logo

"Кандилце"-православно периодично издание, бр.6

бр.7

бр.8

бр.9


logo

Коментари

Кратка бележка за значението на думата „Пост“

  Участници сме в съвременна подмяна на смислови значения – в думите, в доскоро ясни и неоспорими факти, в изначалния смисъл и цел на човешкия живот. До скоро и децата на 3 годинки можеха ясно да определят мъж и жена и какво прави мъжа и какво жената. В последния месец всички се развълнуваха, защото мъжът вече може да е жена, а жената мъж, дори и един ден да е едното, а другия другото. Това е една явна подмяна, която всички видяхме, усетихме и изразихме мнение, но има и други, сигурно безброй, които неусетно приемаме, без да усетим вложения нов или променен смисъл. В съвременното модерно, технологично общество, компютрите са незаменима част от работата и личния ни живот. В компютърния свят думата „икона“, губи своя свещен смисъл на свято изображение, предмет на поклонение, „прозорец към небето“ и приема смисъла на картинка върху, която трябва да „кликнеш“.
  Какъв смисъл носи на днешните хора съчетанието „Велик пост“? В българския език последните 20 години има повече от 4300 нови думи, сред които е и думата „поствам“. Скоро един ученик ми каза, че да постиш означава да публикуваш нови неща във фейсбук, а пост това е нещо вече публикувано, което се надяваш да има много харесвания.

  Не това обаче е разбирането на хората хиляди години. В българския тълковен речник думата, „пост“ е в значение на стража, дежурство, укрепление, въздържание. В това си значение „постът“ описва в пълнота и дълбочина християнското разбиране за поведението на човека 40 дни, преди най-големия празник: победата над смъртта, Великден, Възкресение Христово. Човекът, който рано или късно ще се срещне със смъртта, празнува победата над смъртта. Бог, Творецът на света, слезе от небето и Се въплъти в човешка плът, за да я вдигне, за да победи нейната смъртност, да дари на хората безсмъртие. Бог идва на земята, за да могат хората да Го видят, да Го познаят и да общуват с Него. По време на Великия пост хората ще се въздържат от храна, като Христос през 40–те дни в пустинята, с него ще влязат в Йерусалим, ще будуват с Него в Гетсиманската градина, заедно с Него ще са в кръстния Му път до Голгота, с надеждата, че ще са с Него и в Царството Му, където няма смърт. Постът не е просто „публикация“ на стената на човешкото битие, която трябва да впечатли някого, а е дълбоко свързан с целта на живота, с надеждата за безсмъртие и начина на живот – във въздържание и будност, за опазване от врага на човешкия род.
  Сега в началото на Великия пост, медиите предупреждават възрастните хора, болните, бременните, малките деца да не постят, че е опасно за тяхното здраве. Но трябва да знаем, че постът не е гладуване, нито диета нито самоцел. Той има дълбок християнски смисъл и разумни и ясни правила, които целят не влошаване на здравето, а обновление на душата. Истинския пост не само не е опасен, а нужен и жадуван от човека и води до неговата бодрост и здраве, когато е благословен и според мярката на всеки.
  Да бъдем внимателни и към подмяната на смисловите значения в живота ни, защото те целят да ни отклонят от пътя на самоусъвършенстване и Богоуподобяване.
Мирела Кючукова

За прошката

  В седмицата на прошката сме. Християнската прошка, тази която трябва да дадем и да поискаме от ближния си. Да простим за всичко, което ни е засегнало, независимо дали наистина ни е било причинено от другия волно или не, или така сме го почувствали. Когато си помисля за прошка се сещам за бащата на блудния син, който имайки цялата бащина любов приема разкаялия си син, потрошил събираното от бащините ръце. Бащата прощава и сърцето му гори от щастие, защото „Този мъртъв беше и си дойде“ (Лук.15:24). Библейския разказ ни връща към изконното- стремежа на човека към любовта и чрез нея към Бога.
  Питам се, дали днешните майки и бащи могат да изпитат тази радост от дадената прошка на своите деца? Днес в България възрастни родители са оставени, забравени от хиляди млади хора, борейки се за живота и хляба си, нейде далеч… Свидетели сме на зверства – пребити, малтретирани, изнасилени баби и дядовци, живеещи на ръба на оцеляването. Всеки ден срещаме възрастни хора, сиви загърнати в несъразмерните за ръста им палта от втората употреба, които гледат студено. Те дали могат да простят да почувстват щастието?
  Иска ми се да могат!
  Питам се и друго, какво искат да направят с децата ни? Да ги превърнат в „сексуални клиенти“ на определени организации, да обезформят човешкия им образ, да ги превърнат в „джендър“. А когато ние станем възрастни, болни и самотни, ще се грижи ли този „джендър“ за нас? Или ще е зает с разпътството си. Ще почувства ли това наше дете, нуждата от бащината любов или ще му е достатъчна измамата на греха? Ще можем ли ние тогава да простим?
  Иска ми се да можем!
  Сега е нашето време! Да „дойдем на себе си“ и да поправим делата си. В лицето на самотния сърдит възрастен до нашата врата да видим баща си. Да пазим децата си чисти от лукавството на днешния свят, защото те са нашето утре! Тези, които имат власт и пари да знаят, че: "... каквито власти има, те са от Бога наредени.“ (Рим.13:1) и ще дават отговор за решенията си!
Мирела Кючукова

„Аморални ли са границите“ – френският философ Жан-Касиен Билие

  На 27 февруари в Югозападния университет „Неофит Рилски“ се проведе беседа с известния френски философ Жан-Касиен Билие, преподавател в Сорбоната и в Сианс По, Париж. Беседата предизвика интереса на много студенти и докторанти, поради актуалността си и породи редица въпроси сред интелектуалната общност. Предоставяме я на вниманието на нашите читатели:
  Голяма част от философите привърженици на космополитизма, сред които е големия канадски философ Джозеф Каренс смятат, че границите трябва да бъдат отворени. Хората трябва да могат свободно да напускат своето родно място и да се настаняват другаде, без да търпят други ограничения, различни от тези на гражданите на новото място. Подобна позиция може да бъде потенциално проблематична за новия свят, но същевременно тя е много важна поради мащабите на международните миграционни феномени, които към момента засягат 3.3 % от световното население–това са 244 милиона човешки същества. От тях 20 милиона са хората търсещи убежище.

  В Европа, в продължение на 25 години, се опитваме да налагаме принципа на свобода на движение, особено в рамките на Шенгенското пространство. Миграционните кризи от 2011, 2014, 2015 години, заедно със заплахата от международния тероризъм правят така, че въпроса за границите да става много важен в днешния ден. Ще се опитам да поставя някой от аспектите на този дебат, който в момента се води в политическата философия и съвременната етика по въпроса за моралността и моралната законност на границите. В две насоки се движи дебата–за моралните права, които притежават хората и политическите общности и за моралните задължения, които се сблъскват една с друга в дебата за границите. Нека разгледаме моралните права. Миграционните феномени поставят под въпрос голяма част от основните права. Миграционните ограничения, особено спрямо хората търсещи убежище–бежанците, застъпват правото на човек да не бъде арестуван или затварян на случаен принцип, а също така и правото на човека да не се отнасят към него по нехуманен и деградиращ начин, правото на справедлив процес и правото на семеен живот и работа. В сърцето на дебата е правото на свобода на движение. То обаче се конфронтира в правото на човека да се самоопределя. Кои са аргументите подкрепящи едната и другата страна?
  Правото на придвижване е основно, естествено право. В него се съдържа правото да се напусне едно място и да се достигне друго място. По голямата част от страните приемат правото да се напусне територията им, но същите тези държави си запазват правото да контролират, кой влиза на тяхната територия, особено когато не става въпрос за посещение, а за желание за пребиваване за по-дълъг период. Получава се неравновесие. Декларацията за правата на човека приета от ООН през 1948 г. постулира правото да се напусне една държава, включително и своята. Там обаче не е казано нищо за правото да се преместиш в някоя държава, с изключение на член 14–където се говори за правото на убежище. За това голяма част от теоретиците смятат, че това е непоследователно в разсъждението и те желаят в правото на свободно предвижване да се съдържат не само правото за напускане, но и правото за влизане в друга държава. Това морално или естествено право се защитава обикновено на базата на два аргумента: първият аргумент е древен и добре познат. Това е аргументът, според който собствеността на земята е обща. Тази идея съществува в западната европейска мисъл от дълбока древност и се открива при множество философи. Според тази аргументация, всяка политическа граница има слаба законова основа. Териториите са завладявани с правото на силния и произлизат от нашествия и колонизаторски действия. При това се смята, че е доста слаба базата за премахване на естественото право на собственост от всички същества на земята. Този аргумент все още често се използва и в тези дни, но на мен ми се струва, че е доста слаб, в сравнение със следващия.
  Вторият аргумент определям като либерален, част от философското течение на консекрециалистите, които обръщат внимание на последствията. Според Дейвид Милър например свободата на придвижване е право, инструмент, средство на постигане правото на живот на всеки човек. Често пъти това право се определя, като необходимо за съществуването на демократичните процеси. Като членове на едно демократично общество вие имате право да гласувате, но ако не желаете да бъдете част от него вие можете да го напуснете, за това се смята, че това право е основа на демократичните процеси и модели.
  Според посочените два аргумента привържениците на тази теория смятат, че правото на придвижване трябва да бъде абсолютно, но има и такива, които смятат, че могат да се въведат някой ограничения. Дори Джоузеф Каренс, който споменах, признава необходимостта от някой ограничения. Случай, в който играят роля ограниченията е при заплаха от тотална културна асимилация. Философите от либералните космополити смятат, че би трябвало да се даде приоритет на свободата на движение. Аз трудно приемам такава позиция, защото правото на придвижване влиза в сблъсък с другото право на самоопределяне. Дава се често за пример метафората с брака. Всеки един човек има право да се ожени, това е фундаментално право, но за да реализира правото си няма право да задължава никой друг да се ожени за него. Това казват привържениците на правото на самоопределяне: вие имате право да емигрирате, но нямате правото да ни задължавате да ви приемем на наша територия. За това тези права трябва да съществуват в хармония – правото на самоопределяне и правото на съдружие. Разпространена теза в политическата философия е, че ако искате да направите съдружие, вие имате правото да изключвате хората. Това право на изключване е изключително важно, защото ви позволява да се противопоставите на деспотизъм или на желанието на някой да ви завладее. На базата на тези разсъждения те правят извода, че правото на придвиждане тогава е правото да отидеш някъде но временно, тази теза е била предложена още от Кан.
  Голяма част от философите, привърженици на универсалното право за свободно придвижване в света, са използвали аргументите за това право, за да защитават империалистичните действия на Европейските суверени. В името на това право някои философи оправдават апетитите на испанците в Америка и действията на холандците в Азия и Америка. Сблъсъкът до правата води до задънена улица. Макар и на мен лично да ми се струва, че аргументите в полза на правото на самоопределяне да са по силни от тези на правото на придвижване.
  Сега нека погледнем на същия проблем не от гледната точка на правата, а на задълженията. Първия вариант е да разгледаме космополитното разсъждение, с което да се изправим срещу политическите неравенства. Тази теза казва основно, че проблемите на икономическо неравенство в света имат приоритет пред всички останали. Това неравенство е несправедливо поради три причини: първо, неравенството произлиза от случайното разпределяне на естествените блага и ресурси в света, второ то се дължи на експлоатацията на запада по време на историята върху други територии и народи чужди на тях и трето, смята се, че това неравенство се подклажда от система, считана за феодална. В тази система хората, които се раждат в бедни държави са осъдени от контрола върху границите да стоят там. Това е момент, който почива върху теорията за лотарията при раждането. Човек се ражда на лотариен принцип някъде. За това аргументът е, че тези ограничения служат за това, да се предпазват имащите на случаен принцип. За да се уравновесят малко последствията от тази случайна лотария при раждането някой смятат, че би трябвало да мислим за общо морално задължение, което ни задължава да мислим за тези, които са поставени в неравнопоставено положение. По този начин държавите, които са привилегировани или един вид спечелили в тази лотария, имат моралното задължение да помогнат на по-бедните държави или по икономически път или като отворят границите си за гражданите си за тези жители. Тук се добавя и историческата отговорност според която, колкото повече една държава е допринесла, пряко или непряко, за създаването на такава неравнопоставеност в света, толкова повече би трябвало да отвори границите си да приеме мигрантите от там. От тук нататък философите се разделят на такива, които предпочитат повече да се отворят границите и други, които считат, че трябва да се подпомагат икономически държавите в неравнопоставено положение.
  Има друг аргумент за оправдаване отварянето на границите – той е свързан с по-общия принцип за приемане на различното. Във Франция тази позиция се защитава от философа Жак Еритал в последните години от живота му. Така ви представих аргументите в полза на моралното задължение на човек да помага там, където вижда неправди. Проблема е, че това морално задължение се сблъсква с друго, което е свързано с нашите близки. Тази идея намираме при св. Августин и е доста стара – Идеята за порядък на любовта. Според този принцип първото ни задължение е към семейството, след това към общността и после към всички останали, подобно на концентрични кръгове. Колкото повече вървим към периферията на кръговете, толкова нашите задължения намаляват. Често пъти се цитира, че в политическата система ние имаме морално задължение към нашите съграждани.
  Аз смятам, че при тази конфронтация на морални задължения може да се намери теоретично решение. От една страна има теоретици, защитаващи идеята за пълна, тотална безпристрастност, които настояват, че нашите морални задължения към човешките същества не зависят от географската им отдалеченост от нас, това е позицията на големия австралийски философ Питер Сингер. От друга страна има философи, които поддържат тезата, че има почва да се говори за морална пристрастност. Струва ми се, че не можем да изберем между двата принципа. За мен моралният принцип никога не може да бъде принцип на безпристрастност или на пристрастието. Между двете винаги ще съществува напрежение. Що се отнася в политиката за такива горещи теми, като миграцията има сходна позиция. Смятам, че е морално оправдана идеята, че ние имаме морално задължение да приемем тези, които бягат от беда. От друга страна абсолютно безспорно е, че ние имаме моралното задължение да запазим своята идентичност и тази на нашите близки. За това грешката, която правят политиците при дискусия на тези проблеми е, че избират единия принцип пред другия. Една алтруистична гледна точка в политиката е тази, че ние трябва да посрещнем всички. Такава една позиция демонизира противниците си, като заклеймява тезата за самоопределяне и запазване на собствената идентичност като националистическа и дори фашистка. Това ми се струва погрешно, защото човек трябва да може да приеме идеята за морално пристрастие. Не по-малко грешат привържениците на диаметрално противоположната позиция, които казват, че трябва на всяка цена да защитим своята позиция и затварят границите си и не пускат никого.
  В космополитната философия има две позиции – едната тенденция е за моралния космополитизъм, който настоява, че имаме задължение към всеки един друг индивид на тази планета и за това се набляга на идеята за свобода на движението. Струват ми се, че тези идеи са изключително важни, защото те позволяват да опонираме на националистическите идеи, които са естествена тенденция на хората да се затварят. За това тези идеи имат валидност и ценност във възможността, която ни дават да критикуваме и обсъждаме национализма. Но трудно мога да видя тяхната практическа приложимост, защото е идеалистично и опасно да се дебатира сериозно идеята за пълно заличаване на границите. В хода на историята е имало много държави, които са си мечтаели границите да позволяват да защитят политическата формация и хората и това е един напълно законен и легитимен политически идеал. За това, ако търсим практическо решение то не е в идеите на моралния космополитизъм.
  Далеч по интересна ми е тезата на течение наречено институционален космополитизъм. Неговите идеи се състоят в това да се опитваме да създаваме транснационални, транснационални институции. Те предполагат съществуването на нации. Въпроси засягащи миграцията могат да дискутират по демократичен начин в такива институции. За това е редно да се средоточим в процедурата по какъв начин тези наднационални институции да се разглеждат всеки един случай поотделно за да може да се приложат принципите на морална безпристрастност или пристрастие. Много е трудно на теоретичен принцип да се каже еднозначно, кое трябва да вземе превес правото на придвижване или това на сдружение. В реалния свят е редно да се правят компромиси и да се разглежда всеки един случай сам за себе си, като на всеки да се търси оптималния вариант за прилагане или не на моралните принципи. Също така, важно е да се реши, кой точно ще се заеме с тези процедури и какви изобщо са необходими. За това е важно да работим за демократичното представяне на всяка една държава в наднационалните структури.
  Една водеща линия, която да ни помогне в разбирането за проблема е идеята, че границите не трябва да се превръщат в стени. Французина Режист Дьо Бре е написал доста по този въпрос и неговата творба се нарича „Възхвала на границата“. Той предлага да се мисли метафорично за границата, като я сравнява с кожата. Границата е жив орган, който осигурява прехода между две различни среди. Кожата от една страна предпазва организма, но също така осъществява и контакта с външната среда. Кожата е пълна противоположност на стената, дори стената в този случай прилича на мъртва кожа, в нея не протичат никакви процеси, никаква обмяна. Струва ми се, че в политиката е редно да се стремим да намаляваме количеството на стените, защото те ограничават контакта. Независимо от геополитическите опити и история, всички ние имаме различно отношение към границата. България е крайна граница на Европейската общност и тук имате различно отношение към границите за разлика от Франция. Трябва да отбележа, че винаги се старая да имам реалистична представа за нещата, а не идеалистична по тези въпроси. Франция, рядко е била във ситуацията на външна граница и за това е редно да се взима в предвид цялото многообразие от отношения, който могат да изпитат хората живеещи в различните държави.


logo

"Кандилце"-православно периодично издание бр.1

бр.2

бр.3

бр.4

бр.5