат „да предпочетат и конструктивно да работят“ за послушанието на децата си, но няма никаква гаранция, че децата им ще ги уважават. За да получим духовна полза, тук трябва да поразсъждаваме за живота на нашия Господ. Той беше наранен, осмиван, прокълнат, осквернен, разпънат и умря за нашето спасение. Самият Той ни каза: „Няма ученик по-горен от учителя си, нито слуга по-горен от господаря си.“ (Матея 10:24) Защо тогава ние очакваме да бъдем третирани по различен начин от този, по който се отнасяха към нашия Господ? Благословение е, ако се отнасят към нас с почит, но няма никаква гаранция, че ще бъде така. Тук би била конструктивна една програма за награди за правилно поведение и наказание, без гняв, в случаите на неправилно поведение.
  Превръщане на проблема в катастрофален – или възприятието, че нещо е повече от 100% лошо и ужасно. В горния пример майката смята, че е ужасно и едва ли не краят на света, че нейният син й отговоря лошо, а това разбира се, предизвиква в нея още повече гняв.
  След като са разбрали и отбелязали когнитивните изкривявания, които предизвикват гняв, лекарите помагат на пациентите да ги преструктурират. Има три въпроса, които водят до такова преструктуриране: 1) Къде е доказателството? 2) Има ли друг начин, по който може да се гледа на това? 3) Дали е толкова лошо, колкото изглежда? Използвайки примерите по-горе, някои преструктурирани тълкувания на ситуации могат да бъдат следните: Селективна абстракция: Вярно е, че синът ми получи тройка, но също е получавал петици и шестици; Случаен извод: Отецът не ме поздрави, може и да не ме харесва, но може и има нещо предвид, а даже може и не ме е чул. Персонализиране: Сервитьорът е толкова зает с другите маси, може би дори не ме вижда. Поляризация: Съпругата ми Джил пропусна да направи вечеря днес, но има много други неща, които имаме в нашите взаимоотношения, освен една вечеря. Обобщение: Нека да говоря с Джак за работния му график и най-малкото да го помоля да ми се обади, ако ще закъснее. Изискващи очаквания: Предпочитам синът ми да не ми отговаря с лош тон, по-добре да го похваля, когато той говори правилно, и да му направя лека забележка, когато ми отговаря лошо.
  В допълнение към горепосочените въпроси за преструктуриране „техниката за психическо управление“ (Бърнс, 1980) е особено полезна при справянето в случаите, когато проблемът се превръща в катастрофален. Ситуацията в горния пример, когато детето отговаря с лош тон на своите родители, се оценява по скалата от 0 до 100, като 0 е най-приятното нещо, което може да ви се струва, че се случва с вас. Хората рядко имат проблеми с това да си представят някакво много приятно събитие (0). Да си на някой тропически плаж и да се печеш на слънце, това е типичната представа, която възниква в човешкия ум за нещо приятно. Но хората често се нуждаят от помощ, за да си представят „графично“ някакво много лошо събитие (100).
  В случая може да помогне един пример за особено ужасяващата смърт на един медицински мисионер в югоизточна Азия преди няколко години. След като гладът не успял да убие този човек, похитителите му поставили клечки в ушите му и след това ги набивали все по-навътре, малко по малко, всеки ден, докато клечките проникнали до мозъка му и мисионерът умрял. Като се използва „техниката за психическо управление“ и въпросите за преструктуриране, може да се види, че в случая с майката, чийто син й отговаря невъзпитано и с лош тон, със сигурност нещата не стоят по същия начин, като в случая с клечките в ушите, даже всъщност не се измерва с повече от 10 или 20 пункта по скалата за управление на мисленето. По този начин, в случаите, когато проблемът се превръща в катастрофален, предизвикателството е по-успешно и оценката е по-реалистична. И вместо човек да гледа на случващото се като на „катастрофа“, той може да го възприеме като управляем проблем, който е разрешим.
  Тези психологически техники трябва да се прилагат стриктно и последователно. Те трябва да се използват, когато се окажем в ситуация, в която започваме да се ядосваме. Един от полезните начини е да се извиним и да напуснем стаята за няколко минути, за да си съберем мислите си и да се уверим, че психологическото „преструктуриране и повторно тълкуване на ситуацията е проникнато от учението на нашия Господ и от Неговия себеотдаден живот за нас.
  Можем да размишляваме и върху думите на Св. Марк Подвижник, който казва: „Искате ли дървото на смущението и безредието… имам предвид страстите на огорчението и гнева… да са като пресъхнало и безплодно дърво във вас, което със секирата на Духа да бъде: „…отсечено и хвърлено в огън“ (Матея 3:10). … Ако наистина искате да запазите смирението на Господа в сърцето си, никога не го забравяйте… Припомнете си кой е Той и какво е станал заради нас. Размишлявайте първо върху божествената светлина на Неговата Божественост, разкрита в същност по-горе (Ефесяни 1:21)… След това се замислете до какво смирение се принизи Той в Своята неизказана доброта, като стана подобен на нас във всяко отношение и живя в тъмнината и сянката на смъртта (Матея 4:16). Молете за помощ нашия Господ, та по този начин да получите полза в преструктурирането.
  Това „време за изчакване“ може да бъде постигнато чрез нещо толкова просто като отиване до тоалетната. Преструктурирането трябва да бъде включено и във вечерната молитва, особено по време на изпитването на съвестта и молитвата за прошка на греховете. Този активен подход към нашето уподобяване на Христос е наше призвание като християни. Св. Иаков ни казва: „Видите ли, че човек се оправдава с дела, а не само с вяра?“ (Иаков 2:24). Всички желания или молитви, които отправяме са напразно, ако не ни помагат да се уподобяваме на Христос.
  „И тъй, подражавайте Богу, като чеда възлюбени, и живейте в любов, …“ (Ефесяни 5:1-2). Да работим, оживотворени от молитва и тайнствата. Това е начинът да напредваме в уподобяването на Христос. Само тогава ще можем да кажем и ние, заедно с Христос: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят.“ (Лука 23:34). Това е истинският начин за справяне с гнева.

Автор: отец Джордж Морели
Източник: orthodoxytoday.org
Превод: Елена Попова
Библиография:
Beck, A.T., Rush, S., Shaw, B. & Emery, G (1979). Cognitive therapy of depression. NY: Guilford Press.
Burns, D. (1980). Feeling good: The new mood therapy. NY: The New American Library.
Ellis, A. (1962). Reason and emotion in psychotherapy. NY: Lyle-Stuart.
Palmer, G.E.H., Sherrard, P. & Ware, K. (1979). The Philokalia 1, London: Faber and Fager
Взето от: www.bogonosci.bg

Защо се пости по време на Богородичния пост?

  Да се ​​каже, че за празника Успение на Пресвета Богородица е писано много - означава нищо да не се каже. И все пак, за предшестващия празника пост все още е писано твърде малко.
Всеки православен християнин е наясно и в общи линии знае нещо за постите преди Пасха и Рождество Христово. В същото време обаче, интересно и показателно е, че знаейки за Богородичния пост, някои християни не го спазват. Като не разбират предназначението му, малко хора се замислят защо той съществува.
Като се има предвид широко разпространеното неразбиране на целите на самия пост, едно напомняне за него е винаги навреме.
Съществува представа, че ние трябва да постим, когато искаме да постигнем нещо, като че ли самият акт на постенето умиротворява Бога и виждането на нашите страдания Го заставят да изпълни исканията ни. Това е много далеч от истината.

Угоден ли е Богу постът на вярващия?
  Не нашият пост е угоден на Бога, а плодовете му (при условие, че ние постим с правилното разположение на духа с милостиня и молитва, а не само да спазваме диета).
1) Ние не постим, за това да получим, което искаме, а да се подготвим да получим това, което Бог иска да ни даде.
2) Целта на поста е да заприличаме повече на Мария - сестрата на Лазар, и по-малко на сестра им Марта, която в един известен период е загрижена и обезпокоена за много неща.
3) Постът има за цел да ни доведе до съзнанието за „единого на потребу" (единственото, което ни е потребно). Той трябва да ни помогне да поставим Бог на първо място в живота си, а на второ нашите желанията, ако не и на последно.
По този начин, постът ни помага да се подготвим за това да бъдем оръдия на Божията воля: по този начин е постил и Моисей по време на бягството от Египет и на планината Синай, точно така както и нашият Господ постил в пустинята. Постът отвлича вниманието ни от самите нас и ни обръща към Бога.
4) Спазването на Богородичния пост ни помага да се уподобим на Пресвета Богородица, послушната Божия рабиня, която чула Божието слово и го съхранила по-добре от всеки друг, който и когато и да е било или да е могъл да го направи.
И така: защо ние постим преди Успение Богородично?
  В сплотеното семейство новината, че майката е на смъртно легло, внезапно спира нормалния живот. Важните в друга ситуация неща (празненства, материален лукс, лични желания) стават ненужни, защото животът се съсредоточава около умиращата майка. Същото нещо се случва и в семейството на православните - новината, че нашата Майка е на смъртно легло, не може да има друг ефект различен от описания.
  Църквата, посредством своята служба Параклис към Пресвета Богородица (молебен канон към Пресвета Богородица - в гръцката традиция се чете всеки ден по време на Богородичния пост), ни дава възможност да се доближим до това смъртно ложе, и да възхваляваме и облажаваме жената, която роди Бога, съсъд на нашето спасение и най-голямата застъпница пред Неговия Божествен трон.
Службата „Параклис"
  Параклисът към Пресвета Богородица се състои от молитвени прошения за измолване на утеха и дръзновение. Той трябва да се чете по време на изкушение, обезсърчение (униние) или болест. Този параклис се чете по специален начин през двете седмици на Богородичния пост - от 1 до 14 август - допреди самия празник Успение Богородично или Възнасяне на небето на Пресвета Богородица.
  Централната тема на тази служба е прошението: „Пресвета Богородице, спаси нас."
  Ако имате проблем или нещо ви тежи на душата, ако ви е духовно тежко и не сте в мир със себе си и другите, трябва да дойдете в Църквата по време на първите петнадесет дни на август и да изпросите застъпничеството на Божията Майка. И дори ако ви е провървяло и вие сте от малкото хора в света, които са в мир със себе си и Бога, като един такъв щастлив човек трябва дойдете на тази служба и да благодарите на Бога и на Неговата преблажена майка за благословенията, които Те са ​подали на вас ​и семейството ви.
  Тъй като параклисът към Божията майка се състои преди всичко от прошения за благоденствие на живите, то нека цялата Църква се моли за вас през първите петнадесет дни на месец август и особено по време на самия тъй голям празник на 15 август - Успение Богородично. Не позволявайте на леността и апатията да станат причина да пропуснете това голямо благословение и вдъхновение, което Църквата ни дарява.
  Позволете на мира и светостта, които може да ви даде само Божията Майка, да влязат във вашия живот.
  "Отложим все земное попечение" - да отложим всички земни грижи, и нека през тези петнадесет дни наистина да участваме с пост в молитвения живот на Църквата, така че да можем „вкусить и видеть, яко благ Господь" - да вкусим и видим, колко благ е Господ, и да можем в пълнота да изпитаме това духовно благословение, което ни дава Църквата в това свято време.
  Блажени са тези, които Бог ще намери бодърстващи. Елате да се помолите на Божията Майка с нас и с Църквата и да спечелим спасение за душите ни по молитвите и застъпничеството й.
Спазване на Богородичния пост
  Спазването на поста в пълния смисъл на думата: чрез въздържание от храна, лоши мисли, действия и желания му дава пълнота. Намаляването на свободното време и на другите дейности освобождава повече време за молитва и размисъл за тази, която ни е дала Христос, и е станала първа и най-голяма християнка. Когато размишляваме за нея и за несравнимия й с нищо живот, виждаме пример за християнски живот, въплъщаващ отговора на Христос към жената, която казала, че Мария е блажена, защото Го е носила в утробата си - по-скоро блажени са ония, които слушат словото Божие и го изпълняват. Мария е направила това по-добре от всеки друг.
  Отец Томас Хопко казва, че тя е чула Божието Слово и го съхранила толкова добре, че от всички жени в историята, именно тя е избрана не само да чуе това Слово, но и да Го роди по плът. Така че, когато постим, съзерцавайки живота й, ние се готвим да живеем така, че да й подражаваме. Това е целта на Богородичния пост.
  Когато се подготвяло вземането на небето на непорочното й тяло, апостолите като гледали ложето й, я гледали със страхопочитание. Някои от тях като съзерцавали тялото й били поразени, и апостол Петър, като се обърнал към Пресвета Богородица, силно възкликнал: "О, Дево! В теб се всели Господ - Наслаждението на бъдещия живот. Как мога да те гледам така неподвижно положена? Усърдно се моли на Твоя Син и Бог да опази невредимо твоето стадо и да го спаси!"

Бележка: Проповедта е от енорийски лист на храм „Св. Йоан Кръстител", Антиохийска православна църква
автор: Антиохийска православна църква
pravmir.ru
Превод от руски: Мария СТОЙКОВА
Взето от: www.bg-patriarshia.bg

СЛОВО НА ПРАЗНИКА НА СВЕТИТЕ АПОСТОЛИ ПЕТЪР И ПАВЕЛ

  Всеки път, когато се замисляме за житейския път на светите апостоли, си задаваме много въпроси. Въобще трудно е да разберем повествованието за техния живот, трудове, мъченическа кончина. Представете си: Господ, Въплътилия Се Бог, поставя основата на Църквата и, призовавайки апостолите, им повелява да отиват и да проповядват. Не от началник, не от император, не от държавен деец – от Самия Бог те били изпратени на проповед.

  Човек, получил висок държавен мандат, си позволява много неща, защото счита, че притежава законна власт. За такъв казват: „О, това е голям началник!” И той е дълбоко убеден в това, че хората са длъжни да го слушат. Какъв мандат пък имали апостолите? Божествен! Би трябвало те да вървят по света с високо вдигната глава. Фарисеи, садукеи, римските гонители – всички би трябвало да се отдръпват пред тях, всяка съпротива би трябвало да се разпръсне като прах и пепел. Но нали нищо такова не станало! Апостолите преживели страшен живот, както се разказва в четеното днес на Литургията послание на свети Павел (2 Кор. 11:21-12:9). Какво ли не само преживял той: три пъти се давел, гонен бил от градовете, пет пъти получил четиридесет без един удари с тояги - и при това бидейки римски гражданин, имащ Божествен мандат! Пребивали го с камъни, нападали го разбойници, никой не го защитавал, той претърпял много злини даже от братя, които се оказвали, по неговите думи, лъжебратя… И как трябвало да се държи апостол Павел, от гледна точка на съвременния човек? Нима Бог би допуснал толкова страдания за този, който проповядва Неговото слово, който чул гласа Му на път за Дамаск, който станал Негов свидетел даже до смърт? Нали и смъртта, която Павел приел в Рим, била мъченическа – той бил посечен с меч.
  Малко неща са ни известни за апостол Петър, но знаем, че и в неговия живот имало непрестанни скърби. Налагало му се да се придвижва от град на град; накрая, в Рим, при император Нерон, той бил разпънат с главата надолу, защото не искал да бъде умъртвен като Спасителят. От гледна точка на здравия смисъл целият живот на апостолите бил абсолютно нещастие. И къде бил Бог? Ние с вас понякога си задаваме този въпрос, макар и да не изпитваме такива скърби, каквито сполетявали апостолите. Нещо не се е получило, някакъв проблем не сме успели да решим, някакви болести са започнали да ни досаждат и се прокрадва мисълта: „Нали аз и на Бога се моля, и за Църквата жертвам нещичко и на поклонение ходя – какъв е проблемът? Защо нищо не става?”
  Всеки, който в трудна минута чувства отслабване на вярата, трябва да си припомня светите апостоли. При нас житейските обстоятелства са съвсем други, и разбойници не ни нападат, и с тояги никой не ни налага, и с камъни не ни пребиват, а ако плаваме по море, корабокрушенията са голяма рядкост. Ето възниква и въпросът: а къде в живота на апостолите е бил Господ? Как Той им помагал? Отговорът е удивително прост. Той не ги спасил даже от насилствена смърт. Той не ги предпазвал от човешки напасти, от природни бедствия. Той сякаш въобще не им помагал. А в резултат какво? А в резултат тези нещастни, отхвърлени от обществото хора преобърнали целия свят. Възниква въпрос: само те ли, за цялата история на човешкия род били нещастни? Не. Само те ли умрели за идея? Не. Но къде са резултатите от подвига на другите страдалци? Не знаем. А резултатите от страдалческия живот на апостолите, тяхната блажена мъченическа кончина знае целият свят. И днес ние с вас, хора от XXI век, с благоговение възпоменаваме светите апостоли.
  Нека се молим Господ в страданията ни да укрепва нашата вяра. За да не отслабваме, когато отслабват нашите физически и духовни сили. За да не роптаем против Бога, когато нещо не се подрежда в нашата кариера. На мнозина им се струва, че това едва ли не е краят на живота, но когато вярващият човек попада в такива обстоятелства, той трябва да си припомни светите апостоли.
  И ето още за какво следва да помислим. Апостолите правели всичко, за да укрепят вярата в Господа и Спасителя, за да укрепят Църквата Божия. И ако нашите трудове макар в малка степен да са насочени към това да се утвърждава вярата, животът на Църквата да става по-ярък, по-ефективен, тогава ние ще имаме дръзновение да молим Господа: „Помогни ми, защото аз не само за земното и не само за своето страдам, та Твоето име да се прославя в децата и в правнуците ми”. Дълбоко съм убеден: така ще бъде и с всеки, който с името Божие и без ропот преодолява трудности и макар и частица от своя живот посвещава на Божията слава.
  Научени от дивния пример на първовърховните апостоли, ще преминем през живота, продължавайки тяхното служение според силите и възможностите си, съзнавайки, че човек, който е кръстен в името на Отца и Сина и Светия Дух, с това вече се призовава за апостолско служение. Затова и ние наричаме Църквата апостолска - не само защото в началото на нейната история били апостолите, но и защото тя носи велика апостолска мисия. През вековете, през култури и цивилизации, през мирно време и страшни сътресения Църквата се устремява към Бога Спасителя, идващ при нас от небесата. И великият възглас на първите християни „Маран-ата!” – „Да, дойди, Господи Иисусе!” - е възглас на цялата Църква апостолска, която полага своите трудове, та за среща с идващия Спасител да излязат много поколения, големият събор на човешкия род, запазил своята вяра в Господа и Спасителя, придобил със Своята кръв Църквата Си. Амин.
Превод: Иконом Йоан Карамихалев
Източник: www.patriarchia.ru
Взето от: www.pravmladeji.org

ВЪЗНЕСЕНИЕ. Защо празнуваме деня на раздялата с Господа?

  Възнесението на нашия Господ Иисус Христос – това е Неговият път към дома. Господ възлиза на небесата и сяда отдясно на Бога Отца в тази слава, която Той имал преди сътворението на света. Но е важно да помним, че сега Господ се възнася на небето в човешко тяло. С това Той ни показва пътя, който трябва да изминем и всички ние. На празника Възнесение човешката природа, станала „причастница на божественото естество”, възхожда на небесата. Към подобно възхождане сме призвани и всички ние.

  Още преди Своята кръстна смърт Спасителят е казал: „Кога Аз бъда издигнат от земята, всички ще привлека към Себе Си” (Ин. 12:32). И сега тези думи се сбъдват. Отсега нашите погледи и помисли трябва да бъдат устремени към небесата, натам трябва да се стремим с цялата си душа. Ние сме изведени от рова на погибелта (см. Зах. 9:11) – възвърнато ни е загубеното достойнство и ни е подарено Божественото осиновление. Празникът Възнесение Господне е съпроводен с лека тъга: ние се разделяме с Пасхата. Но в същото време, ние не трябва да забравяме, че Пасхата е вечна: всеки неделен ден ние отново се приобщаваме към нея. Възнесението не е отмяна на Пасха, а напротив – изпълнение на Божествения замисъл за човека.
  Възнесение – това е празник на раздялата, но именно – празник. Господ оставя учениците и Се възнася на небесата, за да приготви там място за Своите истински последователи, та всички те да бъдат там, където е и Той (вж. Ин. 14:2-3). Да си припомним последните думи на Спасителя, отправени към нас: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Мат. 28:20). И в продължение на векове тези думи съгрявали и продължават да съгряват душите на много хора, връхлитани от земни несгоди и бесовски нападения. Особено в наши дни ни удивляват думите на апостол Павел, който не бил пряк последовател на Христос, не бил свидетел на Неговите страдания и възкресение, но който в Посланието до Римляните написал:”Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли, или гонение, глад ли, или голотия, опасност ли, или меч?” (Рим. 8:35). Действително, „ако Бог е за нас, кой ще е против нас?” (Рим. 8:31). Изглежда очевидно, че раздялата – това е изпит за зрялост, това е от Бога предоставена възможност да се опитаме да вървим сами. За апостолите времето за ученичество приключило, дошъл е часът да възрастат това Царство Божие, чийто кълн вече е започнал да се подава от земята. И тази заповед за евангелската проповед към всички народи, всички култури и субкултури, към всички социални групи и микрогрупи си остава актуална и днес.
  Гласът на Църквата трябва да звучи и той звучи постоянно, макар не всички го чуват и са готови да го чуят. Църквата като богочовешки организъм, живее, следвайки примера на своя Божествен Основател. Той в продължение на четиридесет дни след Възкресението се явявал на Своите ученици, уверявал ги в истинността на Своите думи и в сбъдването от Него на всички ветхозаветни пророчества, подавал им последни наставления и поучения. Но ние не виждаме в Свещеното Писание Христос да се натрапва: Той не се явява напървосвещениците и старейшините юдейски, не застава пред Пилат с изобличителни думи, укори и заплахи. Той идва само при тези, които Го обичали и чакали в образа на раб. И подобно на Христа Спасителя Православната Църква непрестанно свидетелства за евангелската истина, призовавайки всички да се приобщят към нея, показва на хората пътя, по който може да я достигнат.
  За нас е важно да не забравяме, че християнството – това е религия на Словото, Което станало плът. Проповедта – това е велика сила. Трябва да признаем, че въпреки годините на безбожие, нашата страна има огромен религиозен опит, голямо духовно наследство, което оставило своята незаличима следа в литературата, изкуството, традициите, и затова за нас днес е много по-просто, отколкото на първите проповедници на Христа. Разбира се, да се успокояваме с това, че живеем в християнска страна и затова не е нужно да правим нищо, също е грешно. Нашата първостепенна задача днес се състои в това отново да се актуализира културния и исторически опит на нашия народ, да му покажем християнската основа на всички тези неща, които са му близки още от рождение. Освен това, трябва да помним, че проповедта може да бъде не само вербална. Ние трябва да проповядваме Христос със своя начин на живот: със стил на поведения, с искрени и братолюбиви отношения един с друг.
  Празникът Възнесение ни напомня, че Господ отново ще дойде в света, по същия начин, с който Той Се възнесе в слава. И трябва с всички сили да се стараем Второто Му пришествие да не бъде подобно на първото, когато Синът Божи „дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха” (Ин. 1:11).
Автор: Митрополит Антоний ( Паканич)
Превод: Иконом Йоан Карамихалев
Източник: www.orthodoxy.org.ua
Взето от: www.pravmladeji.org

ПАТРИАРШЕСКО И СИНОДАЛНО ПАСХАЛНО ПОСЛАНИЕ

  Като видяхме Христовото Възкресение,
нека се поклоним на светия Господ Иисус,
Който едничък е безгрешен.
Възлюбени в Господа чеда на светата ни Църква,
В пресветлия ден на тържеството на нашата вяра, на пълнотата на нашата надежда и неизразимата ни радост поради всепобеждаващата Божия любов, отново се обръщаме към всички вас с пасхалния поздрав:
Христос воскресе!

  Тържествуваме и сърадваме, заедно с цялата Божия Църква, на Христовата победа над смъртта и ви призоваваме в този ден към пълнота на радостта, дела на милосърдие и жертвена любов, в стремеж към онази любов, с която и Сам Бог ни бе обикнал, когато заради нас и нашето спасение отдаде Единородния Си Син, „та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Йоан. 3:16).
  Тази непознаваща ограничения, всещедра и всепобеждаваща божествена любов, с която Бог създаде света, яви сред нас и Самия Божи Син, Който в послушание към волята на Отца „понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек” (Фил. 2:7), и „смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна” (2:8). Ала точно затова „Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име, та в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и подземно, и всеки език да изповяда, че Иисус Христос е Господ, за слава на Бога Отца” (2:9-11).
  Хилядолетия по-късно ние отново прекланяме колене и изповядваме, че Един е Господ, една е вярата, едно е спасението и че под небето не ни е дадено друго име, с което да се спасим (Деян. 4:12). Вярваме и изповядваме, и се стремим във всеки ден от живота си да подражаваме на Неговата милост, на Неговото човеколюбие и Неговата жертвена любов, която Той ни завеща, казвайки: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си” (Йоан. 13:35).
  Тази съвършена любов Той ни показа на Кръста, нея Той очаква и от нас, и за нея най-много ще ни изпитва в Съдния ден, защото там е скрита цялата тайна на нашето богоуподобяване. „Възлюбени – пише в зората на християнството божественият евангелист, – нека любим един другиго, защото любовта е от Бога, и всякой, който люби, е роден от Бога и познава Бога” (1 Йоан. 4:7). А „който не люби” – продължава апостолът, – той „не е познал Бога, защото Бог е любов” (4:8). Да имам всичко – казва св. апостол Павел, – „щом любов нямам, нищо не съм” и „нищо ме не ползува” (1 Кор. 13:2-3).
  Тази любов е движеща сила не само на откриващата се пред нас Божия свята воля. Тя трябва да бъде такава и за нас, които се стараем да подражаваме и да се уподобяваме на Господа. Да бъде същност и съдържание и на нашия път в следване на Неговите стъпки, в нашето всекидневно вървене, заедно с Него, към Кръста и към Възкресението, в нашето уподобяване на Този, Който в Синовно послушание към волята на Отца претърпя всяко унижение и страдание, и дори позорната кръстна смърт, но доведе докрай Своята богочовешка мисия и ни дарува Своето спасение.
  В Неговата битка против силите на злото оръжията Му бяха не божествената власт, сила и мощ, а Неговото божествено смирение и всепобеждаващата Негова любов. Това смирение и тази любов са и нашите оръжия днес, в борбата ни, която „не е против кръв и плът, а… против поднебесните духове на злобата” (Еф. 6:12). Борба, в която всеки ден ние се опълчваме срещу греха в самите нас, за да се покажем достойни за даруваното ни от Господа спасение и в която ние не сме оставени сами, защото с нас винаги е Онзи, Който пръв, чрез победното Свое Възкресение надви изконния враг на човешкия род, и, като се въздигна тридневен от мъртвите, постави така началото на нашето спасение.
  Братя и сестри,
  Като ученици и следовници Христови, като христоименит род, ние сме призвани всеки ден от християнския си живот да бъдем съучастници в тази Божия победа, всякога да имаме пред очи Възкръсналия от мъртвите Господ и на Него, според силите си, да се стремим – в слово и дело – да подражаваме във всичко, защото Той е залогът и за нашето спасение. Без Своето Възкресение Господ щеше да бъде само един от многобройните учители, които човечеството познава в своята хилядолетна история. Един от онези, с чиято мъдрост е изпълнена съкровищницата на човешката култура. Ала Христос е Син Божи и наш Господ. Той е „пътят и истината и животът” (Йоан. 14:6); наш вечен Учител, Наставник и Небесен Господар, Който със Своята самовластна победа над смъртта „разруши преградата”, която ни отделяше от небесата (Еф. 2:14), и Който с любящо сърце продължава да очаква всеки от нас в нашето от Бога дарувано Небесно Отечество, призовавайки ни всеки ден към истинската свобода в Светия Дух (Йоан. 8:32; 2 Кор. 3:17) и към любовта, която ни показа на Кръста.
  В тази любов, чрез която се съзижда Тялото Христово (Еф. 4:16) и която апостолът нарича „свръзка на съвършенството” (Кол. 3:14), са целият смисъл и същност и на Новия Божи Завет с човечеството (Йоан. 13:34), и на основаната при съшествието на Светия Дух Църква Христова (Рим. 5:5). А пръв тази любов ни засвидетелства Сам Господ, на Чиято дивна победа днес се покланя цялото творение. Само тя може да осмисли и собствения ни живот, като покрие всеки грях и всяко престъпление против Божията свята воля. За всичко това отново ни напомня днешният пресветъл и тържествен ден. Денят на нашата непосрамена вяра, на нашата светла надежда и на от нищо непомрачимата ни радост.
  Поздравяваме с Христовото Възкресение всички верни чеда на Православната ни църква, в Родината и далеч от нея, и всесърдечно благопожелаваме на всички светлината на Възкресението и радостта от Божията победа никога да не угасват в нашите сърца!
  Благодатта и мирът на нашия Господ Иисус Христос и общението в Светия Дух да бъдат с всички нас! Амин!
ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!
ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СВ. СИНОД
† Н Е О Ф И Т
ПАТРИАРХ БЪЛГАРСКИ И МИТРОПОЛИТ СОФИЙСКИ
ЧЛЕНОВЕ НА СВ. СИНОД:
† СЛИВЕНСКИ МИТРОПОЛИТ ЙОАНИКИЙ
† ВИДИНСКИ МИТРОПОЛИТ ДОМЕТИАН
† НА САЩ, КАНАДА И АВСТРАЛИЯ МИТРОПОЛИТ ЙОСИФ
† ВЕЛИКОТЪРНОВСКИ МИТРОПОЛИТ ГРИГОРИЙ
† ПЛЕВЕНСКИ МИТРОПОЛИТ ИГНАТИЙ
† ЛОВЧАНСКИ МИТРОПОЛИТ ГАВРИИЛ
† ПЛОВДИВСКИ МИТРОПОЛИТ НИКОЛАЙ
† ДОРОСТОЛСКИ МИТРОПОЛИТ АМВРОСИЙ
† ЗАПАДНО- И СРЕДНОЕВРОПЕЙСКИ МИТРОПОЛИТ АНТОНИЙ
† ВАРНЕНСКИ И ВЕЛИКОПРЕСЛАВСКИ МИТРОПОЛИТ ЙОАН
† НЕВРОКОПСКИ МИТРОПОЛИТ СЕРАФИМ
† РУСЕНСКИ МИТРОПОЛИТ НАУМ
† СТАРОЗАГОРСКИ МИТРОПОЛИТ КИПРИАН
† ВРАЧАНСКИ МИТРОПОЛИТ ГРИГОРИЙ

Източник: www.bg-patriarshia.bg

Христос Воскресе!

  Христос Воскресе!
  Вчера ние бяхме като безмълвни, заради това, че Животът слизаше в гроба, а днес, сякаш че онемяваме от радост заради това, че Животът веднъж завинаги срази смъртта.
  Христос Воскресе!
  Христос възкръсна от мъртвите и ни казва: „Радвайте се!“ (Мат. 28:9) Радвайте се, защото вечното победи временното. Защото смисълът на човешкото съществуване окончателно надви над неговото безсмислие.

  Христос Воскресе!
  Христос възкръсна от мъртвите и направи така, че за всеки един от нас да се появи възможността да гледаме Бога лице в лице. Да се гледаме един другиго лице в лице с искрена неизказана любов. И да можем да казваме: „Обичам те!“, което да отеква във вечността.
  Христос Воскресе!
  Христос Възкръсна от мъртвите и даде надежда за всичко онова, от което човешкият живот е губел смисъл. Защото каквото и да направи човек – забогатее, придобие, поумнее – той не може да спаси сам душата си от смъртта. „Христос Воскресе!“ е единствената човешка надежда.
  Христос Воскресе!
  Спомнете си лицата на онези, които сме изпратили, на онези, които са били близо до нас, които са ни били най-любими и са си отишли от него. Умножете това по милиардите смърти на този свят. А после кажете: „Христос Воскресе!“ Христос Възкръсна и на тези наши близки, на всички свои чеда, дарува живот. Христос Възкръсна и даде на човека да живее в неизказаната радост на Божественото Царство.
  Христос Воскресе!
  Христос Възкръсна от мъртвите и се разпръсват враговете Му и бягат от лицето Му ония, които го мразят. Ония, които до вчера са били страшни за нас, враговете на нашето спасение бягат ужасени от силата на Христовото Възкресение. А апостолът говори: „Де ти е аде победата, де ти е смърте жилото?“ (I Кор. 15:55)
  Христос Воскресе!
  И свети Иоан Златоуст ни увещава: „Никой да не оплаква своята бедност, защото Царството Небесно е отворено за всички“, защото Христос Възкръсна и отвори дверите на Рая за нас, осиромашелите и от богатствата на този свят, а също и от богатствата на оня свят и ни даде всичко. Христос Възкръсна и даде на нас, обеднелите откъм надежда, залог за това, че животът ни има смисъл.
  Христос Воскресе!
  И Ангел Господен благовести на жените-мироносици: „Защо търсите Живия между мъртвите, защо оплаквате Нетленния в тлението?“ Чрез Възкресението на Христа човекът става събеседник на Ангелите и техен съжител.
  Христос Воскресе!
  Христос Възкръсна от мъртвите и се явява на своите объркани и уплашени ученици. В живота на човека е възможно да мине много време, в което той да не познава Христос и все някак си да живее без Него. Но когато веднъж е познал Христос, вече не може да живее без Него. Чрез Възкресението ние можем да останем с Възлюбилия ни и Възлюбен от нас Господ завинаги.
  Христос Воскресе!
  Христос Възкръсна от мъртвите и говори на Тома: „Не бъди невярващ, а вярващ“, и нарича повярвалите „блажени“, и утвърждава в изповеданието: „Господ мой и Бог мой“ (Иоан 20:27-29). Вярата в нашия Господ Бог прави хората блажени, прави ги щастливи тук и сега в зачатък, а отвъд в пълнота.
  Христос Воскресе!
  Христос Възкръсна от мъртвите и като върви заедно с Лука и Клеопа – разгаря сърцата им. А заедно с това става спътник и на всички, които поискат да стигнат в Небесния град и възпламенява с любов и техните сърца. И ги кани за Свои сътрапезници като „благославя, преломява и им подава“ Своето драгоценно Тяло и Своята честна Кръв, за да Го „познаят“ така, както са Го познали и двамата апостоли (Лука 24:30-32).
  Христос Воскресе!
  Христос Възкръсна от мъртвите и избърсва сълзите от очите на Петър, а очите на Павел отваря да прогледат. Прощава греховете им и ги прави пастири на словесните агънца. А чрез това ни показва, че няма грях, който да не може да бъде опростен, изтрит, изгладен. Не съществува капка нечестие, която да не може да бъде погълната от океана от човеколюбие на Възкръсналия.
  Христос Воскресе!
  Христос възкръсна от мъртвите и даде вечна перспектива на теб и на мен, на всички ни…

Автор: свещеник Владимир Дойчев
Източник: www.offnews.bg

ВЕЧЕ ИСКАМ…
Размисли преди Цветница

  Тези дни чух от един вярващ думи, които много ми харесаха. Той ми сподели: „Аз, отче, съм просто един пропаднал човек. Външно нещата изглеждат наред, но всъщност аз съм се провалил във всичко, което съм правил през живота си и сега единственото нещо, което ме радва, единственото нещо, на което разчитам, е Божията милост. Може да съм много грешен, но имам тази надежда, тя ме крепи и ме кара да вървя напред.“ Много ми хареса това признание, защото беше честно. И защото такива мисли трябва да ни вълнуват в края на Великия пост. Ако си мислим: „Е, добре, успяхме да издържим, да не ядем пържоли или сирене – всичко е наред. Ние сме подвижници, на които няма как да се откаже Причастие и дори място в Рая“, тогава сме се разминали с това послание, което Църквата ни отправя, показвайки ни Разпъналия Се за нашите грехове и Възкръснал Господ.
  Когато човек не просто говори, а наистина разбере колко е грешен, колко всичко в него е объркано, утихва по странен начин. Започва да чува и да вижда по-добре. Разбирате какво говоря, нали? Душата му започва да чува и да вижда по-добре. И ето – влизаш в храма Господен, където ни очаква Христос. Храмът Господен, където ни очаква Вседържителят. Този, Който е навсякъде и всичко изпълва, Който знае всичко и няма нужда от нищо. Заставаш пред Всемогъщия – ти, проваленият – и очакваш присъда. Очакваш справедлива присъда. С трепет, със страх… А какво намираш? Намираш милост. Това, което е най-неочаквано. Теб, когото всички хора биха осъдили, ако познаваха вътрешния ти живот. Теб, когото всички хора осъждат, защото много пъти си ги подвеждал. Заставаш пред Този, на Когото единствено дължиш отговор и в Него няма обвинение. Напротив. Той очаква да влезе в сърцето ти. Очаква да отвориш душата си за Него. Очаква да бъде гост в твоята вътрешност, за да я направи храм, където да царува заедно със Своя Отец и със Светия Дух. И душата чува неизказани думи: „Колко пъти съм искал да ви събера, както кокошка събира пилците си под крилете, и не рачихте“ (вж. Лука 13:34).
  Не рачих, Господи! Не рачих, но сега е моментът да кажа, че вече искам. Сега познах какво представлявам без Тебе. И съм готов да постеля старите си дрехи, от които да направя пътека, по която Ти, възседнал осле, като истински Цар и Бог да влезеш вътре в мен, да ме промениш, да ме обновиш, да ме ощастливиш… Къде е границата на любовта Ти, Господи? Колко още можеш да изтърпиш? Знаете ли как отговаря Господ на това? Ето, аз съм свещеник. Много пъти ми се е случвало да влизам в олтара, да споделя с Него едно или друго. Неща, които са правилни и други, които не са. И виждам там Разпъналия се Христос. Той не ми отговаря с думи, защото Кръстът е достатъчен отговор. Стои с разпънати обятия, отворени за теб и показва, че няма край Божествената любов, стига да искаш, стига да си готов да я приемеш. Стига да постъпиш като благоразумния разбойник, разпънат до Христос. А не да казваш като другия: „Христе, ако си Бог, направи така, че да възтържествува моят егоизъм“ или „Да разберат всички колко съм умен и да ми се поклонят“, или „Да имам и аз кола като ей оня“, или „Да стана аз шеф на ей онази фирма“. И въобще: „Оправдай ме в този живот.“ А да си готов да кажеш: „Господи, ето аз страдам напълно справедливо, защото сам запалих огъня под себе си. Горя в огън, който е накладен от подпалките на моите грехове.“ И Бог на такъв провален, но желаещ промяната си човек, на осъзналия греховете си, ще каже: „Истина ти казвам, ще бъдеш с Мен в рая“ (Лука 23:43). Това е парадоксът на Христовото идване в нашия живот. Колкото и да си грешен, не можеш да бъдеш по-грешен, отколкото е голяма Божествената любов.
  Св. Симеон Нови Богослов ни учи да се молим така: „Като дохождам сега при Тебе със съкрушена душа, зная, Спасителю, че друг като мене не Ти е прегрешил, нито е извършил деянията, които аз извърших. Но и това зная, че нито големината на прегрешенията, нито множеството на греховете надвишава голямото дълготърпение и безкрайно човеколюбие на моя Бог. Но с милостта на състраданието Ти и чистиш, и осветляваш, и правиш причастници на светлината горещо каещите се, като щедро ги приобщаваш към Твоето Божество. И което е чудно и за ангелите, и за човешките умове, много пъти им говориш като на Твои близки приятели. Това ме прави дръзновен, това ме окриля, Христе мой.“ Ето такава надежда внася в душата истинският пост – да умре старият човек заедно с Господа, за да възкръсне заедно с Него новият.

Автор: Отец Владимир Дойчев
Източник: www.outsideri.org

ПРОПОВЕД НА ПРАЗНИКА БЛАГОВЕЩЕНИЕ НА ПРЕСВЕТА БОГОРОДИЦА

  В името на Отца и Сина и Светия Дух! Днес, братя и сестри, ние не само чухме словото Божие, но и видяхме в Светото Евангелие пример за неговото изпълнение. Думата е за самопожертването. Христос ни казва, че е много важно да Го следваме с голямо мъжество, с търпение. Пример за това ние видяхме в образа на Пресвета Богородица. Ние празнуваме днес Благовещение, когато Архангел Гавриил се явил на Божията Майка и казал, че от нея се очаква изпълнението на пророчеството, изпълнението на волята Божия. И тази воля е в това тя да зачене и да роди Син. Въпреки недоумението, въпреки удивителните обстоятелства на това видение, Пресвета Богородица не загубва разум, вяра. Те казва: „Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти” (Лк. 1:38). Тя с търпение взема кръста, който Бог й дава и тръгва след Него. Разбира се, можела е да си представи, че това следване не би било безоблачно, че ще има и трудности, и скърби. Не е така просто да износи дете и да го роди. По-нататък тя видяла, че от Нейния Син ще излезе това, което не може да бъде разбрано от човешкото сърце. Ние знаем, че Тя видяла как изтезавали Нейния Син, как Го разпнали. Но Пресвета Богородица приемала всичко като от Божиите ръце и с търпение понесла своя кръст.
  Намерил се в света човек, който показал най-дълбоко послушание на нашия Бог, показал най-решителна вяра. Именно такъв човек бил нужен за изпълнение на пророчеството за Спасителя. Чрез чистотата, послушанието, вярата на Пресвета Богородица Христос влязъл в този свят. Трябва да разберем, че търпеливото и безропотно носене на своя кръст не е много просто. Навярно, ние сме разбрали вече това от собствен опит. Често ни се налага да правим това, което не ни е по сърце. Ние често вършим това с ропот. Но Господ ни казва, че ние трябва да вървим след Него по своя воля и с голямо търпение. Нали без волята на човека, колкото и странно да звучи това, нищо не може да стане в света. Даже Спасителят не би могъл да влезе в този свят, ако Божията Майка не би имала за това своето съизволение, което било съгласно с Божията воля. За това говори свети Григорий Палама: както без Божията воля не би могъл да произлезе този свят, така и безчовешката воля не би могъл да влезе в света Спасителят. Бог не може да ни спаси нас без нашето съизволение. Трябва да възпитаваме в себе си воля, която да съответства на Божията воля. Нашите желания, съизволения, чувствания не трябва да са в разрез с това, което ни говори Бог. Ние трябва да провеждаме живота си съгласно с Божията воля. В единение с нашия Бог ние можем да се отдалечим от греха и да влезем в Царство, приготвено за нас.
  Днес е денят, когато ние особено можем да видим към какво Бог призовава, всеки от нас. Не трябва да мислим, че нашият живот, тези скърби и трудности, тези неприятни житейски обстоятелства, с които понякога се срещаме, ни поробват и не ни дават да изпълняваме Божията воля. Това не е така Всъщност поробването става само тогава, когато ние се съгласуваме не с Божията воля, а с волята на поднебесните сили на злобата. И ето, когато невнимателно се отнасяме към своя живот, към Божията воля, ние влизаме в съгласие със своята страст и отстъпваме от волята Божия. Тогава ние носим своя кръст без всякакво търпение, с ропот, с нежелание да се трудим, с голямо самолюбие. Такъв живот довежда до погибел. Затова ние днес трябва да чуем словото Божие и да вземем кръста който Господ ни дава и да го носим с послушание, с търпение, с любов към нашия Бог, като Го славословим непрестанно.
Автор: Протойерей Олег Шабалин
Превод: Иконом Йоан Карамихалев
Източник: www.tagilsergiya.ru
Взето от: www.pravmladeji.org

Как да прекараме първата седмица на Великия пост

  Скъпи мои, ето встъпихме във Великия Пост, в спасителното време за подготовка за най-великото събитие в историята на човечеството – за срещата с Възкръсналия наш Господ Иисус Христос. За мнозина Великият Пост не е новост и те вече са се проникнали от незабравимото благоухание на това едновременно и скръбно, и радостно очакване на обновлението на своята душа, когато тя остро чувства и своето недостойнство, но и Божието присъствие тук, редом със себе си и дори в себе си. Но сред нас са и тези, които неотдавна са чули призива към пътя на следване на Христос и за тях това е първият Велик Пост. Именно на тях бих желал да разкажа какво означава за християнина първата седмица на Великия Пост и как трябва да я прекараме. А на онези, които вече скъпо ценят това благодатно време, не ще бъде грях да напомня как са прекарвали говеенето нашите благочестиви и богобоязливи предци. Аз успях да заваря времето на това удивително единодушие, когато върху живота на цялото руско общество Великият Пост незримо налагаше своите спасителни юзди, и ти се струва, че сякаш всички живеят с едно сърце, с едно чувство.
 „Днес е пролет за душите” – казва Св. Църква. И първата неделя на Великия Пост винаги се пада в преддверието на пролетта, когато природата пред очите на цялото човечество ежегодно с тайнствен език повтаря учението за възкресението на мъртвите, живо изобразяваща го с чудото на своето оживяване, напомняйки, че времето на зимната „смрът” за нея е свършило и предстои възкресението на живота. И в нашето подсъзнание започва същото очакване за обновление на душата и радостта, че това непременно ще се случи. Възкръсва природата, но нали и ние сме също природа и нашите души очакват своята пролет – своето възкресение. Така започва постът – празникът на душата.
  И някак си от само себе си отстъпват на заден план суетата и тревожните житейски дела, които през другото време властно диктуват своите изисквания и подчиняват на себе си целия строй на нашия живот, когато ние раболепно, без да се замислим, се подчиняваме на тяхното насилие. През поста всичко е различно. От Неделята на Прошката душата, сякаш отрезвяла, се настройва на строга тоналност – та нали трябва да си спомня кого и с какво съм успял да обидя, и колко трудно е да призная, че именно аз съм виновен. Трудно, но какво да се прави? Трябва!
  От утрешния ден започва седмицата на говеенето. Говеенето е подготовката за изповедта, самата изповед и причастието със Светите Христови Тайни. Строгите великопостни служби ни настройват на покайна тоналност. И въпросът по Бога ли живеем? Все по-често тревожи съзнанието – тази благодат аБожия чука на сърцето. През първата седмица говеенето е особено. То е отчет пред Бога за цялата отминала година със строга проверка на себе си, на своя живот пред лицето на Божието Правосъдие. Какво непостижимо отношение – Всемогъщият Бог, Всесилният, Всезнаещият Творец и ние слабите, немощните по душа и тяло, но любими Негови творения, неумеещи с любов да отвърнем на Неговата Любов. Не това ли поражда в нас смиреното съзнание за своето недостойнство и греховност. Нашите боголюбиви дядовци и баби прекарвали цялата първа неделя в строго въздържание и стриктно посещаване на Божия храм. И у дома вече не им е било до грижи за трапезата. Преди това щателно се е миела и изварявала посудата, та и миризмата да не би могла да смути въздържателите. Св. Евангелие, Псалтирът се поставяли на видно място, безгласно напомняйки за духа на това особено време. Идва Великият Пост!
  Домашното покаяние и очистването на съвестта предхождали изповедта пред свещеника. Проверявайки себе си, душата се съкрушавала от виждането на едни грехове, спомняла и оплаквала други, давала обет да изкорени трети, каела се за греховните си навици. В семейството се въдворявала особена благоговейна тишина и мир. Всичко това се извършвало в предусещане на Божия съд на предстоящата църковна изповед. Готвейки се за този съд, отивайки на изповед, те от по-рано знаели в какво ще се каят, след като вече били преживели своята лична изповед в душата си. Освен това внимателно постещите сравнявали сегашното си покаяние с това, което е било преди една година през същата седмица. „Ето, ще поговея, ще отида при духовника, а той ще ме попита как съм се борила с греховете, изповядани преди, изпълнила ли съм епитимията, съвета, дадени ми тогава. Какво ще му отговоря? Не греша ли досега със същите привични грехове?” И отново започва спомняне, което усилва покайното чувство, изостря съзнанието за отговорност и предразполага към поправяне, заставя към борба с греховните наклонности и привички. Страданието на душата от осъзнаването на своята крайна греховна немощ поражда така необходимата за покаянието и поправянето ненавист към греха, за който вече за кой ли път ще се наложи да даваме отговор пред Бога на изповед. Омразата и отвращението към греха (особено към най-силния в нас) ни заставят внимателно да се отнасяме към своите постъпки в живота, да се замислим какви мерки трябва да вземем, за да предотвратим повтарянето на греха. Набелязваме и промени в живота, за да бъде предотвратена самата възможност отново да се отегчим с греховно бреме. В едни случаи се замисляме за прекратяване на вътрешните връзки със съмнителни приятели; в друг – за промяна в порядъка на своето ежедневие (във връзка с необходимостта да се изпълнява утринното и вечерното молитвено правило), в трети – за необходимостта от оказване помощ на тези, които се нуждаят от нея. И така незабелязано егоизмът отстъпва място на мисли спасителни и покайните чувства стават съработници на спасението. Това вече не е формално изброяване на някакви си грешчици, но истинско покаяние, върху което идва опрощение, и душата чувства това. И вече не по течението на общия поток плава човекът, но съгласно своята вяра и стремежи. Нека и ние да последваме своите предци – та нали именно така се заражда духовният живот. И нека никога да не ни отвлекат от спасителното покаянине, нас, Божиите чеда, многочислените вражески примамки, така щедро предлагани в сегашния живот. Да отстраним от екраните на телевизорите любопитстващите очи. Да помогнем на бедстващия в безбожие мир не е по нашите сили. Нека да отстраним себе си от развлечения с пеещи и танцуващи, защото това е начало на вечния плач. Да се оградим със страх Божий, защото определено знаем, че много от пророчествата за бъдещето на земята вече са се изпълнили. Да помним, че няма полза от делата ни, ако те са извършени заради лично благополучие и земна корист, а не заради Бога и нашето спасение. Спасението на човека – ето най-великата и единствена цел на Божията Любов. Нека и ние да я приемем за себе си като единствена цел на живота, шествайки чрез покаянието по спасителния път.
  А Светата Църква от година на година на всяка великопостна служба ни напомня: „стани, душо, състарила се в грехове, обнови се чрез покаяние, изцели раните на застарелите прегрешения”. Но на истинското покаяние в нас често пречи суетата на сегашния живот, пораждаща безчувствие към греха, навик да се върши, без да забелязваме разрушителната му за душата сила. „Навикът е втора природа” – гласи пословицата, и колкото повече удоволствие и сладост ни доставя грехът, толкова по-крепко се укоренява той в душата, превръщайки се в гибелен навик. В навиците, прочее, ние се каем много рядко, като по този начин в нас се появява неразкаяност в греха, която е по-страшна от греха. Вършейки гряхх и каейки се в него, ние не губим надежда за опрощение и Божията милост покрива грешника. Неразкаяността ни лишава от тази надежда, обрича ни на духовна смърт, разлъчвайки ни от Господа. Неразкаяните грехове, след като се укоренят, дълбоко проникват във всички движения на душата и изцяло ни завладяват. Властта им над нас се обяснява с това, че те намират в нас самите най-силния съюзник – нашето самолюбие и гордост. Гордостта представя всичките наши грехове и пороци като незначителни общочовешки слабости и недостатъци и по този начин приспива съвестта, пораждайки нерадение за спасението ни. кой от нас не е изричал думите или не е помислял: „Кой не греши, един Бог е без грях” или „без грях и ден не можеш преживя и крачка да направиш”, или „не бърка и не греши само този, който нищо не прави”. Така почти под маската на добродетел смекчаваме много и дори тежки наши грехове. Да не бъде това при нас, скъпи мои. Нека спасително, честно и мъжествено да гледаме на неправдите и беззаконията на нашия живот, за да не бъдем в самозалъгване и самоизмама. Времето на говеенето трябва да стане за нас напрегнат вътрешен подвиг, решаващ делото на живота ни. От това ще зависи дали ще получим съкровището на духа за възраждане на жизнените сили за спасение, или духовното увяхване със своята сянка ще ни провали бъдещото. Чрез неразкаяността губим Бога, губим радостта от вечния живот, обричайки себе си на една участ с Божиите врагове. „Но ние сме безсилни, ние сме немощни, къде ти да противостоим на вражеската сила, която воюва срещу нас” – мислим си ние. Скъпи мои, вяра, жива вяра трябва да имаме в Божието слово. И опитът от тази вяра не ще закъснее да се яви.
  „Без Мене не можете да вършите нищо” (Йоан. 15:5) – ни казва Сам Господ и „Божията сила се в немощ проявява” (срв. 2 Кор. 12:9). И Господ е близо, и немощта е при нас, а следователно слава на Бога! За живота в Бога и за спасението няма препятствия. Благодатната Божия помощ е готова за каещия се, а великопостните покайни молитви, които произнасяме от сърце, не могат да не бъдат чути. „Покайте се” – с тези думи се завършва Старият Завет (Мат. 3:2). „Покайте се” – с тях започва Новият (Мат. 4:17) – толкова необходимо и важно е покаянието. Господ, Който не иска смъртта на грешника (срв. Иез. 33:11), чака нашето пмокаяние, за да оживотвори и обнови душите ни, за да бъде с нас и в нас. Чрез покаянието, само чрез истинското покаяние, ще застанем „не за за съд или за осъждане” пред светинята на Тялото и Кръвта на нашия Спасител. Причастяването със Светите Христови Тайни увенчава говеенето и полага начало на нов живот. Дойдете и вижте, че Господ е благ. Амин.

Източник: Старец Йоан Крестянкин “Проповеди” Том I, Ловчанска Митрополия
Взето от: www.pravoslaven-sviat.org

ПРОПОВЕД НА ПРАЗНИКА СРЕТЕНИЕ ГОСПОДНЕ

  Днес ние празнуваме Сретение Господне, възпоменавайки как Пресвета Богородица донася четиридесетдневния Младенец Иисус в Йерусалимския храм, за да Го представи съгласно юдейския закон пред Господа. Сретение на църковно-славянски език означава „среща”. В храма по откровение от Духа Светаго ги посреща праведният старец Симеон, на когото било обещано от Ангела, че той няма да умре, докато със своите очи не види Христос. Този ветхозаветен старец според преданието проживял повече от триста години в очакване на Спасителя. В негово лице Ветхият Завет се среща с Христос - с Началото на Новия Завет.
Заветът – това е особен договор между Бога и хората. Главното във Ветхия Завет било спазването на закона, на дисциплината, на правилата, за да подготви хората, отпаднали от Бога, за идването на Спасителя и проповедта на Евангелието.
Времето на Ветхия Завет е отминало, но за нас различните правила, обичаи, установления имат колосална ценност, защото ние не можем да се ръководим само от собствената си съвест, или само от молитвеното общение с Бога. Изпълнявайки тези предписания, мнозина могат да се държат външно практически безукорно: да спазват постите, да четат молитви, да говорят правилните думи. Такива били и фарисеите. Но дошъл Христос и те го отхвърлили, защото сърцето им загрубяло, защото ценели своите подвизи и своята праведност твърде високо. Така често става и у нас. Мнозина в гонитбата за външното спазване на правилата, губят много повече, оставайки само изпълнители на закона.
Опразвайки ветхозаветния закон, Спасителят дава две заповеди, в които е целия закон и всички пророци. Първата „възлюби Господа Бога твоего от всичкото си сърце и с всичката си душа и с всичкия си разум”. Това е заповедта за любовта към Бога, за пълното доверие и вяра в Него. Но не само с вяра се спасява човек. „Вярата без дела е мъртва”, затова са необходими дела на вярата. На първо място, дела по отношение на ближните. За това Господ ни дава втора заповед: „възлюби ближния си като самия себе си”.
За да се научим да обичаме Бога, за да проверим на какво сме способни, ни е даруван ближния - този, който се оказал редом с нас. Човекът, образът Божи - ето инструментът на нашето спасение, тестът за нашата любов, търпение и чистота на сърцето ни.
Новият Завет става по-висш от всички правила. Сега духовен плод принасят „любовта, радостта, мирът, дълготърпението, благостта, милосърдието, вярата, кротостта, въздържанието; против такива няма закон” - казва апостол Павел. За хората на Новия Завет правилата стават второстепенни. Ние сме призвани да спазваме Божиите заповеди не от страх или дълг, а защото просто е невъзможно да постъпваме иначе. За това е нужна постоянна работа на душата и внимание към своята вяра, мисли, думи и постъпки.
Но нека не се заблуждаваме, мечтаейки да извършим велик подвиг заради ближния! В тези мечтания може да преживеем целия си живот и да не принесем този духовен плод, за който говори апостол Павел. Да се вгледаме в лицата на нашите светии. Те съвсем не се подготвяли за героични постъпки. В мнозинството си това са били кротки, търпеливи, вярващи и радостни хора. Те просто се стараели да бъдат доброжелателни към ближните, където е възможно – отстъпвали и прощавали, не унижавали и жалели тези, които, вероятно, и не били достойни за жалост, безкористно помагали или просто се отнасяли с внимание. Тези всекидневни малко забележими дела на вярата очиствали и смекчавали сърцата им, подготвяли ги за тази среща, която се състояла в техния живот – за срещата с Христос.
Нека и ние да тръгнем по пътя на тези малко забележими, най-прости и всекидневни милости един към друг, на тези кротки дела на вярата и любовта към Господа и към ближните, благодарение на които в нас умира всичко ветхо, за да отстъпи място на всичко ново! Амин!

Автор: Евгений Мороз
Превод: Иконом Йоан Карамихалев
Източник: www.mpda.ru
Взето от: www.pravmladeji.org

СТЪЛБ НА ПРАВОСЛАВИЕТО (слово за св. Атанасий Велики)

  Стълб си бил на православието, като си утвърдил Църквата на божествените догмати, свещеноначалниче Атанасие, защото, като си проповядвал Сина Единосъщен на Отца, си посрамил Ария. Отче преподобни, моли Христа Бога да ни дарува велика милост.” Братя и сестри, в историята на Православната Църква се съдържат отговорите на много въпроси, които вълнуват нашите съвременници, в нея можем да намерим примери за преодоляване на всевъзможни житейски и духовни кризи, примери на лично мъжество, мъдрост и святост, които ни показват многочислените Божии угодници. Един от най-ярките примери е свети Атанасий, архиепископ Александрийски. Това се потвърждава и от църковното предание, което му дало прозвището „Велики”. Озарен от светлината на Божественото учение Христово, св. Атанасий се възвисявал като скала над бушуващото по това време море от ереси и като ярък фар ръководел верните в мъглата от съмнения и колебания. Имало моменти, когато той оставал почти сам против целия свят и целият свят бил против него. Но бурята утихвала и св. Атанасий веднага отпускал пламтящия меч на своето огнено слово, поразяващо еретиците. Винаги снизходителен към човешките немощи, св. Атанасий с бащинска любов прощавал на човека временните заблуди и не търпял само едно - фарисейството както във вярата, така и в живота. Воден от желанието си да не оскърби някого, светият отец, в полемика с еретиците, не ги назовавал никога по име, но в същото време с цялата си сила нападал тези, които, развратени в дълбините на сърцата си, се възползвали от Църквата като средство за постигане на своите цели. Св. Атанасий Велики бил силна личност. Но източник на тази сила била не гордостта, силата или ловкото лукавство, които толкова се ценят в съвременния свят, а нашият Господ Иисус Христос. Свети Атанасий възлагал своята надежда на Божия Промисъл и Господ нито веднъж не го разочаровал. Александрийският светител твърдо и правилно вярвал в Бога и живеел за Него. И Господ чрез това Свое оръдие спасил Своята Църква от гибел. Само четири години не достигнали на свети Атанасий да доживее до втория Вселенски Събор, на който била затвърдена неговата победа над ереста на Арий. За всички християни свети Атанасий Велики служи като образец за мъжествено изповядване на вяра и непрестанна грижа за нейната чистота. Нека отправим към чествания днес Божи угодник следната молитва: „Преславни светителю Атанасие, на тебе се молим, угодниче Божи, изпроси от Христа Бога и ние да имаме непоколебима вяра и да не се отклоняваме от правотата й, но до края на дните си да пребиваваме в нея, без да се боим от притеснения, скърби и гонения, и да унаследим Царството Небесно в славата на Бога Отца и Сина и Светия Дух, където ти и всички светии пребивавате”. Амин.
Автор: Иконом Йоан Карамихалев
Взето от: www.pravmladeji.org

СЕКИРАТА ВЕЧЕ ЛЕЖИ ПРИ КОРЕНА НА ДЪРВЕТАТА
(слово на Събор на Предтечата и Кръстителя Господен Йоан)

  Кой чува днес гласът на викащия в пустинята? От пустинята дошъл Предтечата в градовете и селата, които духовно били също пустиня. Колко близко се намира тази нажежена пустиня край Мъртво море до нашия днешен живот! Колко очевидно би трябвало да стане сега за всички, че животът без Бога се превръща в пустиня. И да не забравяме още един, твърде разбираем за нас факт: голямото мълчание на пет века предшествало пророческия глас на Йоан. Нито на кръстопътищата, нито при градските порти не се появил в продължение на това време след Малахия нито един пророк. Ако тълпите бягали при Йоан от Йерусалим, от цяла Юдея и околностите на Йордан, то това било, защото се случвало събитие наистина невероятно. Свети Йоан Кръстител застава пред народа и предупреждава за настъпващия съд, за Деня Господен. Заобикалят го тълпи народ и представители на официалните религиозни течения. И ето неговото страшно слово към тези, които лицемерно влизат в храма Божи и формално приемат Кръщение: „Рожби ехиднини! кой ви подсказа да бягате от бъдещия гняв? Сторете, прочее, плод достоен за покаяние.... Секирата лежи вече при корена на дърветата; затова всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън”. Какво да правят? Да се покаят, да се обърнат, т. е. да изменят пътя, да изменят своето сърце. Животът трябва да се обърне на сто и осемдесет градуса. Но когато Йоан се обръща към простите хора, той не изисква от тях нито подвизи, нито да живеят така, както той, в пустинята. Нека правят само това, което е достъпно за съвестта на всеки човек. Към тези тълпи, които идвали при него, търсейки очистване чрез кръщението, което той извършвал в Йордан, светият Предтеча се обръща с обичайните, понятни за всички без изключение изисквания. Колко актуални са те винаги и особено днес, и колко непросто се оказва за човешкото сърце да достигне това, което е заключено в думите на пророческата простота! Какво да правим? Който има две дрехи, да даде на нямащия и който има храна, да прави същото. Някой, навярно, могъл да изисква от митарите, събирачите на данъци, чиято дейност била свързана с корист и изнудване, да оставят това занятие като недостойно – Йоан изисква да го изпълняват честно. И същото казва на воините - никого не обиждайте и се задоволявайте със своето заплащане; каквито и пари да ви предлагат, не вършете насилие. Изглежда, твърде прости и не особено духовни думи. Но да не забравяме никога, че ги казва първият от хората, комуто било дадено да съзерцава тайната на Пресветата Троица. И тези думи, оказва се, могат да станат решаващи за съдбите на народа и човечеството. Само на този, който се стреми да живее според добрата си съвест, се открива дълбочината на кръщението. После свети апостол Петър ще каже: „Кръщението е обещаване Богу добра съвест, която ни спасява чрез възкресението на Иисуса Христа” (1 Петр. 3:21). Потапянето в Йорданската вода не било нов обред, но със своето пророчество Предтечата му придава нов смисъл. И най-главното е, че в цялото си служение с висок глас той възвестява, че след него идва Някой, Който в действителност е По-Силен от него. Дотолкова по-силен, че той счита себе си за недостоен да изпълни служението на роба, навел се да развърже ремъка на обущата Му: „Аз ви кръщавам във вода, но Той ще ви кръсти с Дух Свети”. Господ ще покаже какво значи Неговото Кръщение. С Вода и Кръв, изтичащи отпрободеното с копието ребро, с вода и Дух Свети, с огъня на Петдесетница. Ние, свещениците, кръщаваме днес също с вода, но Господ, Който върви пред всеки човек, чрез смъртта и Възкресението присъства винаги сред тайнствата на Църквата и кръщава всички с Дух Свети. Когато ние произнасяме страшните, свети думи, небето се съчетава със земята, Бог се съединява с човека. Но приемането на този дар от нас и от тези, които влизат във водата, зависи от това, доколко ние всички, стоящи тук, се оказваме достойни за тези думи. Защо проповедта на Йоан била толкова действена и тълпи излизали да го слушат и приемали Кръщение, което било само сянка на това, което се извършва днес? Да се постараем, според силите си, да се научим, от най-големия от родените от жени, на две съществени неща, определящи цялото му служение. Това бил човек, който наистина обичал Бога и който настина живял с благовестието. Не само неговите слова - целият му живот бил изобличение на съвременния му живот. Пустинята, в която тойживял, неговата дреха от камилска вълна и коженият пояс на кръста (имащите меки одежди живеят в дворците, казва Христос), и храната – най-бедна от най-бедните - акриди и див мед – всичко това говори за неговата велика простота и причастност докрай с това, което има народът, с цялото му страдание и нищета. Не за безсмислено външно подражание, както той сам учи, става дума, а за това, щото болките и раните на народа да станат наша лична болка и наши лични рани. За това, че проповедта за съкровищата на небесата е невъзможна за тези, които мислят как да съберат съкровища на земята. И думите за блаженството на нищетата не могат да достигнат никого, ако се произнасят от душевен и телесен комфорт. От пустинята, от нейната самота, от молитвеното мълчание и тишина ни говори Йоан, и нищо не се чува, освен гласа на Бога, освен тези думи, с които Христос е излязъл на проповед след Кръщението: „Покайте се, защото се приближи Царството Небесно”. Той така обичал Бога, така скъп му бил народът, че той говорел това, което хората знаели в дълбините на сърцата си, което те жадували да чуят. И когато Йоан призовавал към покаяние, в дълбините на човешките сърца се раждала решимост да отговорят на този призив. И другият Йоан, апостолът на любовта, възвестява: „Аз не ви говоря това, което вие не знаете, но това, което вие знаете, за това ви говоря”. Никакво слово не притежава такава сила, както това, което е отправено към съвестта на човека и това слово става непреодолимо, когато то се произнася от човек, който е заслужил правото да го произнася. Хората дълго очаквали истинското слово Божие и те го чули от Йоан. Той бил разпознат, той дошъл от Бога и да го слушат, значело да познават Бога, без Когото човек не съществува. И той бил чут, защото говорел за това, което превъзхожда човешките сили. Той не засланял Христос – ще дойдат лъжепророци и антихристът, които ще се опитат да направят това. Той дошъл, за да посрещне Бога и да се оттегли, да открие на всички Този, Който е по-голям и по-силен от него. И хората го слушали, защото той насочвал към Този, от когото всички се нуждаели. Ако всички, които приемат Кръщение, биха го приели в действителност, проповедта на покаянието би обхванала целия свят, би се явила спасителна за всички, защото най-малкият в Царството Небесно е по-голям от него, от най-великия пророк. Автор: Протойерей Александър Шаргунов
Превод: Прот. Йоан Карамихалев
Източник: www.ruskline.ru
Взето от: www.pravmladeji.org

ПРОПОВЕД НА БОГОЯВЛЕНИЕ

  „Тогава Иисус дохожда от Галилея на Иордан при Иоана, за да се кръсти от него. А Иоан Го възпираше и думаше: аз имам нужда да се кръстя от Тебе, а Ти ли идеш при мене” (Мат. 3:13-14). По-късно апостол Павел казал, че без всякакво разсъждение и предупреждение по-малкият се благославя от големия. Иоан като Пророк знаел, че Този, Който е дошъл при него, е повече от него. Той казвал, че „не е достоен да развърже ремъка на обущата” (Лк. 3:16) Му – така се усещал пред Сина Божи. „Но Иисус му отговори и рече: остави сега; защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда. Тогава Иоан Го допуска” (Мат. 3:15), проявявайки истинско смирение. Понеже истинското смирение се заключава в послушанието. Когато човек упорито се отказва от това, което му предлагат, това не е смирение, а напротив – гордост. И в тази постъпка се проявява цялата красота на Йоановата душа. Кръстителят бил и удивен, и смутен от това, че Господ искал да се кръсти от него. А когато Христос му казал, че, ще повторя, „тъй нам подобава да изпълним всяка правда” (Мат. 3:15), той се смирил и се съгласил, признавайки, наистина, че той не разбира какво става. Обикновено в нашия живот всички хора от всичко разбират. Много често, когато по радиото водя предаване, някакъв човек звъни, казва: „А ето защо в Библията е казано… така и така?” То ест получава, че този, който писал, е глупак, който превеждал, той е още по-голям глупак, тези, които от три и половина хилядолетия четат това, всички са глупаци, а ето „аз съм умният”. Защо? Понеже човек поради гордост мисли, че той въобще прекрасно разбира от това. Йоан не е така. Току-що той чул от Христа, че така трябва да се изпълни всяка правда, той тутак-си със смирение отстъпва на Господа, „допуска Го”. „И като се кръсти, Иисус веднага излезе из водата, и ето, отвориха Му се небесата, и видя Духа Божий да слиза като гълъб и да се спуща върху Него. И ето, глас от небесата, който казваше: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение” (Мат. 3:16-17). Благата и всесъвършена воля Божия ни се е открила в Божия Син. Ние всички, живущи на земята, имаме удивителната възможност за непосредствено общение с Твореца на Вселената. Невъзможно е да си представим това! Това е като, ако амебата или друго най-просто едноклетъчно изведнъж би пожелало да побеседва с човека и човекът би решил да предостави на амебата такава възможност. По какъв начин? Единствено възможният е да стане сам амеба и да започне да говори с нея на нейния език. Но разликата между човека и амебата, между най-простото живо същество и най-сложното живо същество – тази разлика е много по-малка, отколкото между човека и Бога. Но за да извести волята Божия на човек Господ, по Своята неизказана милост, изпраща в света Своя Единороден Син и Възлюблен Божествен Логос, Който се родил като Иисус Христос. За какво? За да изясни на тези малки същества, които даже от самолет, летящ на височина едва 10 километра, вече не се виждат, волята Божия. С това Господ се смирява пред човека и му изказва Своята любов. Господ не се гнуси ето от тази малка амеба. Но ако амебата е същество напълно безвредно и живеещо само, за да изпълни своята функция, която й е дал Господ Бог, то човек има отпечатъка на Божеството в своята свобода и има възможност да приеме божествената любов в своето сърце. В този смисъл Господ ни приравнява. Той не станал амеба, не дошъл да спаси амебата, Той дошъл да спаси свободния, но заблудил се човек и отдал Своя Син на смърт. И това било неизбежно. Нали злото ненавижда доброто, затова няма нищо учудващо, че Христос бил разпнат. Ето това е Неговата първа крачка – идването на река Йордан – била първата крачка към Голгота и началото на Христовото служение (то ще бъде кратко, три и половина години), към което се подготвял Господ и като Човек, в това число, което ще завърши ненапразно с кръстна смърт. Че това не е било напразно, можем да се убедим, ако погледнем всеки храм. Минали са две хиляди години и ето идват хора – не хиляди, а десетки хиляди и милиони хора! Степента на разбиране на това, което говори Бог, у всички е различна: у пеленачето или у тригодишния младенец, у 12-годишния отрок или четиридесетгодишния мъж. И в това няма нищо страшно. Винаги може да дораснат и израснат, но душата им се стреми към Словото Божие. И Господ е готов всекиго да нахрани за неговото спасение. Затова не напразно Христос се кръстил в Йордан и не напразно пролял Своята Кръв. Кой от нас две хиляди години след нашата смърт ще съумее да събере милиони хора, оставил след себе си само някакво свое слово? Това е напълно невъзможно даже да си представим. На земята живели разни хора, имената на мнозина останали в историята и вписани там не със златни, а с платинени, с брилянтни букви, но те не могат да съберат такова количество народ. Защо? Понеже сърцето на човека откликва на Словото Божие. Това говори, че това Слово е и живо, и действено, защото все нови и нови поколения хора идват да слушат това Слово: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение” (Мат. 3:17). Затова, ако ние искаме да разберем в какво е волята Божия, необходимо е да знаем с какво се обръщал към нас Христос, ние трябва да знаем Неговите слова от Евангелието, още нужно е да помнимвсички Неговия деяния, тогава волята Божия ще ни се открие.

Автор: Протойерей Димитрий Смирнов
Превод: Прот. Йоан Карамихалев
Източник: www.dimitrysmirnov.ru
Взето от: www.pravmladeji.org

СЛОВО на Негово Светейшество Българския патриарх Неофит
на Новогодишния молебен

  „Винаги се радвайте. Непрестанно се молете.
За всичко благодарете; защото такава е спрямо вас волята Божия в Христа Иисуса.“
(1 Сол. 5:16-18)
Ваше Високопреосвещенство,
Ваши Преосвещенства, боголюбиви отци,
възлюбени в Господа чеда на светата ни Църква,
С благодарност към Всеподателя за всички Негови благодеяния и за великата Му милост към нас отново посрещаме Новолетието с молитва, любов и с нова надежда, и с поглед отправен в бъдещето. Изпросваме от небесата благословение за всяко наше добро дело, полезно начинание и за всяка наша, очакваща ни в настъпващата Нова година радост, към която ни призовава Господ, чрез словото на апостола. А радостта ни е пълна, защото извира от чистата ни православна вяра в Господа и Бога нашего Иисуса Христа и от всяко Негово слово, от непосрамената ни надежда и от любовта, с която украсяваме дарувания ни свише живот. Нека Новата година бъде мирна, здрава и благополучна, изпълнена с всяко Божие към нас благословение, с добра воля, с нови надежди, и с още по-вдъхновени пориви към всичко онова, което е добро, справедливо и съгласно с Божията воля, както се моли Църквата в този ден и както дълбоко в душата и в сърцето си желае всеки от нас. Да бъде изпълнена с Божията благодат, милост и щедрости, с дела на милосърдие и много лични и обществени успехи. Нека радостта от Христовото рождение ни съпътства през настъпващото новолетие. Нека вестта за раждането на Божия Син и дошлото с Него наше помирение с небесата ни укрепват и в Новата 2017-та година, а Божият Дух - Духът на мъдростта и на всяка истина (Иоан 14:17; 15:26; 16:13) да насочва всички наши мисли и намерения към вършенето на добри дела, защото това е, което и Бог, и светът очакват от нас - да бъдем съработници Божии и всячески да допринасяме за осъществяването на Божията воля на земята. И така, подражавайки на Бога и живеейки в мир, в добросърдечие и взаимна любов (Еф. 5:1-2), да въплъщаваме вярата си в дела на щедрост и добротворство.
Божието благословение и Неговата велика милост
да бъдат с всички нас! Честита, мирна и от Бога благословена 2017-та година!
† Н Е О Ф И Т
ПАТРИАРХ БЪЛГАРСКИ
~~~~~~~~~~~~~~~
Слово на Негово Светейшество Българския патриарх Неофит на Новогодишния молебен 1 януари 2017 г., ПКСХП „Св. Александър Невски”

ПРОПОВЕД НА ПРАЗНИКА ОБРЕЗАНИЕ ГОСПОДНЕ

  Ние дойдохме днес в храма, за да почетем паметта на свети Василий Велики. И разбира се, преди всичко да възпоменем събитието от живота на нашия Господ, което станало на 8-я ден след Неговото Рождество. По тогавашния обичай, донасяли в храма първородния младенец, за да му нарекат име, за да изпълнят обреда обрезание. Така, братя и сестри, Господ, още от младенческа възраст, изпълнявал писанията и законите на израилския народ. Това било много важно, защото иначе Той не би бил приет от израилския народ, Неговата проповед не би била чута. Така Той ставал Свой сред своите. За нас това е важно, защото по такъв начин Господ оправдал закона и в същото време го обновил. Сега ние се спасяваме не по закона, а по благодат. Това не означава, че трябва да погазваме всички закони. Напротив, следва да изпълняваме всеки закон, с който имаме досег в своя живот – закона на обществото и, още повече, Божия закон. Но е нужно да разберем, че не само с изпълнението на закона се спасява човек, както е било прието да се мисли в израилския народ. Фарисеите и книжниците смятали, че, изпълнявайки всички писания, могат да се спасят, а за съдържанието на своето сърце те даже не помисляли. Затова Господ обновява всичко това. Всъщност може да изпълниш целия закон, но да не се спасиш. А може само да проявиш твърда, крепка вяра и веднага да се окажеш в Царството Божие, както това се случило с разбойника, разпнат редом с Христос. И много други примери ни говорят, че важно е това, което се таи в нашето сърце, в нашата душа. Ето защо днес, гледайки как Господ изпълнява закона, законът трябва да бъде изпълнен с нашата вяра и любов. Автор: Протойерей Олег Шабалин
Превод: Прот. Йоан Карамихалев
Източник: www.tagilsergiya.ru
Взето от: www.pravmladeji.org

В ДУХОВНИЯ ЖИВОТ НЕ МОЖЕ ДА ИМА ПОКОЙ
(проповед на празника на първомъченик Стефан)

  Братя и сестри, днес Православната Църква отбелязва паметта на светия апостол първомъченик архидякон Стефан. Той е първият от мъчениците, който открил този път на страдания заради Христос. Неговите славни подвизи, неговия живот удивляват всички нас. Той произхождал от седемдесетте апостоли, бил поставен от тези апостоли в числото на седемте дякони в служение при трапезата на вдовиците и бедните християни. Бил главният от седемте дякони, затова го нарекли архидякон. Той бил запознат с гръцката култура: такива евреи, като него, наричали елинисти. Бил много грамотен човек. Помагайки на светите апостоли във всичко, особено в делата на милосърдието, той проповядвал словото Божие. Изцелявал болни, със своята молитва възвръщал зрението на слепи. Особено се грижел неговите съплеменници, верни и неверни, да бъдат обърнати към Христос. Той горещо проповядвал словото Божие, Христос, особено на своите съплеменници, говорейки, че Го предали на Разпятие, не Го приели. Веднъж възникнал спор между евреите от синагогата. Те, подучили няколко презрени, както казва Свещеното Писание, да оклеветят светия мъченик, че той отправя хули към Бога и към Мойсей. Хванали го, завели го в синедриона, там продължила неговата пламенна реч, както чухме днес от Деяния Апостолски, но най-важните думи той казал в края на своята реч: „Твърдоглавци и необрязани по сърце и уши! Вие всякога се противите на Светия Дух, както бащите ви, тъй и вие. Кого от пророците не гониха бащите ви? Те убиха ония, които предизвестиха идването на Праведника, Чиито предатели и убийци станахте вие сега”. Той продължил, погледнал към небето и видял Славата Божия и Иисус, стоящ отдясно на Престола Божи. Той казал: „ Ето, виждам небесата отворени и Сина Човечески да стои отдясно на Отца”. За тези му думи го извели от синедриона и между Йерусалим и Леон започнали да го замерят с камъни. При това той казал: „Господи, приеми духа ми”. И вече, когато паднал на колене, когато жизнените сили го напущали, той казал: „Господи, не им вменявай този грях”. Повторил думите на нашия Спасител, Който на Кръста казал същите думи. Свети апостол първомъченик и архидякон Стефан е пример за мъченичество. Той отворил вратата за подвижничеството в Христос. Разбира се, сега ние с вас ще кажем, че не всички се удостояват с този венец и практически няма сега такъв подвиг, но, както казва свети апостол Павел: „Нашата борба не е против плът и кръв, но против поднебесните духове на злобата”. Във всички времена и в тези дни, до края на вековете, докато съществуват дявол и ангели, за всички нас е отворен същия славен път, както и мъченически. Църквата прославила множество свети подвижници, които се борили със злото вътре в себе си. „Вие в борбата си с греха още не сте се противили до кръв” - казва апостол Павел, предпазвайки ни от самоуспокоение в духовния живот. В духовния живот не може да има покой, в духовния живот винаги има борба със своите мисли, със своите грехове, но става така, че понякога ние се успокояваме, като не забелязваме греховете или забелязваме своите дребни грехове, а към своите страсти привикваме и даже не ги считаме за грехове. Ако човек не води никаква борба в това, вражеските сили го оставят. Може да се приведе такъв пример. Лежащият на земята човек не чувства силата на вятъра, който духа, но веднъж да трябва да стане, тогава по неволя той ще се противи на напора на вятъра, за да устои. Така е и в духовния живот: започнем ли да забелязваме своите страсти, започнем ли да се борим с тях, да ги изкореняваме от себе си, започва борба, духовете на злобата се борят с нас, започват да ни изкушават, за да паднем, но трябва си припомним, че силата Божия винаги ни помага, във всеки момент, даже ако ние съвсем сме се отчаяли. Ако си припомним примера от живота на преподобни Антоний Велики, който вече се отчаял в борбата със своите страсти и казал: „Господи, помогни, иначе унинието ще дойде в сърцето ми”. И тогава Господ във вид на ангел му пратил помощ в това дело. И да си припомним думите на Спасителя: „Отсега Царството Божие бива насилвано, и насилници го грабят”. Именно тези думи на Господа ни говорят как трябва да придобием благодатта на Светия Дух, която именно осияла мъченика Стефан по време на неговите страдания. И нека да вземем пример от светия апостол първомъченик архидякон Стефан, да се борим със своите страсти, привички и да се усъвършенстваме в духовния живот. Господ да ни помага по молитвите на светия мъченик и архидякон Стефан, чиято памет отбелязваме днес с вас. Амин. Автор: Йерей Георгий Малов
Превод: Прот. Йоан Карамихалев
Източник: www.bratsk-pravoslavny.ru
Взето от: www.pravmladeji.org

ПРОПОВЕД НА ПРАЗНИКА СЪБОР НА ПРЕСВЕТА БОГОРОДИЦА

  Братя и сестри! Сърдечно приветствам и поздравявам всички вас с втория ден на Рождество Христово, когато ние посвещаваме своите молитви на семейството на нашия Спасител. Този ден се нарича Събор на Пресвета Богородица. Около Божията Майка били най-близките родственици, нейните родственици по плът, които били, разбира се, и родственици на Младенеца Иисус. Това са Обручникът Йосиф, братовчедът на Спасителя Иаков, станал по-късно първия Йерусалимски епископ - това било семейството. И когато ние говорим, че Рождество е семеен празник, това не е просто дан на някоя светска традиция да отбелязваме този ден в семеен кръг, но още и изпълнено с голям смисъл почитане на семейните отношения. Сам Господ, Неговата Пречиста Майка живели в семейство. И семейството – това е люлката, в която се възпитават децата, в която се шлифоват човешките отношения. Няма по-сложни отношения от отношенията между мъжа и жената, защото тези отношения претърпяват множество изпитания. Нали никой друг не живее постоянно рамо до рамо един до друг. Когато ние идваме на работа, ние известно време общуваме с някого, а после отиваме при семейството. Но в семейството ние пребиваваме винаги и в семейството ние сме такива, каквито сме всъщност. Семейството сваля всички условности, разрушава всички предразсъдъци и не e просто да възприемеш човека такъв, какъвто е, защото в това има не само добро, но и лошо. Какво запазва семейството пред лицето на тази с нищо не поукрасена реалност? Съществува само една сила, която може да съедини хората, живеещи един с друг – това е силата на любовта. Ето защо ние се молим днес за семействата - за мъжете и жените, за децата, за бабите и дядовците, за всички, които са съединени със семейни връзки. Да благослови Господ живота на нашите семейства! Да укрепи Господ всеки член на семейството и да го умъдри, та той да цени тази велика общност и никога да не поставя под съмнение нейната ценност, даже тогава, когато отношенията между членовете на семейството преминават през изпитания! И да даде Бог тези изпитания никога да не свършват с разрушаване на осветените и, от Бога благословени, семейни връзки. Живеейки в семейство, всеки извършва малък подвиг и, ако той го извършва достойно, тогава семейството е крепко, силно и е способно да премине през всички изпитания и външни, и вътрешни. В такива семейства се формират силни личности, способни на подвиг. Без подвизи не може да съществува семейството. Нужно е да се научим да жертваме своите интереси за общото благо. Нужно е да се научим да сдържаме своите емоции. Нужно е да се научим да запазваме любовта даже тогава, когато мъжът и жената остаряват и престават да бъдат привлекателни, когато губят физически сили и енергия, които притеглят хората един към друг. Нужно е да се научим да носим житейския подвиг в семейството и тогава децата ще бъдат способни на подвиг, народът ни ще бъде способен на подвиг, без който не може да съществува човешкото общество и без който не може да има силна държава.
Още веднъж сърдечно ви поздравявам с празника Рождество Христово!
Автор: Московски и на цяла Русия патриарх Кирил
Превод: Прот. Йоан Карамихалев
Източник: www.patriarchia.ru
Взето от: www.pravmladeji.org

СЛОВО СЛЕД ВЕЛИКАТА ВЕЧЕРНЯ НА ПРАЗНИКА РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

  Братя и сестри! Ние празнуваме Рождество Христово, ние възпоменаваме великото събитие - идването в света на Господа. Той не е донесъл някакъв нов закон - Той напомнил за истинското съдържание на този Божествен закон, който бил връчен от Бога на Мойсей, но след това в продължение на дълги столетия започнал да се възприема от хората само през призмата на многочислените външни предписания. Самият вектор на духовния живот бил дотолкова изкривен, че практически не оставали надежди за спасение. И Господ идва, както Той Сам казва, не за да отмени древния Божествен закон, но за да се изпълнява този закон от хората (вж. Мат. 5:17). Цялото Му учение ни дава разбирането за това в какво трябва да вярваме и как трябва да живеем, за да осъществяваме в своя живот Божествения закон. Хората строят своя живот според закони, предписания, правила. И колкото по-сложно става човешкото общежитие, колкото по-сложна става човешката цивилизация, толкова повече правила се появяват - професионални, корпоративни, различен род инструкции, държавни закони. Всяка страна от живота на хората строго се регламентира и, ако тези закони, предписания, инструкции не се изпълняват, тогава човек или се порицава, или се лишава от работа, или въобще губи свобода. А какво пък става с този закон, който Бог е дал на хората? Днес ни учат, че такъв законвъобще и не съществува, и можеш да се държиш така, както ти сам искаш - никакви предписания и правила! И какво се получава? Има инструкции, как да се почистват офиси, как да се управляват лифтове, как да се управлява уличното движение, но няма никакви правила, по които може и трябва да управляваш своя вътрешен духовен живот, своята нравствена същност. Разбира се, подобни правила се появяват, но те не носят задължителен характер, защото не са свързани с никакъв авторитет, освен човешки. Но всеки може да каже: защо трябва да устройвам своя вътрешен живот, своите отношения с другите, своите семейни отношения по някакви правила, изобретени от друг човек? И той ще бъде прав. Но нали неслучайно е бил даден закона на Мойсей и Господ, идвайки в света, неслучайно обновил този закон в цялата му сила. Понеже този закон, даден от Бога и регулиращ вътрешния нравствен живот на човека, има абсолютен божествен авторитет, и така е било в продължение на столетия и даже хилядолетия. Нещо повече, светските закони имали за своя основа този нравствен Божествен закон. В юриспруденцията има разбиране за връзката между нравствеността и правото. Не може да съществува право, откъснато от нравствеността. А днес ни казват: никакъв нравствен закон, задължителен за всички, не съществува. А при какво условие хората биха дръзнали да провъзгласят отмяната на този нравствен закон? Това би могло да стане само в този случай, ако хората се откажат от Бога. Тогава нравствеността става относителна - тя се прикрепва към авторитета на политици, философи, поп-звезди. Подражавайки на такива „герои”, хората започват да копират и техния начин на живот, но всичко това, в частност, няма отношение към цялото общество, към целия човешки род. Нравственият закон може да бъде задължителен за всички, само в този случай, ако той се основава на Божествения закон. Вярата в Бога има съвсем конкретно осъществяване в живота на всеки човек, защото ако ти не вярваш в Бога, у теб няма никакъв абсолютен нравствен закон. Когато ние празнуваме Рождество, ние изповядваме своята вяра в Бога. Ние отново и отново казваме на този свят, че Бог е дошъл в този свят, Господ се въплътил, за да обнови нравствения закон, без който е невъзможен животът на личността, обществото и цялата човешка цивилизация. Но за да бъде обновен този закон, за да заработи, трябва да повярваме в Бога. И кой ще ни помогне да повярваме? Има такава сила, освен умните книги и добрите проповеди в храма - това е нашата съвест, това е нашето вродено нравствено чувство, което по странен начин не съвпада с никакви частни нравствени концепции, изобретявани от хората, но точно съвпада с Божия закон. Божествените заповеди сякаш са отпечатани в нашата вътрешна матрица, сякаш от тях е изтъкано нашето нравствено начало. И затова най-голямото доказателство за Божието битие е признанието за наличието на този нравствен вътрешен закон, който се опознава от гласа на съвестта, но се потвърждава от този писмен закон, който Бог донесъл на човешкия род. Затова днес това дело, с което се занимава Църквата, проповедта, с която тя се обръща към света, има огромно, епохално значение. Ако тази проповед ще се усвоява от все по-голямо и по-голямо количество хора, ние имаме надежда за бъдещето, защото при всички разнообразни проблеми, конфликти, противоречия хората винаги ще смогнат да намерят общ език, ако имат общи нравствени ценности. Тогава може да се предотвратят големи и глобални войни, може да се разрешат най-сложни проблеми, свързани със съвременното ниво на развитие на техниката и на всичко това, което съпровожда нашия живот. Всичко може да се реши, ако има някакъв общ нравствен консенсус. Но този консенсус е невъзможен, ако ние се отказваме от Бога, защото и най-умният и най-авторитетният човек не може да обезпечи такъв консенсус. На всички вас, скъпи мои, бих искал да пожелая силна и крепка вяра, способност да отблъсквате всякакви изкушения и всякакви съмнения, помнейки, че там, където е Бог, там е бъдещето, там е надеждата, там е светлината и там е животът. Поздравявам всички вас с празника Рождество Христово! Автор: Московски и на цяла Русия патриарх Кирил
Превод: Прот. Йоан Карамихалев
Източник: www.patriarchia.ru
Взето от: www.pravmladeji.org

ПРОПОВЕД В НЕДЕЛЯ ПРЕДИ РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО, НА СВЕТИТЕ ОТЦИ

  В името на Отца и Сина и Светия Дух! Днес, братя и сестри, отбелязваме паметта на Светите Отци, които били крепки във вярата и които, както ние чухме от апостолското четиво, със силата на вярата побеждавали царства, вършели чудеса, получавали обещания и предсказали идването в света на нашия Господ Иисус Христос. Днес ние чухме от евангелското четиво книгата на родословието на Божия Син, Сина на Авраам, Сина Давидов – нашия Господ Иисус Христос. Това родословие, братя и сестри, включва хора не само святи и праведни, но също така и грешни хора. Сред тях се намира, например Раав, която се счита за йерихонска блудница, която после се обърнала към истинската вяра в Бога и станала една от прамайките на Ветхозаветния народ. Това говори, че нашият Господ Иисус Христос приема своята праведност съвсем не от хората, но Самият Той е източник на святост и праведност, Този, Който идва в света, за да спаси човешкия род от греха и от това проклятие, което паднало върху Адам след неговото грехопадение. Днес ние чухме от евангелското четиво по какъв начин станало раждането и явяването в света на нашия Господ Иисус Христос. В същото време, когато Дева Мария се намирала в дома на своите родители, преди тя да влезе в дома на Йосиф, преди те да се съберат, както пише в евангелието за съвместен живот, не за плътски, тя вече приела в своята утроба Светия Дух, т. е. в нея вече се въплътил нашият Господ Иисус Христос. Когато узнал за това нейният мъж, праведният Йосиф, изпаднал в силно смущение. Отначало той искал тайно да я напусне, за да не бъде тя опозорена и да не бъде подложена на убиване с камъни, както това се полагало според Ветхозаветния Закон. Но когато намисли това, ето, Ангел Господен му се яви насъне и каза: Иосифе, сине Давидов, не бой се да приемеш Мария, жена си, защото заченалото се от нея е от Духа Святаго (Мат. 1:20) То ест рождението на нашия Господ Иисус Христос станало по свръхестествен начин, по пътя на слизане на Светия Дух, Който очистил нейната утроба, очистил нейната природа, която също както и нашата била изложена на последствията от първородния грях. Именно в тази чиста свята утроба се вселява Бог Слово и вече излиза от нея като Новият Адам, който нямал никакъв грях. Той възприема всички немощи на нашата природа, т. е. способността към страдание и смърт, която е следствие от греха, та чрез Своята кръстна смърт, чрез Своята кръстна жертва да спаси нашия грешен човешки род. Днес ние слушахме за вярата на Светите Отци. Вярата е главната добродетел и сила, която спасява човека, защото без нея Сам Бог не може да ни спаси. Вярата – това е тази врата, чрез която се подават от Бога духовни дарования на тези, които търсят спасението. Затова, преди всичко, братя и сестри, ние трябва да пазим православната вяра, за да получим спасение и да се борим за нея. Често ние срещаме такива препятствия и хора, които ни смущават, опитват се да омаловажат или въобще да отхвърлят нашата вяра. Целият свят, който сега ни заобикаля, е съвсем нехристиянски, а може да се каже антихристиянски. Цялата тази култура, която се натрапва на съвременния човек е просто това оръдие, което действа против Христос. Затова ние трябва да пазим своята вяра и да се стараем да я укрепваме в себе си. По какъв начин? За това ние трябва да живеем според заповедите Христови. Апостолите помолили Христа: „Укрепи в нас вярата”. И Господ им казал: „Изпълнявайте заповедите и “ кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим” (Лк. 17:10). Когато човек изпълнява заповедите и се опитва да придобие добродетелта смирение, тогава той се укрепва във вярата и неговата вяра става спасителна. Нека се молим на Светите Отци и да просим нашия Господ Иисус Христос да ни укрепи във вярата и да ни помогне да вървим по пътя на евангелските заповеди, за да станем причастници на вечния блажен живот. Амин. Автор: Архимандрит Алипий (Кастальски)
Превод: Прот. Йоан Карамихалев
Източник: www.stsl.ru
Взето от: www.pravmladeji.org

СЛОВО В НЕДЕЛЯ 30-ТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА, НА СВЕТИТЕ ПРАОТЦИ

  Скъпи отци, братя и сестри! Сърдечно приветствам и поздравявам всички вас с неделния ден. Това е особен ден, който се нарича Неделя на праотците и ние си припомняме днес ветхозаветните светии - тези, които, сред господстващото по тяхно време езичество, се опитвали да запазят в избрания народ вярата в Единия Бог. И те вършели своята мисия с такова вдъхновение, че разчистили в страшния езически свят пътя, та от техния народ да възсияе Месията, Спасителят на света, нашият Господ Иисус Христос. Когато говорим за толкова дълбоката древност, ни е трудно да си представим на какво са противостояли светите праотци, древните ветхозаветни пророци. Веднъж ми се случи да пътешествам по Египет, да плавам по величествената река Нил и аз се озовах на тези места, където са се запазили древните езически храмове. Аз имах възможността да вляза в тези величествени съоръжения, вече полуразвалени, но още пазещи своето великолепие, което впечатлява даже хората от XXI век. И кой знае защо в същия този момент си помислих за светите праотци, за пророците, които нямали никаква власт, а просто ходели по градове и села, както Мойсей ходел по улиците на египетските градове, и само със своето слово противостояли на цялата сила и мощ, в това число военна, на тогавашните езически империи. Понякога ни казват: „Е, какво можете да направите? Вие сте също така слаби, нали не са във вашите ръце средствата за масова информация, не са във вашите ръце парите, не е във вашите ръце властта да влияете на обществото. Как ще можете да противостоите на общото движение в тази посока, където ги няма вашите ценности и вашата вяра? Вашата борба е обречена, защото е невъзможно да противостоите на силите, които са враждебни на вашите убеждения”. И тогава ние трябва да си припомним великия подвиг на светите праотци, как те в самота са противостояли на могъщите сили на древния свят. И къде е сега този древен свят? А това, на което са служили праотците, чрез идването в света на Христа Спасителя се претворило в най-големи дела от цивилизационно значение. Светът станал други и ние днес имаме къде повече сили, отколкото праотците, защото вярата Христова, която те предобразили и за която пророчески говорели, днес е вкоренена в живота на народите. Но на пътя на всеки вярващ има много съблазни, които са способни да разрушат тази вяра. И не нужна никаква мощ, ни военна, ни финансова, - човек сам, движен от собствените си страсти, се отказва от ценностите на Евангелието, даже не толкова рационално, колкото на практика, и живее такъв живот, който не подразбира присъствието на Бога. Днешното евангелско четиво (Лк. 14:16-24) ни помага да разберем нещо много важно, как може да запазим вярата в тази суета на всекидневния живот. Господ разказва на учениците притчата за това как богат човек поканил на брачен пир своите приятели и близки. Един се отказал, защото купил земя, друг купил волове, трети се женил – също важно дело... Ето и не смогнали те да дойдат на пира и тогава неговият организатор заповядал на своите слуги да събират хора, които и не се предполагало да бъдат поканени. И отишли глашатаи и започнали да събират всеки, когото срещали и който откликвал на техния призив. Така сред гостите се оказал човек, който пренебрегнал обичаите и дошъл на пира не в брачна одежда, т. е. облечен по неподобаващ начин, за което и бил изгонен. И Господ завършва притчата с думите: много са звани, но малцина избрани. Напълно ясно е, че думите на Спасителя са значими за всички времена, за всички народи, за всички култури, а в тези думи има и нещо много важно за нас. Кои са поканените на пира? Това сме всички ние, целия свят. Всички сме призвани от Бога да влезем в Неговото Царство и не само след смъртта, но още тук, в този свят да станем съпричастници на Неговата слава. И поканените на пира са твърде много, но малцина са избраните. А какво значи избран? Призивът идва от този, който кани при себе си гостите, но дали да откликнат на него или не, решават тези, към които той е отправен. Така ето, избраните са тези, които са откликнали на зова на Призоваващия и дошли при Него в достойна одежда. Какво ни пречи да откликваме на Божия зов? Всичко това, за което е казано в притчата, - и земята, и воловете, и жената, и децата, и домът, и суетата, и грижите, които засенчват главната цел в живота. Но нали Господ не е казал: „не трябва да купувате земя”, „не трябва да се жените”, „не трябва да имате волове” или, казано на съвременен език, да имате автомобил, дом, семейство. Той казва само, че нито едното, нито другото, нито третото не трябва да пречат на човека достойно да дойде при Него, да откликне на Неговия зов. Както удивително е казал свети ЙоанЗлатоуст, нищо не ограничава така нашата свобода, както пристрастието към земните блага. А защо става дума за свободата? Тъй като Господ иска от нас свободен избор. Ние с нищо не трябва да бъдем принуждавани, но по съвест, по разум, по сърце трябва да вървим на среща с Него. И такова движение към Бога не може да бъде затъмнено от никакви житейски обстоятелства. Главната цел – това е Господ, това е Светлината, към която отиваме, а ако не вървим към тази Светлина, ние преставаме да разбираме къде отиваме, от какво истински се боим, от какво се стараем да се отдръпнем и към какво трябва колко може по-близо да пристъпим. Ние ставаме слаби, уязвими, ако свързваме своите цели и ценности само с това, което ни принадлежи в този земен живот. Тогава загубата на тези ценности става за нас житейска катастрофа. А ако имаме други ценности и цели в живота? Това не значи, че ние трябва да се радваме на материалните трудности, - трябва, разбира се, да се стараем да правим всичко, за да не попадаме в такива ситуации. Нужно е да бъдем разумни, както казва Господ, мъдри като змии и кротки, като гълъби (вж. Мат. 10:16). Но ако нещо се случва, не трябва да считаме това за катастрофа в мащаба на целия живот. Може би, казаното ще ни помогне да разберем поразителните думи на Господа, че много са звани, но малко избрани. А избраните – това е сила. Избрани били ветхозаветните пророци, които противостояли на цялата мощ на езическата цивилизация, на цялата мощ на тогавашната власт. Без да встъпват в пряка конфронтация с властта, те оставали остров на духовната свобода и около тях се обединявали хората. Пророците приготвили пътя за идването на Господа и Спасителя, и днес Той Самият пребивава с нас. Дотолкова ясен трябва да бъде нашият отговор на тези думи: мнозина са звани, но малцина избрани! И да ни помага Господ да влезем в това число на избраните, за които не е страшно нищо в този живот, защото с тях е Бог и те вървят към постигане на най-великите и най-непреходни ценности - ценностите, които произлизат от Самия Бог и правят човека безсмъртен.
Автор: Московски и на цяла Русия патриарх Кирил
Превод: Прот. Йоан Карамихалев
Източник: www.patriarchia.ru
Взето от: www.pravmladeji.org

Декември 6, Св. Николай, архиеп. Мирликийски, Чудотворец

  Вечен победител е св. Николай като чудотворец и изключителни са заслугите му като служител на Христа. В акатиста му четем, че той поръсва целия свят с безценното миро на милостта и непрестанно е сред хората с безбройните си чудеса. Ангел Господен предрекъл съдбата му и невижданата красота на душата му, прочистена още в утробата на майка му. Явно е, че той е бил посветен на Бога още от рождението си и сила на душата притежавал още като дете. Още в бащиния си дом той израснал като плодовита лоза на Божия виноград, като благоуханно цвете и чудотворно дърво в рая на Христа. Затова, когато дошло времето, той с лекота станал просветител на душите и телата и ние с желание го търсим като източник на миропомазанието. Вечен победител е св. Николай и като изповедник на православната ни вяра. Всички знаем неговото участие с другите 317 свети отци в Първия вселенски събор в Никея през 325 г., където изповядвал Сина като равен на Отца, отричайки еретическото учение на Арий. На събора той се прочул като стълб на благочестието, като закрила на вярващите, утвърждение на Православието, възхвала на Света Троица. Надарен от Бога с изобилни дарове, св. Николай станал известен и търсен като хранител на гладни, кормчия в бурно море, лекуващ заразените, бърз помощник на всички, които викат към Бога и протягат към Него ръка. Като слънце на небесата е възпяван св. Николай на земята. И днес се чудим и удивляваме как е било възможно да се роди такъв човек като него, който да притежава и да раздава толкова доброта и светост. Не е чудно тогава защо с толкова любов го възпяваме и тачим като пример за пастирите и паството, като съсъд на добродетелта, чист съд на светостта, достоен събеседник на ангелите, водач на човеците, правило на вярата, образец на кротостта. Св. Николай е възхваляван на всички езици по света. На всяко място ­ по земята и във въздуха, по водата и в дълбините морски ­ навсякъде се измолват чудесата му, които достигат всяко място със специалните криле на благодатта. Да не се чудим тогава защо тези, които получават помощта му, го наричат избавление от скърбите, дар на благодатта, избавител от неочакваното зло, бърз утешител в беда, реализатор на истината. По молитвите на св. Николай много пъти Бог е спасявал вярващи хора. Вярвам всички знаете за случая, когато светецът забранил на летящите демони, които искали да потопят кораба в бурното море; за паричната помощ, която дал на бащата да спаси трите си дъщери от поквара и срам; за случаите, когато снабдявал нуждаещите се от храна, утеха, надежда, мир и светлина. В житието на св. Николай четем още, че е бил светлина. Той осветлил пред императора невинността на генералите, осъдени на смърт и ги зарадвал с възможността да гледат светлината. И още, че св. Николай бил новият Ной, държащ здраво кормилото на кораба на спасението. Богоносният св. Николай се възхвалява най-вече като бърз помощник в беди, като светец, който дава просперитет и чрез когото ние побеждаваме завистта и можем да водим морален живот. Той е силен пред Бога посредник, помага при лекуването, осветлява душата, милва сърцето и откликва на всеки повик. Св. Николай е голям попечител на душите. Като учител на Божиите заповеди, той ни дава добър пример как да се борим с мислите, с навика и с природата си, както и с дявола, който винаги стои до нас, щом пожелаем да вършим добро. Той може да ни помогне, когато сме бедни на добродетели, във време на изкушение и най-различни несгоди. Ние, православните християни, виждаме в св. Николай брилянтен лъч в тъмнината на този живот, който просветлява нашите души. Това е и повод да го възпяваме като светило на Божествения пламък, като светъл проповедник на православната вяра, отражение на евангелската светлина, като гръм, който плаши грешниците и като откривател на тъмните замисли. Като знаем, че от Бога е благодатта на св. Николай, ние честваме неговата памет с радостно сърце и от цялата си душа му благодарим за неговото застъпничество пред Бога. Наистина не можем да изчислим славните му дела, които са безбройни като морския пясък и звездите небесни, но го славим с множеството си песни и химни като свят и велик чудотворец, победител на народи, след Бог и св. Богородица наша надежда, здраве на нашите тела и спасение на душите ни.
Прочие да се помолим на св. Николай: "Човече Божий, не спирай да се молиш на Господ за нас!" Амин.
Честит Никулден!
автор: †На САЩ, Канада и Австралия митрополит ЙОСИФ
взето от: http://www.bg-patriarshia.bg/

ИЗЦЕЛЕНИЕТО НА ПРЕГЪРБЕНАТА ЖЕНА (Неделя 27-ма след Петдесетница)

  Жената, която в продължение на осемнадесет години не могла да се изправи, била изцелена от Божествената сила на Господа Спасителя. Този случай, разказан от евангелист Лука, ни напомня за чудесното изцеление, ставащо с всеки човек, който среща на своя житейски път Христос. Животът на мнозина от нас в този свят се стича така, че постепенно, с годините ние се прегърбваме под тежестта на възложения върху нас товар. Това може да бъде товарът на земните грижи, преживявания, неразрешими проблеми; това може да бъде озовалия се на раменете ни кръст – сполетяла ни болест, изправилите се пред нас изпитания; това могат да бъдат грехове, с които не е по силите ни да се справим. Под тежестта на всичко това ние се прегърбваме. Понякога ни се струва, че, освен тази трудна житейска ситуация, в която ние се намираме, нищо друго на света не съществува. Прегърбената жена, докато Господ не я е изцелил, виждала само парче земя под краката си. Точно така и ние често не сме способни да видим това, което е по-високо от нас, или даже това, което е на едно ниво с нас, а виждаме само това, което се намира под краката ни. Наведени към земята, ние не виждаме небето. Бидейки потопени в земни дела и грижи, ние забравяме за това, че освен това малко парче земя, което ни е отредено, съществува още нещо безкрайно по-голямо и прекрасно: целият свят с неговите земни и морски простори, небето с неговите светила и звезди и, накрая, Царството Небесно, към което всички ние сме призвани, защото за всеки от нас е приготвено обиталище в него. Идвайки в църквата, ние имаме възможност да се докоснем до тази висша, друга реалност в своя собствен жив опит. Църквата ни помага духовно да се изправим, да забравим за земята, да си припомним за Небето, да се откъснем от материалното и тукашното, да се приобщим към духовното и отвъдното. Изцелявайки прегърбената жена, Господ Иисус Христос показва какво очаква Той от всеки от нас. А очаква ли Той да застанем пред Него в цял ръст, че ще израстем, както казва апостол Павел, до пълната възраст на Христовото съвършенство (Еф. 4:13), че ще се изправим, ще разперим криле, ще задишаме с пълни гърди. Господ иска да помним за нашето високо, небесно призвание – да бъдем чада Божии, да бъдем жители на небесния град, на Горния Йерусалим. Нерядко вярващите хора се прегърбват под тежестта на собствените си грехове. А случва се те да се навеждат към земята под бремето на покаянието за извършените грехове. Изпитваното от тях разкаяние за стореното не им дава сили за изправление, не ги вдъхновява за подвига на нравственото самоусъвършенстване, за изпълнение на Божиите заповеди, за активно добротворство, но само ги хвърля в още по-голямо униние, отколкото това, в което те се намирали преди да осъзнаят своите грехове. В такова „покаяние” се крие някаква духовна грешка. Господ не иска ние да се прегъваме под тежестта на чувството за собственото недостойнство. Ние пристъпваме към Светата Чаша и изповядваме най-искрено и от все сърце вярата в това, че Господ е дошъл „да спаси грешниците, от които пръв съм аз”. Ако ние нямаме такова усещане, не можем достойно да се причастим и, ако макар един човек считаме за по-лош от себе си, значи, още не сме съзрели за среща с Христос. Но съзнавайки се като грешници, виждайки цялата бездна на злото, което е в нас, ние не трябва от това да изпадаме в униние и отчаяние. Ние трябва да помним, че, както казва преподобни Исаак Сирин, никакъв човешки грях, даже най-тежкият, не надделява над Божието милосърдие. И всички наши грехове взети заедно, по думите на преподобния Исаак, са сякаш шепа пясък, хвърлен в океана на Божието милосърдие, където се разтваря и изчезва безследно. Църквата ни дава възможност да се съсредоточим не върху себе си, а върху Бога, да преориентираме вниманието от самите себе си, от своята житейска ситуация към Царството Небесно, към което ние можем да се приобщим. Въпреки всички наши грехове, нашата неспособност да се издигнем на нивото, на което трябва да живее християнинът, въпреки, че ние се оказваме неспособни да изпълняваме Христовите заповеди, които, както ни се струва, превъзхождат нашите човешки сили, въпреки всичко това, за нас остава възможност постоянно да се обновяваме духовно тук, в Църквата, чрез приобщаване с Тялото и Кръвта Христови, чрез молитва, чрез богослужение. Църквата ни дава нови сили да възрастваме духовно, да възхождаме от сила в сила, все повече и повече изправяйки се, все по-малко спомняйки си за земята, все повече обръщайки се към Небето. Колко по-близо е човек до Бога, толкова повече той чувства своята греховност, но едновременно възраства в него и усещането за Божията близост. И тогава покаянието става с радост – като оздравяване след дълга болест, както изправяне след много години на уродлива прегърбеност. Нека вървим заедно с Христос и заедно един до друг по правия път, без да се спираме нито за ден, нито за час, нито за минута. Нека възхождаме към обиталищата на Царството Небесно, където за всеки от нас има място, стига само да се окажем достойни за Бога.

Автор: Митрополит Иларион (Алфеев)
Превод: Иконом Йоан Карамихалев
Източник: www.srcc.msu.ru
Взето от: www.pravmladeji.org

ДА СТАНЕМ ДОБРИ ХОРА ЗА НАС Е ПО-ЛЕСНО, ОТКОЛКОТО ЗА ДРУГИТЕ

  В името на Отца и Сина и Светия Дух! Скъпи братя и сестри! Днес честваме паметта на свети апостол Андрей Първозвани. Две хилядолетия ни отделят от това време, когато живял този ученик Христов. Има неща, които не можем да заслужим или заработим, но те се получават като подарък, както на децата, се случва, да получат от родителите си богато наследство. В литературата и киното има сюжет, когато синът получава такова наследство, но той не знае какво да прави с него и като не го цени, като не умее правилно да се ползва от него, напразно го разпилява и става беден. Едно от най-главните богатства, които имаме – това е православната вяра. Това не е наша заслуга. Ние не можем да си припишем това на себе си и да се гордеем с него, това богатство е достигнало до нас по наследство. На земята има хора, за които да узнаят за Христос е много по-сложно, отколкото за нас. Ако ние бяхме се родили в Саудитска Арабия, Иран или Турция, тогава за нас би било твърде по-сложно да станем християни, отколкото на родилите се тук. Не можеш да се гордееш с това, което не си заработил сам, но което си получил без свой труд или особена заслуга. Това не е нещо, с което ние се гордеем пред другите хора, но то е, което ни дава възможност да бъдем най-добрите хора, които някога са живели на земята. Най-добрите хора са хората, които живеят, според Божиите заповеди, които изповядват това, на което ни учи Евангелието. За нас е много по-лесно да станем такива хора, защото ние живеем в тази среда, култура, сред тези традиции, които могат да ни помогнат да станем православни християни и добри хора. Но това не значи, че ще стане така автоматически, без нашето усилие. Децата, които не умеят правилно да се разпореждат с богатото наследство, в крайна сметка се оказват същите бедняци като тези, които са нямали това наследство. Те нищо не ще смогнат да предадат на следващите поколения. Ние живеем в непросто време и не в най-добрите условия. Мястото, навярно, също не е най-доброто, защото тежко е да се диша от вредните емисии на заводите, някъде не е почистено, пътищата са разбити, полята са неразорани. Човек започва да мисли, че ако условията биха били други, друг би бил и животът. Но въпреки всички лишения, ние имаме нещо, което другите нямат – възможност да получим радост не само от това, което става тук, на земята, но още и от общението с Бога. Християните имат тази възможност от този момент, когато Господ основал Църквата. Именно това вдъхновява хората да стават ученици Христови - хората узнавали, че следвайки Христос, могат да получат свобода от греха и от тези зависимости, които мъчат човека, да получат радост там, където, изглеждало, че липсва такава. Грехът прави човека зависим, свой роб и само с помощта на Божията благодат той може да се освободи от греха. В една от притчите Христос сравнява Царството Небесно с човек, който внезапно намерил съкровище, скрито в полето. Преди го е нямало, а сега то се появило. Царството Небесно прилича и на скъпоценен бисер, който търговец намерил и от радост продал всичко, което има, за да го придобие. Апостолската проповед станала за хората това съкровище, което те внезапно открили и този скъпоценен бисер, който те търсели цял живот и накрая го намерили. Хората по различен начин се срещат с вярата, с Евангелието и с Христос. Но, безспорно, това винаги напълно променя живота и го изпълва със смисъл. За това свидетелства цялата история на Църквата. Всеки от нас има възможност да стане притежател на това съкровище, на този скъпоценен бисер – и тези хора, които живеят днес, които сега стоят в храма и тези, които засега още не са прекрачили прага му. Мнозина от нас още не са намерили това съкровище, макар по име да са християни, защото за много наши съотечественици християнството - това не е съзнателен избор, не е плод на дълги търсения и мъчения, а само следване на някаква традиция, на някакъв обред, запазили се въпреки безбожното време и гоненията, които е преживял нашият народ. Питаш човека защо той е православен, а той отговаря: моята баба, моят дядо са ходили в храма и аз също идвам на Пасха и на Богоявление. Но мнозина от нас не разбират смисъла на това, което става в храма, не защото, той е сложен и достъпен само за този, който има по-високо образование. Ние не полагаме усилия за това. Няма желание да се разбере и придобие това съкровище, което имаме. Осъзнавайки се като наследници на това голямо богатство, трябва да разберем, че от нас зависи, ще можем ли да го приемем или ще оставим тази възможност неизползвана. Имайки всички условия, за да вървим по този път, ние можем така и да продължим през целия си живот да търсим пътя или да вървим в затворен кръг, без да намираме това, което довежда човека до истинското щастие. Много важно е за всеки от нас да бъдем християни не просто по традиция и по име, без да познаваме своята вяра, без да променяме своя живот и не знаейки какво можем получим от християнския начин на живот. Живеейки така, ние и на другите не ще можем нищо да предадем. Ние сами не използваме възможността да станем духовно богати и нашите деца и внуци също ще бъдат бедни, защото те на нищо няма да се научат от нас. Не можеш да предадеш това, което ти самият нямаш. Поради тази причина това е важно не само за нас самите, но и за нашите роднини, близки, за тези, които ни заобикалят. Ние всички си пожелаваме един на друг на празници добрини, щастие, всичко най-добро. Най-голямото добро, което ние можем да направим един за друг – това е да си подарим истинска радост и истинска любов, това, което никой и никога не може да отнеме. Но да ги подарим можем само тогава, когато ги имаме. Трябва да тръгнем по този път, да отворим сърцата си за това, което са проповядвали апостолите и за което до ден днешен, продължавайки тяхното служение, проповядва Църквата. Поздравявам ви в днешния ден с празника на свети апостол Андрей и желая всеки от нас, наследниците на такова велико съкровище, да не остане беден, безрадостен и унил като кораб, който е носен от вълните и ветровете по бушуващото море и не знае къде е неговото пристанище. Ние имаме това пристанище. Проповедта за Христос е прозвучала на нашата земя и продължава да звучи до ден днешен. Да даде Бог в нашите сърца да се намери за нея място и те, като добра земя, да принесат добри плодове за Бога и за спасението на нашите души! Поздравявам всички вас с празника!

Автор: Митрополит Митрофан (Никитин)
Превод: Иконом Йоан Карамихалев
Източник: www.gorlovka-eparhia.com.ua
Взето от: www.pravmladeji.org

БОГАТИЯТ ЗАКОННИК

  Прочетеният днес откъс от Евангелието придобива особена яснотa и отчетливост, ако си припомним, че разговорът между законника или юношата, питащ за вечния живот и Христос последвал веднага след като Христос казал кой именно ще влезе в Царството Небесно, кой ще наследи вечния живот. Току-що към Христос пристъпили деца, тълпейки се около Него и учениците ги отпъждали, и Христос, обръщайки се към учениците, казал: Не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е Царството Небесно и, ако не станете като деца, няма да влезете в него... И тутакси някой издигнал глас и попитал: Какво да направя, за да наследя живот вечен?.. Изглеждало, че всичко е казано от Христос и, ето в това е първият грях на този човек. Току-що той е чул отговора, но вече търси повод, случай или начин да заобиколи тази заповед, която сега била дадена от Христос. Не постъпваме ли и ние постоянно така? Ние чуваме, но тутакси питаме с надежда, че ще ни бъде казано нещо друго, по-подходящо на нашето желание. А думите Христови, казани на учениците, действително са сякаш опровержение на разговора с питащия Го: питащият иска да узнае как да влезе във вечния живот. Христос още веднъж, за пореден път го отпраща към Ветхия Завет: Изпълни заповедите. „Всичко съм изпълнил, – казва законникът – във всичко пред Бога съм прав, във всичко съм прав пред хората”. В нищо не го упреква съвестта. За какво тогава той пита? Той пита, защото съвестта му все пак знае, че той се оправдава само чрез закона, но че зад закона стои много по-дълбока правда, отколкото неговото изпълнение. Трябва да влезе в неговия дух, а духът на закона е любовта, която разцъфтява в Евангелието. И още Христос му казва: Ако ти си изпълнил всичко това, едно не ти достига: отдай цялото си богатство и върви след Мене... Този законник е богат материално, но още е по-богат със съзнанието за своите добродетели. Той е изпълнил всичко, което е нужно пред Бога, изпълнил е всичко, което го оправдава пред хората и прави достоен за уважение и чест: той с това е богат. И ето, ако той не остави това богатство, няма да влезе в Царството Небесно. И тук застава образът на децата, за които по-рано се каза каква е разликата между децата и питащия човек? Разликата е в това, че детето не се позовава на своето богатство, не се кичи със своята добродетел, не знае, че то има право и заслужава Царството Божие. Детето е безпомощно, детето е безсилно, то не разчита на нищо, поради своето крайно безсилие и беззащитност, освен на милост, на любов, на жалост и на ласка. Да, за такива е Царството Божие, защото Царството Божие – това е царство на взаимната любов. Тези, които не могат да разчитат на нищо, освен на любовта, пред тях действително се открива Божието Царство. Но за тези, които мислят да влязат в него по някакви права, то е затворено, защото това не е царство на правата, не е царство на закона, а Царство на даровете: Царство на милостта, дарувана по любов. Богатият няма да влезе в Царството Божие; този, който мисли, че той носи със себе си своето оправдание и своите права, няма път в него. Но този, който идва, знаейки, че той нищо не е заслужил, че той няма право за нищо, и очаква да бъде посрещнат по любов, вярва в любовта, разчита на нея като на единственото свое спасение, той вече с опита си е в Царството Божие. Ето на това трябва да се научим: да забравим за права, да забравим за богатство, да обеднеем духом докрай, за да бъдем докрай безпомощни, докрай беззащитни, докрай зависими от любовта, която и даваме, и получаваме. И тогава Царството Божие действително ще се всели в нашите души и ще се разпространи около нас. Амин.

Автор: Протойерей Евгений Кляхин Превод: Иконом Йоан Карамихалев Източник: www.duhpage.sed.lg.ua Взето от: www.pravmladeji.org

Житие на св. Климент Охридски

  Приема се, че равноапостолните просветители на славянските народи св. св. Кирил и Методий, когато се отправили към Моравия, взели със себе си от своята родина юношата Климент. От това заключаваме, че той се е родил в Солун или някъде в неговите околности. Климент придружавал своите учители в Рим, където бил ръкоположен в свещенически сан от римския папа Адриан ІІ. След смъртта на св. Методий, архиепископ Моравски (†885 г.), немското духовенство изгонило из Моравия апостолите на славянската реч. Тогава св. Климент с някои свои събратя намерил добър прием в родната си България, която вече официално била приела християнството и имала нужда от учители на славянски език. Благоверният цар Борис–Михаил изпратил Климента (886 г.) в югозападната половина на своята обширна държава, в македонската област Кутмичевица с главни градове Девол и Охрид. Там той работил с голяма ревност между новопокръстените българи като учител и свещеник. На събора в Преслав (893 г.) Климент бил избран за "пръв епископ на българския език". Като свещеник и епископ той неуморно работил 30 години (886-916 г.) за утвърждаване на християнската вяра сред своя народ. Денем той обучавал деца и юноши, а нощем се молел и пишел: превеждал книги от гръцки на български език; съставял проповеди за празници, които сам произнасял или неговите ученици ги прочитали пред новопокръстения български народ. Построил църкви и манастири. С молитвата си извършвал много чудеса. Той опростил глаголицата и съставил буквите на тъй наречената славянска азбука "кирилица". Само в западната половина на тогавашна България св. Климент имал около 3500 ученици, които приемали свещен сан и постепенно измествали из България гръцкото духовенство с неговия непонятен за простия народ гръцки език. Като си приготвил предварително гроб в основания от него манастир "Св. Пантелеймон", св. Климент починал на 27 юли 916 година. След смъртта му Господ го прославил с благодатни чудеса. Служба и жития на св. Климент са съставени от негови непосредствени ученици или от далечни наследници на епископската му катедра, като знаменитите охридски архиепископи Теофилакт (1094-1107 г.) и известният канонист Димитрий Хоматиян (1216-1234 г.). Българската православна църква е възприела да празнува неговата памет и именния му ден – 25 ноември, а в деня на неговата смърт – 27 юли, тя чества паметта на всичките свети Седмочисленици: Кирил, Методий, Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий.

Източник: © Жития на светиите, Синодално издателство, 1991 година.

ЕКАТЕРИНА ЗНАЧИ „ЧИСТА” (слово на празника на света великомъченица Екатерина)

  Днес Църквата почита паметта на света великомъченица Екатерина. Екатерина значи „чиста”. И ние трябва винаги да помним за възпитанието на нашите деца, чиято чистота днес трябва да бъде по-важна от всичко останало. Да си припомним какво казва за това светата Църква, на какво ни учи Свещеното Писание и как това е свързано с нашите дни. По думите на светите отци, за безотговорно възпитание на децата се наказват най-напред децата, после - самите родители. Ние помним от Свещеното Писание колко жестоко били наказани децата, разгневили пророк Елисей: предадени на смърт за това, че не били научени от своите родители на страх Божи. За вразумление на родителите те били подложени на това жестоко наказание, та самите родители да се научат да слушат пророка, изпратен от Бога и да се погрижат да предадат това на своите деца. Отговорността, която носят родителите за възпитанието на своите деца, в Свещеното Писание се показва като превъзхождаща всяка мяра. Да си припомним първосвещеника Илий и наказанието на неговите деца. За този свещеник е казано, че той, стараейки се да угоди на Бога, се грижел за възпитанието на своите деца. Обаче те били подложени на страшно наказание за това, че неговата грижа за собствените деца не съответствала на тази развратеност, в която те се намирали. Апостол Павел пише в Послание до Тимотей да постави за свещеници в Крит тези, които не само те самите са непорочни, но и имат „деца верни, не укорявани в разпътство или непокорност”. Блажени Йероним, обяснявайки думите на апостола, казва, че човек може да бъде непорочен, само когато децата му са възпитани в истинската вяра, защото греховете на децата падат върху родителите. Да си припомним също така от Свещеното Писание примера на светия праведен Иов, който не само полагал всички усилия, за да възпита своите деца във вярност на Бога, но ежедневно принасял жертви за техните тайни грехове. То ест не само отделял необходимото за тяхното възпитание внимание, но и целият бил изпълнен с мисли за това да ги защити от Божие наказание за тези грехове, които той не могъл даже да знае. Историята на Църквата ни дава безчислено множество подобни примери. Целият живот на Църквата свидетелства за това. И, разбира се, това, което са говорили светите отци за възпитанието на децата, за нас звучи сякаш твърде високо и отвлечено. Ние живеем сега в такава духовна ситуация, че, навярно, биха се изправили косите на тези, които са ни учили какво е необходимо да правим, за да запазим нашите деца. Светата Църква винаги предупреждава, че е необходимо да се погрижим не само за опазване на външното целомъдрие, но и на вътрешното. И ако по-рано Църквата е напомняла, че външното опазване на целомъдрие при вътрешна развратеност е пагубно за човешката душа (например, свети Теофан Затворник изобличава родителите от така нареченото светско общество, които грижейки се децата им да запазят невинността си, едновременно считали за нормално те да четат празна съблазнителна литература, да посещават балове и театри и да водят твърде волни разговори), - то днес всичко е иначе. Развращаването на децата, което се извършва чрез средствата за масова информация, чрез телевизията и в училищата, е невъзможно да се сравни с четенето на някакви романи. То превъзхожда най-яркото въображение. Това действително е просто унищожаване на децата. Въпреки това словото Божие, правдата Божия си остават неизменяеми. И те ни вразумяват. Те ни съдят. Ние помним Вяра, Надежда, Любов и възпиталата ги за мъченичество София. Ние помним много деца от Ветхия Завет. Помним Соломония, която укрепявала своите деца за мъченически подвиг. И днес пред нас е великомъченица Екатерина, младата девица, която е възпитана от Самия Христос Бог в истинско благочестие. В какво се заключава възпитанието на децата за мнозинството хора? Да изправят детето си на крака, за „да стане той човек”, т. е. да завърши институт, да има успех в живота и твърдо да стои на краката си. „Виж - казват някои родители - този човек. Той има голяма къща, кола. Ето, човекът умее да живее...” Мнозина ли са тези, които учат своите деца на целомъдрие, чистота, честност – на това, което е основата на нашия живот? Как могат да се надяват такива родители, че децата им ще станат човеци! От това произтичат всички бедствия в света - и тези, които е преживял нашият народ и което ние днес преживяваме - че така са възпитани от родителите собствените им деца. Вместо още в зряла възраст да разберат колко скъпоценно е пропуснатото време и да принесат покаяние за предишните грехове, те учат собствените си деца на тази лъжа, в която живее този свят. И пътищата им, както казва Господ, водят към погибел. Пътищата на тези деца и на техните семейства. Пътищата на тези народи. Света великомъченица Екатерина била научена от Самия Господ, че нито богатството, нито знатността, нито красотата, никакви таланти, нито някакви умствени дарования - всичко, с което се гордее и хвали светът, не са скъпоценни. А скъпоценни са преди всичко именно чистотата и целомъдрието, които откриват не просто истинската мъдрост и разбиране на всичко, което става в света, а съединяват, обручават човешката душа с небесния Жених - Христос. Нашите деца трябва да ценят тази светиня, да не се боят ни от насмешки, ни от оскърбления, ни даже от гонения,-— ето на какво е нужно да ги учим. За това говори Сам Господ, говори светата Църква, говори Свещеното Писание, всички светии, цялата история на човечеството. И нека се молим днес Божията Майка, младата Отроковица влязла в храма, да ни научи на най-главното. А най-главното, както казва свети Йоан Златоуст, това е възпитанието на нашите деца – всичко останало трябва да остане на заден план. И предупреждава, че тези, които не привеждат към истинската вяра своите деца, не ги възпитават в страх Божи, в целомъдрие и чистота, са убийци на своите деца, по-страшни от тези майки и бащи, които в действителност убивали своите собствени деца. Ние живеем в общество, където ежегодно се убиват милиони деца. А колко се убиват духовно? Как може да се изчисли това! Свети Йоан Златоуст подчертава, че неслучайно Спасителят е казал: „Не бойте се от тези, които убиват тялото, а душата не могат да повредят”. Най-страшното убийство е това, което убива душата навеки, разлъчва я с Христос, лишава я от обручение със Самия Господ. Нека помним словото на свети Йоан Златоуст, че общото възкресение ще възстанови в нетленната красота убитите тела, а душите на погиналите даже Христовото Възкресение не може да възстанови за истински живот, а само за вечно осъждане. Автор: Протойерей Александър Шаргунов
Превод: Прот. Йоан Карамихалев
Източник: www.ruskline.ru
Взето от: www.pravmladeji.org

полезни връзки:

официален сайт на Светия Синод на Бъларската Православна Църква
официален сайт на Софийска св. митрополия
официален сайт на Варненска св. митрополия
официален сайт на Ловчанска св. митрополия
официален сайт на Видинска св. митрополия
официален сайт на Врачанска св. митрополия
официален сайт на Доростолска св. митрополия
официален сайт на Пловдивска св. митрополия
официален сайт на Сливенска св. митрополия
официален сайт на Българска св. митрополия на САЩ, Канада и Австралия
официален сайт на Българска св. митрополия на Западна и Средна Европа
официален сайт на Софийска духовна семинария "Св. Йоан Рилски"
официален сайт на Рилска св. обител "Св. Йоан Рилски"
официален сайт на Бачковска св. обител "Св. Успение Богородично"
Светогорски манастир "Св. вмчк Георги - Зограф"
www.pravoslavie.bg
www.pravoslavieto.com
www.pravoslaven-sviat.org
www.pravmladeji.org
www.dveri.bg
www.dobrotoliubie.com
www.arhangel.bg
www.pravmir.ru
www.bogonosci
www.hristianche.ucoz.com
www.kambankabg.com
www.outsideri.com

logo
Кризата в нашето училище
broshura
архимандрит Борис